Ловецът на хвърчила

— А?

— Подаръка — каза раздразнено той. — Асеф джан ти дава подарък.

Взех подаръка от Асеф и наведох очи. Искаше ми се да съм сам в стаята с книгите, далече от тия хора.

— Е? — каза баба.

— Какво?

Баба заговори с онзи тих глас, който използваше, когато го излагах пред хората.

— Няма ли да благодариш на Асеф джан? Той постъпи много любезно.

Искаше ми се да престане да го нарича така. Колко пъти ми казваше „Амир джан“?

— Благодаря — измънках аз.

Майката на Асеф ме изгледа, сякаш искаше да каже нещо, но премълча и аз осъзнах, че и двамата му родители не са изрекли и дума. Преди да изложа още повече себе си и баба — но най-вече за да избягам от Асеф и усмивката му — отстъпих назад и казах:

— Благодаря, че дойдохте.

Проправих си път през навалицата от гости и се измъкнах през желязната порта. През две къщи от нашата имаше голям празен терен. Бях чувал баба да казва на Рахим хан, че някакъв съдия купил мястото и в момента архитектът правел проект. Засега обаче там нямаше нищо освен пръст, камъни и плевели.

Разкъсах опаковката на подаръка и завъртях корицата към лунните лъчи. Книгата се оказа биография на Хитлер. Захвърлих я в буренака.

Опрях гръб в стената на съседите и бавно се свлякох надолу. Дълго седях в тъмното с колене пред гърдите, гледах звездите и чаках празненството да свърши.

— Не трябва ли да забавляваш гостите си? — попита познат глас.

Рахим хан се задаваше покрай стената.

— Забавляват се и без мен. Забрави ли, че баба е там? — казах аз. Ледът в чашата на Рахим хан звънна, докато той сядаше до мен. — Не знаех, че пиеш.

— Излиза, че пия. — Той шеговито ме смушка с лакът. — По само в най-тържествени случаи.

Усмихнах се.

— Благодаря.

Той вдигна чашата към мен и отпи глътка. Запали от пакистанските цигари без филтър, които пушеха двамата с баба.

— Казвал ли съм ти, че веднъж без малко да се оженя?

— Наистина ли?

Усмихнах се леко, като си представих Рахим хан женен. Винаги го бях възприемал като един по-кротък двойник на баба, мой наставник в писането, мой приятел, който никога не забравяше да ми донесе подарък, когато се връщаше от пътуване в чужбина. Но съпруг? Баща?

Той кимна.

— Вярно е. Бях на осемнайсет. Тя се казваше Хомайра. Беше хазарка, дъщеря на съседските слуги. Красива, със светлокестенява коса и големи лешникови очи… а онзи неин смях… и досега го чувам понякога. — Той разклати чашата. — Срещахме се тайно в овощната градина на баща ми, винаги след полунощ, когато всички спяха. Разхождахме се под дърветата и аз я държах за ръка… Смущавам ли те, Амир джан?

— Малко — казах аз.

— Нищо ти няма. — Той отпи още една глътка. — Както и да е, имахме мечти. Да вдигнем пищна сватба и да поканим роднини и приятели от Кабул до Кандахар. Аз да построя голяма бяла къща с плочест двор и широки прозорци. Да засадим овощни дръвчета в градината и всякакви цветя, да имаме морава, където да си играят децата. В петък да се прибираме заедно от джамията и да обядваме в градината под черешите, да пием прохладна вода от кладенеца. После чай със сладкиши, докато гледаме как децата ни играят с братовчедите си…

Той отпи дълга глътка уиски. Закашля се.

— Да беше видял физиономията на баща ми, когато му казах. Майка ми пък направо припадна. Сестрите ми я наплискаха с вода. Вееха й с ветрило и ме гледаха тъй, сякаш съм й прерязал гърлото. Брат ми Джалал дори хукна да вземе ловната пушка, но татко го спря. — Рахим хан се изсмя горчиво. — Бяхме само двамата с Хомайра срещу целия свят. А от мен да го знаеш, Амир джан: в крайна сметка светът винаги побеждава. Просто такъв е животът.

— И какво стана?

— Същия ден баща ми натовари Хомайра и близките й на камион и ги прати в Хазарджат. Повече не я видях.

— Съжалявам — казах аз.

— Е, сигурно е било за добро. — Рахим хан сви рамене. — Тя щеше да страда. Моите близки никога нямаше да я приемат като равна. Не може една жена да ти лъска обувките, а на другия ден да й казваш „сестро“. — Той ме погледна. — Знаеш ли, Амир джан, с мен можеш да споделиш каквото поискаш. И когато поискаш.

— Знам — отвърнах неуверено аз.

Той дълго ме гледа, сякаш чакаше нещо, и в бездънните му черни очи се криеше намек за неизречена тайна помежду ни. За момент бях готов да му призная какво ме мъчи. Щях да му кажа всичко, но какво щеше да си помисли за мен? Щеше да ме намрази — и с право.

— Вземи. — Той ми подаде нещо. — Без малко да забравя. Честит рожден ден.

Беше бележник с кафява кожена подвързия. Плъзнах пръсти по позлатената обшивка на кориците. Помирисах кожата.

— За разказите ти — каза Рахим хан.

Канех се да му благодаря, когато нещо, избухна и огнени пръски озариха небето. Децата крещяха и пискаха при всеки трясък. Хората надаваха възторжени възгласи и ръкопляскаха всеки път, щом поредната ракета се превръщаше в огнен букет. През две-три секунди дворът рязко се озаряваше в червено, зелено, оранжево.

В един от тия кратки проблясъци видях нещо, което никога няма да забравя: Хасан сервира на Асеф и Уали напитки върху сребърен поднос. Светлината изгасва, съскане и пукот, после ново оранжево зарево: ухилен, Асеф потърка гърдите на Хасан с кокалчетата на пръстите си.

Сетне милосърдно се спусна мрак.

9

На другата сутрин, седнал сред стаята си, аз отварях подарък след подарък. Не знам защо изобщо си правех труд, след като само им хвърлях по един безрадостен поглед и ги мятах в ъгъла. Купчината растеше: фотоапарат, транзистор, пълен комплект електрическо влакче… и няколко запечатани плика с банкноти. Знаех, че никога няма да похарча парите или да слушам транзистора, а електрическото влакче никога няма да обикаля по релсите си из стаята. Не ги исках — по парите и подаръците имаше кръв; баба никога не би ми устроил такова празненство, ако не бях спечелил турнира.

Баба ми даде два подаръка. Единият несъмнено щеше да предизвика завистта на всички хлапета в квартала — чисто нов велосипед „Шуин Стингрей“, кралят на всички велосипеди. Само шепа деца в цял Кабул имаха нов „Стингрей“ и сега аз бях в това число. Велосипедът имаше високо кормило с черни гумени ръкохватки и седалка във формата на банан, с която се славеше този модел. Спиците бяха златисти, а стоманената рамка — червена като захаросана ябълка. Или като кръв. Всяко друго хлапе незабавно би скочило на велосипеда, за да обиколи целия квартал. Само преди няколко месеца и аз бих сторил същото.

— Харесва ли ти? — попита баба, подпрян на вратата на стаята ми.

Аз го изгледах с глуповата усмивка и бързо отвърнах: