Ловецът на хвърчила

Наистина го исках. Исках да получа наказанието, за което копнеех с надеждата, че най-сетне ще мога да спя нощем. Може би тогава всичко между нас щеше да стане както преди. Но Хасан не помръдна, докато аз го обстрелвах отново и отново.

— Ти си страхливец! — казах аз. — Един проклет страхливец, това си ти!

Не знам колко пъти го ударих. Знам само, че най-сетне спрях, изтощен и задъхан. Хасан беше опръскан с червено като след разстрел. Грохнах на земята, изчерпан, отчаян.

Тогава Хасан взе един нар. Тръгна към мен. Разцепи плода и го смачка върху челото си.

— Ето — изстена дрезгаво той, а червеният сок потече по лицето му като кръв. — Доволен ли си? Олекна ли ти?

Обърна се и тръгна надолу.

Дадох воля на сълзите си, паднах на колене и се залюлях напред-назад.

— Какво да те правя, Хасан? Какво да те правя?

Но когато сълзите пресъхнаха и се повлякох надолу, вече знаех отговора на този въпрос.

* * *

Навърших тринайсет през лятото на 1976 г. — предпоследното лято на мир и анонимност за Афганистан. Отношенията между мен и баба пак охладняваха. Мисля, че всичко тръгна от глупавата ми забележка за нови слуги през онзи ден, когато садяхме лалета. Съжалявах за нея — наистина съжалявах, — но мисля, че и да си бях премълчал, краткият ни щастлив период щеше да свърши. Може би не толкова рано, но щеше. Към края на лятото разговорите около масата отстъпиха място на тихото стържене на лъжици и вилици по чиниите, а баба си възвърна навика след вечеря да се оттегля в кабинета. И да затваря вратата. Аз отново прелиствах Хафез и Хаям, гризях си ноктите до кръв и пишех разкази. Трупах ръкописите под леглото си и ги пазех с надеждата някой ден баба пак да ме помоли да му ги прочета.

Девизът на баба за празненствата беше прост: не поканиш ли всички, не е никакво празненство. Помня как три седмици преди рождения си ден огледах списъка на поканените и не можах да се сетя поне за три четвърти от четиристотинте роднини и познати, които щяха да ми връчат подаръци и да ме поздравят, че съм доживял до тринайсет. После осъзнах, че всъщност те не идват заради мен. Рожденият ден беше мой, но знаех много добре кой е звездата на представлението.

Дни наред къщата гъмжеше от наети помощници. Касапинът Салахадин доведе две овце и едно теле, като отказа да вземе пари за животните. Закла ги собственоръчно до тополата на двора. Спомням си как каза: „Кръвта е полезна за дървото“, докато тревата около тополата се обагряше В червено. Непознати хора се катереха по дъбовете с кабели и гирлянди електрически крушки. Други редяха на двора десетки маси и ги застлаха. Вечерта преди голямото празненство приятелят на баба Дел-Мухамад, който имаше ресторантче в Шар-е-нау, дойде у дома с торби подправки.

Също като касапина, Дел-Мухамад — или Дело, както го наричаше баба — отказа да вземе пари. Баба бил сторил безброй добрини на семейството му. Докато Дело мариноваше месото, Рахим хан ми прошепна, че баба му услужил с пари, за да отвори заведението, а сега не искал и да чуе за изплащане на дълга, докато Дело не дойдел да върне парите със собствен мерцедес.

Навярно в много отношения, или поне в онези, по които се оценява едно празненство, моят рожден ден беше грандиозен. Никога не бях виждал къщата тъй претъпкана. Гости с чаши в ръце бъбреха по коридорите, пушеха на стълбището, подпираха се на вратите. Всеки сядаше където намери — по кухненските плотове, в преддверието, дори под стълбището. В задния двор хората се събираха под мигащите между листата сини, червени и зелени крушки, а по лицата им трептеше светлината на керосиновите факли, забити в земята. Баба бе заръчал да построят сцена на балкона над градината и да монтират високоговорители из целия двор. Ахмад Захир свиреше на акордеон и пееше, извисен над танцуващата тълпа.

Трябваше да поздравя лично всеки пристигнал гост — баба се погрижи за това; никой нямаше да разправя на другия ден, че е отгледал невъзпитан син. Целувах стотици бузи, прегръщах съвсем непознати хора, благодарях за подаръците. Лицето ме болеше от усилията да се усмихвам насила.

Стоях с баба в задния двор близо до бара, когато някой каза:

— Честит рожден ден, Амир.

Беше Асеф с родителите си. Баща му Махмуд беше нисък и мършав, със смугла кожа и тясно лице. Майка му Таня беше дребна, нервна жена, която непрестанно се усмихваше и мигаше. Сега Асеф стоеше широко усмихнат между тях, по-висок и от двамата. Прегръщаше ги през раменете. Водеше ги към нас, сякаш идването бе негово решение. Сякаш той бе родителят, а те — негови деца. Усетих как ми призлява. Баба им благодари, че са дошли.

— Сам ти избрах подаръка — каза Асеф.

Лицето на Таня трепна и тя стрелна поглед от Асеф към мен. Усмихна се плахо и примига. Зачудих се дали баба забеляза това.

— Още ли играеш футбол, Асеф джан? — попита баба.

Той открай време искаше да се сприятеля с Асеф.

Асеф се усмихна. От тая невинна усмивка ме побиха тръпки.

— Разбира се.

— Дясно крило, доколкото си спомням, нали?

— Всъщност от тази година вече съм център-нападател — каза Асеф. — Така вкарвам повече голове. Другата седмица имаме среща с отбора на Мекро-Раян. Очертава се хубав мач. Те имат добри играчи.

Баба кимна.

— Знаеш ли, на младини и аз бях център-нападател.

— Бас държа, че ако поискаш, и днес ще можеш — каза Асеф и весело намигна на баба.

Баба също му намигна.

— Баща ти се слави като ненадминат ласкател, но виждам, че е научил и теб.

Той сръчка с лакът бащата на Асеф и едва не събори дребния човечец. Смехът на Махмуд беше също тъй плах, както усмивката на Таня и изведнъж аз се запитах дали донякъде не се боят от сина си. Опитах се да се усмихна, но успях само немощно да повдигна ъгълчетата на устните си — повръщаше ми се, като гледах как баща ми си бъбри дружески с Асеф.

Асеф завъртя очи към мен.

— Уали и Камал също са тук. За нищо на света не биха пропуснали рождения ти ден.

В гласа му се таеше едва сдържан присмех. Кимнах мълчаливо.

— Утре мислим да поиграем волейбол у дома — каза Асеф. — Може да дойдеш и ти. Доведи Хасан, ако искаш.

— Вижда ми се забавно — грейна баба. — Ти как мислиш, Амир?

— Всъщност не си падам много по волейбола — измънках аз.

Видях как светлината в очите на баба угасна и настана неловко мълчание.

— Извинявай, Асеф джан — каза баба и сви рамене.

Жегна ме, че се извинява заради мен.

— Няма нищо — отвърна Асеф. — Но поканата си остава в сила, Амир джан. Както и да е, чух, че обичаш да четеш, затова ти донесох книга. Една от любимите ми. — Той протегна към мен красиво опакован подарък. — Честит рожден ден.

Беше облечен с памучна риза, сини панталони, червена копринена вратовръзка и лъскави черни мокасини. Миришеше на одеколон, а русата му коса бе грижливо сресана назад. На пръв поглед същинско въплъщение на родителските мечти — силно, високо, добре облечено и възпитано момче, надарено с ум и поразителна външност, да не говорим за самообладанието да се шегува с възрастен. Но за мен очите му издаваха всичко. Когато поглеждах в тях, фасадата рухваше, разкривайки скритата лудост.

— Няма ли да го вземеш, Амир? — попита баба.