Ловецът на хвърчила

— Иска ми се да дойдеш и ти — каза Хасан. Нещо глухо се удари във вратата, може би челото му. — Не знам какво съм сгрешил, Амир ага. Бих желал да ми кажеш. Не знам защо вече не играем заедно.

— Нищо не си направил, Хасан. Тръгвай.

— Можеш да ми кажеш. Ще престана.

Зарових лице в скута си и стиснах главата си с колене като в менгеме.

— Ще ти кажа какво искам да направиш — изрекох аз с плътно затворени очи.

— Само кажи!

— Искам да спреш да ми досаждаш — креснах аз. — Искам да се махнеш.

Надявах се той да отвърне на грубостта, да блъсне вратата и да ме наругае — така би ми олекнало малко. Но той не направи нищо подобно, а когато след няколко минути отворих вратата, вече го нямаше. Хвърлих се на леглото, зарових глава под възглавницата и заплаках.

След онзи ден Хасан се движеше из периферията на моя живот. Полагах усилия пътищата ни да се кръстосват колкото е възможно по-рядко, планирах дните си с тази цел. Защото, когато той бе наоколо, кислородът сякаш изтичаше вън от стаята. Гърдите ми се стягаха, не можех да си поема дъх; стоях запъхтян в собствения си малък мехур от безвъздушно пространство. Но дори и да го нямаше, Хасан пак бе до мен. Виждах го в изпраните на ръка и изгладени дрехи върху плетената седалка на стола, в топлите пантофи, оставени пред вратата ми, в разпалената печка, когато слизах за закуска. Накъдето и да погледнех, все се сблъсквах със следи от неговата вярност — тая проклета, непоклатима вярност.

Рано напролет, няколко дни преди новата учебна година, двамата с баба садяхме лалета в градината. Снегът почти се беше стопил и по хълмовете на север вече се зеленееха ивици трева. Беше студено, облачно утро. Клекнал до мен, баба разкопаваше земята и засаждаше луковиците, които му подавах. Тъкмо ми разказваше как повечето хора смятат, че е по-добре лалетата да се садят наесен, но това не било вярно, когато аз изведнъж изтърсих:

— Баба, мислил ли си някога да наемеш нови слуги?

Той пусна луковицата и заби лопатката в земята. Свали градинарските ръкавици. Бях го изненадал.

— Чи? Какво каза?

— Просто се питах, това е.

— Защо да го правя? — рязко изрече баба.

— Е, сигурно няма да го направиш. Само попитах.

Гласът ми заглъхна до шепот. Вече съжалявах, че съм заговорил.

— Заради теб и Хасан ли? Знам, че между вас двамата става нещо, но каквото и да е то, ще трябва сам да се справиш. Без мен. Аз не се бъркам.

— Извинявай, баба.

Той пак си сложи ръкавиците и процеди през зъби:

— Израснах с Али. Баща ми го прие, обичаше го като свой син. Четирийсет години Али ми е като роднина. Цели четирийсет години! И ти си въобразяваш, че просто ще го изхвърля? — Баба се обърна към мен и лицето му беше пламнало като лале. — Никога не съм ти посягал, Амир, но ако още веднъж кажеш това… — Той се загледа настрани и поклати глава. — Срамувам се от теб. А Хасан… Хасан няма да ходи никъде, разбра ли?

Наведох глава и загребах шепа студена пръст. Пуснах я да изтече между пръстите ми.

— Попитах те разбра ли! — изрева той.

Свих се.

— Да, баба.

— Хасан няма да ходи никъде — отсече баба. Издълба нова дупка, удряйки с лопатката по-силно, отколкото трябваше. — Остава тук, при нас, където му е мястото. Това е негов дом и ние сме неговото семейство. Повече да не си ми задал тоя въпрос!

— Няма, баба. Съжалявам.

Останалите лалета засадихме в мълчание.

Когато след седмица тръгнах на училище, малко ми поолекна. Учениците обикаляха из двора с нови тетрадки и подострени моливи, ритаха буци пръст, бъбреха си на групички, чакаха председателите на класовете да надуят свирките. Баба ме докара по черния път до входа. Училището беше стара двуетажна сграда със счупени прозорци и мрачни коридори, из които висяха паяжини, а олющената мазилка разкриваше някогашния жълтеникав цвят на стените. Повечето момчета идваха пеша и черният мустанг на баба предизвикваше завистливи погледи. Би трябвало да сияя от гордост, когато слязох от колата — и някога наистина щеше да е така, — но сега не изпитвах друго, освен неясно притеснение. И усещане за пустота. Баба потегли, без да се сбогува с мен.

Пропуснах обичайното сравнение на белезите от хвърчилата и отидох да се наредя в строя. Звънецът удари и ние тръгнахме в колона по двама към класните стаи. Седнах най-отзад. Докато учителят по фарси ни раздаваше учебниците, аз се молех да имаме повече домашни.

Училището ми даваше оправдание да оставам часове наред в стаята си. И за известно време успя да прогони от мислите ми онова, което се бе случило миналата зима… което бях позволил да се случи. Няколко седмици се вълнувах за гравитацията и инерцията, атомите, клетките и англо-афганистанските войни, вместо да мисля за станалото с Хасан. Но умът ми винаги се завръщаше към мрачната уличка. Към кафявите кадифени панталони на Хасан, захвърлени върху тухлите. Към ситните капчици кръв, оставящи по снега тъмночервени, почти черни петна.

През един ленив, скучен следобед в началото на онова лято аз помолих Хасан да дойде на хълма с мен. Казах, че искам да му прочета новия си разказ. Той простираше пране на двора и аз видях с какво мъчително, трескаво нетърпение си довърши работата.

По пътя нагоре бъбрехме за едно-друго. Хасан питаше как е в училище, какво уча, а аз му разправях за учителите, най-вече за злия учител по математика, който наказваше за говорене в час, като пъхаше метална пръчка между пръстите на виновника и после ги стискаше. Хасан болезнено примижа и каза, че се надява никога да не ми се случи такова нещо. Отвърнах, че засега имам късмет, макар късметът да нямаше нищо общо с това наказание. И аз говорех в час като другите. Но моят баща беше богат и всички го знаеха, затова ми се разминаваше.

Седнахме до ниската гробищна стена в сянката на нара. След месец-два склонът щеше да се покрие с повехнал жълт буренак, но тази година пролетните дъждове бяха траяли по-дълго от обичайното, чак до началото на лятото, и тревата все още се зеленееше, осеяна с диви цветя. Белите къщи с плоски покриви на Уазир Акбар хан искряха на слънцето, а дрехите, закачени да съхнат из задните им дворове, танцуваха като пеперуди под поривите на вятъра.

Бяхме набрали от дървото десетина нара. Разгърнах разказа, който носех, вгледах се в първата страница, после оставих ръкописа. Станах и взех от земята един презрял плод.

— Какво ще направиш, ако те ударя с това? — попитах аз, подхвърляйки нара на длан.

Усмивката на Хасан посърна. Изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнех. Не, не по-възрастен, а състарен. Възможно ли беше? Бръчки прорязваха загорялото му лице, сбираха се около очите, покрай устата. Сякаш бях взел нож, за да ги издълбая със собствените си ръце.

— Какво ще направиш? — повторих аз.

Лицето му пребледня. До него скрепените с кламер листове на разказа, който бях обещал да му прочета, пърхаха от вятъра. Замерих го с нара. Плодът избухна върху гърдите му сред пръски яркочервен сок. Викът на Хасан бе изпълнен с изненада и болка.

— Удари ме и ти! — креснах аз.

Хасан гледаше ту мен, ту петното на гърдите си.

— Ставай! Удари ме! — повторих аз.

Той наистина се изправи, но остана да стои неподвижно като зашеметен човек, който само преди миг се е разхождал спокойно по океанския бряг, а сега внезапна вълна го повлича към дълбините.

Ударих го с още един нар, този път по рамото. Сокът оплиска лицето му.

— Удари ме и ти! — изсъсках аз. — Удари ме, проклет да си!