Ловецът на хвърчила

Той понечи да каже нещо и гласът му секна. Затвори уста, отвори я и пак я затвори. Отстъпи крачка назад. Избърса лицето си. И в този миг двамата с Хасан бяхме най-близо до шанса да поговорим за станалото. Мислех, че ще се разплаче, но за мое облекчение той се удържа, а аз се престорих, че не съм чул как гласът му секна. Също както се престорих, че не виждам тъмното петно отзад на панталоните му. Или ситните капки, които падаха между краката у и оставяха по снега черни точки.

Той каза само:

— Ага сахиб ще се тревожи.

Обърна ми гръб и закуцука напред.

Всичко стана точно както си го представях. Отворих вратата и прекрачих в опушения кабинет. Баба и Рахим хан пиеха чай и слушаха новини по пращящото радио. Завъртяха глави. После по устните на баща ми заигра усмивка. Той разпери ръце. Оставих хвърчилото и се хвърлих в мощната космата прегръдка. Зарових лице в топлите му гърди и заплаках. Баба ме притисна до себе си, залюля ме напред-назад. В прегръдката му забравих какво съм сторил. И беше чудесно.

8

През следващата седмица почти не видях Хасан. Събуждах се и заварвах на кухненската маса препечен хляб, чай и варено яйце. Дрехите ми за деня лежаха изгладени и сгънати на плетения стол в преддверието, където обикновено Хасан се занимаваше с гладене. Друг път той ме чакаше, седнал до масата за закуска, преди да почне да глади — така можехме да си поговорим. И често пееше през съскането на ютията стари хазарски песни за ливади с разцъфнали лалета. Сега ме посрещаха само сгънатите дрехи. И закуската, която вече рядко дояждах.

През едно навъсено утро, докато побутвах вареното яйце в чинията си, Али влезе с наръч нацепени дърва. Попитах го къде е Хасан.

— Пак си легна да спи — каза Али и коленичи пред печката. Отвори квадратната вратичка.

— А ще може ли Хасан да играе днес?

За миг Али замръзна с цепеница в ръката. По лицето му се изписа тревога.

— Напоследък той сякаш не иска нищо друго, освен да спи. Върши си работата — имам грижата за това, — но после иска само да се пъхне под завивките. Може ли да те попитам нещо?

— Щом трябва.

— След онова състезание с хвърчилата той се прибра окървавен и ризата му беше скъсана. Попитах го какво е станало, а той рече, че малко се сбил с други момчета заради хвърчилото.

Не казах нищо. Само продължавах да побутвам яйцето в чинията.

— Случило ли му се е нещо, Амир ага? Нещо, което не ми казва?

Свих рамене.

— Откъде да знам?

— Ти би ми казал, нали? Иншалла, би ми казал, ако е имало нещо?

— Казах ти вече, откъде да знам какво му е? — креснах аз. — Може да е болен. Хората непрекъснато боледуват, Али. А сега ще запалиш ли печката, или искаш да умра от студ?

Онази вечер попитах баба дали в петък може да отидем до Джелалабад. Той се клатеше на люлеещия се стол зад бюрото и четеше вестник. Остави го, свали очилата, които толкова мразех — баба изобщо не беше стар, имаше да живее още много години, тогава защо трябваше да слага тия глупави очила?

— Защо не? — каза той. Напоследък баба приемаше всяка моя молба. Нещо повече, само преди две вечери той ме помита дали искам да гледам „Ел Сид“ с Чарлтън Хестън в кино „Ариана“. — Ще поканиш ли и Хасан да дойде в Джелалабад?

Защо трябваше да го глези така?

— Той не се чувства добре — казах аз.

— Тъй ли? — баба престана да се люлее. — Какво му е?

Свих рамене и се отпуснах на дивана до камината.

— Настинал е или нещо такова. Али казва, че непрекъснато спи.

— Напоследък почти не съм го виждал — каза баба. — Значи само това, а? Настинка.

Неволно ме хвана яд на тревожните бръчки по челото му.

— Само настинка. Е, заминаваме ли в петък, баба?

— Да, да — каза той и стана иззад бюрото. — Жалко за Хасан. Мислех, че ще ти бъде по-весело, ако дойде и той.

— Е, и на нас двамата може да ни е весело — отвърнах аз.

Баба се усмихна. Намигна ми.

— Облечи си дебели дрехи.

Трябваше да сме само двамата — така исках да бъде, — но до сряда вечер баба бе успял да покани още двайсетина души. Обади се на братовчед си Хомаюн — беше му втори братовчед — и спомена, че в петък заминава за Джелалабад, а Хомаюн, който бе завършил инженерство във Франция и имаше къща в Джелалабад, отвърна, че с радост щял да ни посрещне, да доведе двете си жени и децата, а впрочем братовчедката Шафика и роднините й били пристигнали от Херат, та сигурно и тя щяла да дойде, а пък тъй като била от седнала в Кабул у братовчеда Надер, трябвало да поканим и неговото семейство, макар че между Хомаюн и Надер имало лека вражда, но поканел ли Надер, нямало как да пренебрегне брат му Фарук, инак можел да се засегне и да не ги покани на сватбата на дъщеря си следващия месец, и…

Напълнихме три микробуса. Аз пътувах с баба, Рахим хан и Хомаюн — баба ме бе приучил от най-ранно детство да наричам всеки възрастен мъж кака, тоест чичо, а всяка възрастна жена — хала, тоест леля. С нас пътуваха и двете съпруги на кака Хомаюн — по-старата, сбръчкана и с брадавици по ръцете, и по-младата, която винаги ухаеше на парфюм и танцуваше със затворени очи; а също и двете близначки на кака Хомаюн. Замаян и със свит стомах, аз седях отзад между седемгодишните близначки, които непрестанно посягаха през скута ми да се удрят. До Джелалабад имаше два часа по планински път, който лъкатушеше край дълбоки пропасти, и усещах как ми призлява на завоите. Всички в микробуса разговаряха гръмогласно, почти крещяха, както е обичайно за афганистанците. Попитах една от близначките — Фазила или Карима, така и не можех да ги различа — дали би ми отстъпила мястото до прозореца, защото в кола ми призлява и трябва да дишам чист въздух. Тя отказа и се изплези. Добре, казах й аз, но не отговарям, ако повърна върху новата й рокля. Миг по-късно вече подавах глава през прозореца. Гледах как осеяният с дупки път ту се издига, ту слиза, виейки опашка по планинския склон, броях минаващите край нас шарени камиони, претъпкани с клечащи мъже. Опитах се да затворя очи, оставяйки вятъра да ме гали по бузите, отворих широко уста да гълтам чистия въздух. Не ми олекна. Някой ме смушка с пръст в ребрата. Беше Фазила или Карима.

— Какво? — попитах аз.

— Тъкмо разправях на всички за турнира — каза баба иззад волана.

Кака Хомаюн и съпругите му ми се усмихваха от средните седалки.

— През онзи ден в небето трябва да имаше поне сто хвърчила — добави баба. — Нали, Амир?

— Сигурно — измънках аз.

— Сто хвърчила, Хомаюн джан, истина ти казвам. И единственото, което все още летеше в края на деня, беше на Амир. Той донесе у дома последното — чудесно синьо хвърчило. Хасан и Амир го гониха заедно.

— Поздравления — каза кака Хомаюн.