Първата му съпруга, онази с брадавиците, плесна с ръце.
— Ох, Амир джан, толкова се гордеем с теб!
По-младата се присъедини към нея. Сетне всички взеха да ръкопляскат, крещяха възхвали, казваха ми колко се гордеят с мен. Само Рахим хан, седнал до баба, мълчеше. Гледаше ме някак странно.
— Моля те, баба, спри — казах аз.
— Какво?
— Лошо ми е — изпъшках аз.
Лицето на Фазила или Карима се изопна.
— Спри, кака! — изписка тя. — Прежълтял е! Не искам да повърне върху новата ми рокля!
Баба сви настрани, но аз не издържах. Няколко минути по-късно седях на една крайпътна скала, докато проветряваха микробуса. Баба пушеше заедно с кака Хомаюн, който утешаваше разплаканата Фазила или Карима — в Джелалабад щял да й купи по-хубава рокля. Затворих очи и извърнах лице срещу слънцето. Зад клепачите ми изникнаха странни форми като ръце, правещи сенки върху стената. Те кръжаха, сливаха се, оформяха един общ образ — кафявите кадифени панталони на Хасан, хвърлени върху купчина стари тухли в пустата уличка.
Бялата двуетажна къща на кака Хомаюн в Джелалабад имаше балкон над просторна градина с висок зид, където растяха ябълки и сливи. Имаше живи плетове, които през лятото градинарят подкастряше във формата на животни, и плувен басейн с изумрудени плочки. Седях с провесени крака на ръба на празния басейн и гледах дъното, покрито с кишав сняг. В другия край на двора хлапетата на кака Хомаюн играеха на криеница. Жените готвеха и аз вече долавях мирис на пържен лук, чувах съскането на тенджера под налягане, музика, смях. Баба, Рахим хан, кака Хомаюн и кака Надер седяха на балкона и пушеха. Кака Хомаюн разправяше, че донесъл прожекционен апарат, за да им покаже диапозитиви от Франция. Десет години, откакто си бе дошъл от Париж, и още се хвалеше с тия глупави снимки.
Не би трябвало да се чувствам зле. С баба най-сетне бяхме приятели. Преди няколко дни отидохме в зоопарка, видяхме лъва Марджан и докато никой не гледаше, замерих мечката с камъче. После отидохме в кебапчийницата срещу Синема Парк и си поръчахме агнешки кебап с току-що изпечен наан. Баба ми разказваше как е пътувал из Индия и Русия, какви хора е срещал — например онази двойка инвалиди без ръце и крака в Бомбай, които били женени четирийсет и седем години и отгледали единайсет деца. Трябваше да се радвам, че съм цял ден с баба и слушам неговите истории. Най-сетне имах онова, за което бях мечтал толкова години. Само че след като го получих, изведнъж се почувствах празен като занемарения басейн, над който клатех крака.
По залез слънце съпругите и дъщерите поднесоха вечеря — ориз, кюфтета и пилешка курма. Вечеряхме по обичая, насядали на възглавници около разстлана на пода покривка, и си вземахме с ръце от общите чинии. Не бях гладен, но все пак седнах да се храня с баба, кака Фарук и двете момчета на кака Хомаюн. Баба, който беше пийнал няколко уискита преди вечеря, още дрънкаше за боя с хвърчила — как съм издържал повече от всички, как съм се прибрал с последното сразено хвърчило. Гръмкият му глас кънтеше из цялата стая. Хората надигаха глави от чиниите и подвикнаха поздравления. Кака Фарук ме потупа по гърба с чистата си ръка. Искаше ми се да забия ножа в окото си.
По-късно, след полунощ, след няколко часа игра на покер между баба и братовчедите му, мъжете налягаха да спят на дюшеци в същата стая, където бяхме вечеряли. Жените се качиха горе. Час по-късно все още бях буден. Мятах се, въртях се от едната страна на другата, а наоколо роднините ми хъркаха, сумтяха и въздишаха насън. Седнах. През прозореца нахлуваше лунен лъч.
— Гледах как изнасилват Хасан — изрекох аз, без да се обръщам конкретно към някого.
Баба се размърда в съня си. Кака Хомаюн изпъшка. Една част от душата ми се надяваше някой да се събуди и да чуе, та да не живея вече с тази страшна лъжа. Но никой не се събуди и в последвалото безмълвие аз проумях новото си проклятие: щеше да ми се размине.
Спомних си съня на Хасан — как плуваме в езерото. Няма чудовище, бе казал той, само вода. Ала грешеше. В езерото имаше чудовище. То бе сграбчило Хасан за глезените и го бе повлякло към мътните дълбини. Това чудовище бях аз.
През онази нощ безсънието стана мой спътник.
Не разговарях с Хасан чак до средата на следващата седмица. Бях изял насила половината от закуската си, а Хасан миеше чиниите. Тъкмо тръгвах по стъпалата към стаята си, когато Хасан ме попита искам ли да се качим на хълма. Казах, че съм уморен. Хасан също изглеждаше уморен — беше отслабнал и под подпухналите му очи имаше тъмни кръгове. Но когато повтори молбата си, аз неохотно склоних.
Изкатерихме се по хълма, а калният сняг жвакаше под ботушите ни. Мълчахме и двамата. Седнахме под нашия нар и аз разбрах, че съм сбъркал. Не биваше да идвам на хълма. Погледнах думите, които бях издълбал върху дънера с кухненския нож на Али — Амир и Хасан, султани на Кабул… Сега не можех да ги понасям.
Той ме помоли да му почета от „Шах-наме“, а аз отвърнах, че съм размислил. Казах, че просто искам да си ида в стаята. Той извърна очи и сви рамене. Слязохме надолу, както бяхме дошли — в мълчание. И за пръв път през живота си зачаках с нетърпение пролетта.
* * * Споменът ми за остатъка от зимата на 1975 г. е доста мъгляв. Бях много щастлив, когато баба си бе у дома. Хранехме се заедно, ходехме на кино, гостувахме на кака Хомаюн или кака Фарук. Понякога идваше Рахим хан и баба ми позволяваше да оставам в кабинета и да пия чай с тях. Дори ме накара да му прочета няколко свои разказа. Беше чудесно и аз дори повярвах, че занапред ще е все така. Баба също вярваше, струва ми се. А не биваше да се залъгваме. Защото поне за няколко месеца след състезанието двамата с баба се потопихме в една сладка илюзия, виждахме се един друг така, както никога преди. Наистина се бяхме самозалъгвали, че една играчка от хартия, лепило и бамбук може някак да сложи мост над бездната помежду ни.
Но когато баба излизаше — а той излизаше често, — аз се затварях в стаята си. Изчитах по една книга на всеки два дни, пишех разкази, учех се да рисувам коне. Сутрин чувах как Хасан шета из кухнята, чувах дрънченето на прибори, съскането на чайника. Изчаквах вратата да хлопне и чак тогава слизах да закуся. Отбелязах на календара първия учебен ден и започнах да отброявам колко остава.
За мое отчаяние Хасан непрестанно се мъчеше да разпали старата дружба. Помня последния път. Бях в стаята си и четях „Айвънхоу“ в съкратен превод на фарси, когато той почука на вратата.
— Какво има?
— Отивам до фурната да купя наан — отвърна Хасан иззад вратата. — Питах се дали… дали не искаш да дойдеш.
— Мисля да почета — казах аз, разтривайки слепоочията си. Напоследък ме хващаше главоболие всеки път, когато Хасан се появеше наблизо.
— Денят е слънчев — каза той.
— Виждам.
— Една разходка ще е приятна.
— Върви тогава.
