Ловецът на хвърчила

Човекът спря работата и задълго се вгледа в мен, преди да отговори.

— Може и да съм го видял.

— Накъде отиде?

Той ме огледа от глава до пети.

— За какво му е на едно момче като теб да търси по това време някакъв си хазарин?

Възхитеният му поглед се спря върху коженото ми яке и дънките — каубойски панталони, както ги наричахме. В Афганистан беше признак на богатство да притежаваш нещо американско, особено ако не е втора ръка.

— Трябва да го намеря, ага.

— Какъв ти е той? — попита търговецът.

Не разбирах защо пита, но си напомних, че с нетърпение няма да го накарам да отговори по-бързо.

— Син е на нашия слуга — казах аз.

Старецът вдигна прошарените си вежди.

— Тъй ли? Щастлив хазарин, да има тъй грижовен господар. Баща му би трябвало да коленичи и да мете с мигли пода в нозете ти.

— Ще ми кажеш ли, или не?

Той се подпря на мулето и посочи на юг.

— Мисля, че видях едно такова момче да тича натам. Държеше хвърчило. Синьо.

— Наистина ли? — възкликнах аз.

За теб и хиляда пъти, бе обещал той. Добрият, верен Хасан. Беше удържал на думата си да хване последното хвърчило за мен.

Старият търговец изпъшка и натовари още една щайга на мулето.

— Разбира се, онези сигурно вече са го настигнали.

— Кои?

— Другите момчета — каза той. — Дето го гонеха. Бяха облечени като теб. — Озърна се към небето и въздъхна. — А сега бягай, че заради теб закъснях за молитва.

Но аз вече се бях втурнал по уличката. През следващите минути напразно претърсвах пазара. Може би очите на стария търговец го бяха подвели. Но нали бе видял синьо хвърчило. Мисълта да държа онова хвърчило в ръцете си… Надничах във всяка уличка, зад всеки дюкян. Никаква следа от Хасан.

Бях започнал да се тревожа, че нощта ще падне, преди да го открия, Когато отпред дочух гласове. Бях стигнал до уединен кален път. Той минаваше перпендикулярно на централната алея, разделяща пазара на две. Завих по неравните коловози и последвах гласовете. Подхлъзвах се на всяка крачка, а дъхът ми вдигаше бели облачета. Тесният път минаваше покрай запълнено със сняг дере, по което напролет навярно щеше да потече буен поток. От другата ми страна се издигаха редици заснежени кипариси, израсли между кирпичени къщи с плоски покриви, повечето от тях жалки съборетини.

Отново чух гласовете, този път по-ясно. Идваха откъм една от уличките. Прокраднах се нататък със затаен дъх. Надникнах иззад ъгъла.

Хасан стоеше предизвикателно в края на задънената улица — леко разкрачен, със свити юмруци. Зад него върху купчина камъни и боклуци лежеше синьото хвърчило. Моят ключ за сърцето на баба.

Три момчета преграждаха пътя за бягство от улицата — тримата от онзи ден на хълма след преврата на Дауд хан, когато Хасан ни спаси с прашката си. Уали от едната страна, Камал от другата, а по средата Асеф. Усетих как тялото ми се стяга и нещо студено плъзва по гръбнака нагоре. Асеф изглеждаше безгрижен и самоуверен. Другите двама нервно пристъпваха от крак на крак и гледаха ту Асеф, ту Хасан, сякаш бяха уловили в капан някакво диво животно, което само Асеф можеше да укроти.

— Къде ти е прашката, хазарино? — попита Асеф, въртейки в ръка бронзовия бокс. — Какво каза онзи път? „Ще трябва да те нарекат Асеф Едноокия.“ Точно така. Асеф Едноокия. Хитро. Много хитро. Но пък и не е много трудно да се правиш на хитър, когато държиш заредено оръжие.

Осъзнах, че все още не дишам. Издишах бавно и тихо. Чувствах се парализиран. Гледах ги как се приближават към момчето, с което бях израснал, момчето, чието лице със заешка устна бе моят първи детски спомен.

— Но днес ти е щастлив ден, хазарино — каза Асеф. Стоеше с гръб към мен, но бях готов да се обзаложа, че се усмихва злобно. — Днес съм в настроение за прошка. Какво ще кажете, момчета?

— Много великодушно — изтърси Камал. — Особено след наглостта му последния път.

Мъчеше се да говори като Асеф, само че гласът му трепереше. После разбрах: всъщност той не се страхуваше от Хасан. Боеше се, защото нямаше представа какво си е наумил Асеф.

Асеф небрежно махна с ръка.

— Бахшида. Простено. Минали работи. — Гласът му стихна. — Разбира се, нищо на този свят не идва даром и моята прошка си има дребна цена.

— Така е честно — каза Камал.

— Нищо не идва даром — повтори Уали.

— Голям късмет имаш, хазарино — продължи Асеф и направи крачка към Хасан. — Защото днес прошката ще ти струва само онова синьо хвърчило. Честна сделка, нали, момчета?

— Повече от честна — потвърди Камал.

Дори и от мястото, където стоях, видях как страхът нахлува в очите на Хасан, но той тръсна глава.

— Амир ага спечели турнира и аз улових това хвърчило за него. Надбягвах се честно. Хвърчилото е негово.

— Верен хазарин — каза Асеф. — Верен като куче.

Смехът на Камал прозвуча пискливо и нервно.

— Но преди да се жертваш за него, помисли над едно: би ли направил и той същото заради теб? Питал ли си се някога защо не те включва в игрите, когато има гости? Защо играе с теб само когато наоколо няма хора? Аз ще ти кажа защо, хазарино. Защото за него ти не си нищо друго, освен едно грозно добиче. Домашно животно. Нещо, с което да си играе, когато му е скучно, или да подритва, когато е разгневен. Не се заблуждавай да вярваш, че си нещо повече.

— С Амир ага сме приятели — каза Хасан и сякаш се изчерви.

— Приятели? — повтори през смях Асеф. — Жалък глупак! Някой ден ще се събудиш от тия фантазии и ще узнаеш какъв приятел ти е Амир. А сега бас! Стига толкова. Давай хвърчилото.

Хасан се наведе и сграбчи камък.

Асеф трепна. Понечи да отстъпи назад, но спря.

— Последен шанс, хазарино.

Вместо отговор Хасан отметна назад ръката с камъка.

— Както желаеш.

Асеф разкопча зимното си яке, свали го и без да бърза, го сгъна. Остави го до стената.

Отворих уста и почти извиках. Почти. Ако го бях направил, навярно целият ми бъдещ живот щеше да тръгне по друг начин. Но не извиках. Само гледах. Като вцепенен.

Асеф махна с ръка и другите две момчета се отдръпнаха настрани, оформяйки полукръг, за да хванат Хасан в клопка.

— Размислих — каза Асеф. — Ще ти оставя хвърчилото, хазарино. Ще го оставя, за да ти напомня винаги за онова, което се каня да направя.

После се хвърли напред. Хасан метна камъка. Той удари Асеф по челото. Асеф изрева, връхлетя срещу Хасан и го повали. Уали и Камал се втурнаха към тях.

Захапах юмрука си. Затворих очи.

Спомен:

Знаеш ли, че с Хасан сте бозали от една гръд? Знаеш ли, Амир ага? Казваше се Сакина. Беше красива синеока хазарка от Бамиян и ти пееше стари сватбени песни. Казват, че хората, откърмени от една гръд, са като братя. Знаеш ли?

Спомен: