Ловецът на хвърчила

— Благодаря.

Съжалявах, че не ми хрумна нищо друго.

— Можем да покараме заедно — каза баба.

Канеше ме, но не много настойчиво.

— Може би по-късно — отвърнах аз. — Малко съм уморен.

— Добре.

— Баба?

— Да?

— Благодаря за фойерверките — казах аз.

Благодарях му, но с половин уста.

— Почивай си — рече баба и тръгна към стаята си.

Другият подарък, който ми даде баба, без да изчаква кога ще го разопаковам, беше ръчен часовник. Имаше син циферблат и златни стрелки с формата на светкавици. Дори не си го сложих. Метнах го върху купчината подаръци в ъгъла. Единственият подарък, който не хвърлих там, беше коженият бележник от Рахим хан. Само по него не усещах кръв.

Седях на ръба на леглото, въртях бележника в ръцете си и си припомнях какво бе казал Рахим хан за Хомайра — че в крайна сметка прогонването й може да е било за добро. Тя щеше да страда. Също както понякога прожекционният апарат на кака Хомаюн се повреждаше и повтаряше един и същ диапозитив, така и сега в главата ми се мяркаше една и съща картина: Хасан с наведена глава сервира напитки на Асеф и Уали. Може би наистина ще да е за добро. Да му спестя страданията. Както и своите.

Същия следобед изкарах велосипеда за пръв и последен път. Обиколих квартала два пъти и се върнах. Подкарах по алеята към задния двор, където Хасан и Али разчистваха боклуците от снощното празненство. Из двора се валяха картонени чаши, смачкани салфетки и празни бутилки от безалкохолни напитки. Али сгъваше столовете и ги подреждаше до стената. Той ме видя и размаха ръка.

— Селам, Али — казах аз и също му махнах.

Той вдигна пръст в знак да почакам и тръгна към къщичката си. След малко излезе с нещо в ръце.

— Снощи с Хасан така и не успяхме да ти дадем това — каза Али и ми подаде някаква кутия. — Скромен подарък и недостоен за теб, Амир ага. Но се надяваме все пак да ти хареса. Честит рожден ден.

На гърлото ми заседна буца.

— Благодаря ти, Али — казах аз.

Искаше ми се да не ми бяха купили нищо. Отворих кутията и открих ново издание на „Шах-наме“ с твърди корици и лъскави цветни илюстрации под текста. Ето я Ференгис как гледа новородения си син Кей- Хосров. А Афрасиаб препуска с гол меч начело на армията си. И, разбира се, Рустам, който нанася смъртоносна рана на своя син, воина Сухраб.

— Хасан каза, че твоят екземпляр бил стар и окъсан, с липсващи страници — каза Али. — А в този всички илюстрации са рисувани на ръка, с писалка и мастило — гордо добави той, гледайки с възхищение книгата, която нито той, нито синът му можеха да прочетат.

— Прекрасна е — казах аз.

Наистина беше прекрасна. И както подозирах, не много евтина. Искаше ми се да кажа на Али, че не книгата, а аз съм недостоен. Отново се метнах на велосипеда.

— Благодари на Хасан от мое име.

В крайна сметка хвърлих и книгата върху купчината подаръци в ъгъла. Но очите ми непрестанно се връщаха към нея, затова я зарових най-отдолу. Вечерта, преди да си легна, попитах баба дали е виждал новия ми часовник.

На другата сутрин след закуска изчаках в стаята си Али да разчисти масата в кухнята. Изчаках го да измие чиниите, да избърше плотовете. Застанах до прозореца на спалнята и изчаках Али и Хасан да тръгнат на пазар с ръчните колички.

После взех от купчината два плика с пари и часовника си, и се измъкнах на пръсти. Пред кабинета на баба спрях и се ослушах. Той беше там от ранни зори и разговаряше по телефона. В момента говореше с някого за пратка килими, която трябвало да пристигне идната седмица. Слязох долу, прекосих двора и влязох в къщичката на Али и Хасан до дървото. Вдигнах сламеника на Хасан и пъхнах отдолу новия си часовник и шепа банкноти.

Изчаках още трийсет минути. После почуках на вратата на кабинета и изрекох последната — поне така се надявах — от дългата поредица срамни лъжи.

От прозореца на спалнята си гледах как Али и Хасан бутат по алеята количките, натоварени с месо, хляб, плодове и зеленчуци. Видях как баба излезе от къщата и заговори с Али. Устните им изричаха думи, които не можех да чуя. Баба посочи къщата, а Али кимна. Разделиха се. Баба се прибра, Али последва Хасан към кирпичената постройка.

След малко баба почука на вратата ми.

— Ела в кабинета — каза той. — Ще седнем да уредим въпроса.

Влязох в кабинета на баба и седнах на едно от кожените кресла. Минаха повече от трийсет минути, преди Хасан и Али да дойдат.

И двамата бяха плакали; личеше си по зачервените им подпухнали очи. Застанаха пред баба, хванати за ръце, а аз се зачудих кога и как съм станал способен да причинявам подобна болка.

Баба попита без предисловия:

— Ти ли открадна парите, Хасан? Ти ли открадна часовника на Амир?

Отговорът на Хасан бе една-единствена дума, изречена с изтънял, дрезгав глас:

— Да.

Трепнах като ударен. Сърцето ми се сви и едва се удържах да не призная истината. После разбрах. Това бе последната саможертва на Хасан заради мен. Ако беше отрекъл, баба щеше да му повярва, защото знаеше, че Хасан никога не лъже. А повярваше ли му, обвинението щеше да падне върху мен. Щеше да се наложи да обяснявам и тогава да стане ясно какво представлявам в действителност. Баба никога, никога нямаше да ми прости. И тогава ме осени прозрението, че Хасан знае. Знаеше, че съм видял всичко в онази уличка, че съм стоял там, без да си мръдна пръста. Знаеше, че съм го предал, и все пак ме спасяваше още веднъж, може би за последен път. В онзи момент го обичах, обичах го повече от когото и да било и исках да кажа на всички, че аз съм коварната змия, чудовището в езерото. Не заслужавах такава саможертва; бях лъжец, измамник и крадец. И наистина щях да им кажа, ако една част от мен не изпитваше радост. Радост, че скоро всичко ще свърши. Баба щеше да ги прогони, щеше да има малко болка, но животът щеше да продължи. Това исках — да продължа напред, да започна на чисто. Исках отново да мога да дишам. Само че баба ме потресе, казвайки:

— Прощавам ти.

Прошка? Но нали кражбата беше единственият непростим грях, общият знаменател на всички грехове? Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Нима баба не ме бе взел в скута си, за да ми каже тези думи? Тогава как можеше да прости на Хасан? А щом можеше да прости това, защо не ми прощаваше, че не съм такъв син, какъвто е искал? Защо…

— Отиваме си, ага сахиб — каза Али.

— Какво? — възкликна баба и лицето му пребледня.

— Повече не можем да живеем тук — каза Али.

— Но аз му прощавам, Али, не ме ли чу? — възрази баба.

— Животът тук вече е невъзможен за нас, ага сахиб.