Ловецът на хвърчила

Баба ми разказваше как веднъж срязал четиринайсет хвърчила за един ден. Аз се усмихвах, кимах, смеех се точно където трябва, но не чувах почти нито дума. Сега имах мисия. И нямаше да подведа баба. Не и този път.

През нощта преди турнира наваля дебел сняг. Ние с Хасан седяхме на топло и играехме панджпар, а разлюлените от вятъра клони трополяха по прозореца. През деня бях помолил Али да ни направи курси, което представляваше електрическа печка под ниска масичка, покрита с дебело одеяло. Около масичката той подреди толкова много дюшеци и възглавници, че поне двайсет души можеха да насядат и да си пъхнат краката отдолу. Двамата с Хасан често прекарвахме зимните дни под това курси, увлечени в игра на шах или на карти — най-вече панджпар.

Избих десетката каро на Хасан, после му пробутах две валета и шестица. В съседния кабинет баба и Рахим хан обсъждаха делови въпроси с още двама мъже — единият беше бащата на Асеф. През стената чувах как по радиото предават новини.

Хасан изкара шестицата и взе валетата. По радиото Дауд хан съобщаваше нещо за чуждестранни инвестиции.

— Той казва, че някой ден в Кабул ще имаме телевизия — подхвърлих аз.

— Кой?

— Дауд хан, глупчо. Президентът.

Хасан се изкиска.

— Чувал съм, че в Иран вече имат — каза той.

Аз въздъхнах.

— Тези иранци…

За мнозина хазари Иран представляваше нещо като обетована земя — навярно защото също като тях повечето иранци бяха мюсюлмани шиити. Но помнех какво бе казал миналото лято моят учител за иранците: че са усмихнати сладкодумци, които те тупат с едната ръка по гърба, а с другата ти изпразват джоба. Споделих това с баба, а той отвърна, че моят учител е един от онези завистливи афганистанци — завистливи, защото Иран е изгряващата сила в Азия, а повечето хора по света не могат дори да открият Афганистан на картата.

— Болезнено е да говорим така — добави той и сви рамене. — Но по-добре да страдаш от истината, отколкото да се утешаваш с лъжи.

— Някой ден ще ти купя — казах аз.

Лицето на Хасан грейна.

— Телевизор? Наистина ли?

— Разбира се. И то не черно-бял. Дотогава сигурно вече ще сме големи, но ще купя два. Един за теб и един за мен.

— Ще сложа моя на масата, където си държа рисунките — каза Хасан.

Тия думи малко ме натъжиха. Стана ми мъчно, като си помислих кой е Хасан и къде живее. И най-вече от примирението му с факта, че също като баща си ще остарее в кирпичената къщурка на двора. Изтеглих последната карта и му подадох две дами и десетка.

Хасан взе дамите.

— Знаеш ли, мисля, че утре ще накараш баща ти да се гордее с теб.

— Мислиш ли?

— Иншалла.

— Иншалла — повторих аз, макар че от моите устни думите „ако е рекъл Аллах“ не звучаха толкова искрено. Това бе една от неприятните черти на Хасан. Беше тъй дяволски чист, че около него винаги се чувствах като лицемер.

Избих попа му и хвърлих последната си карта, асо пика. Той трябваше да я вземе. Бях спечелил, но докато разбърквах картите за нова игра, не можех да се отърва от подозрението, че Хасан ме е оставил да спечеля.

— Амир ага?

— Какво?

— Знаеш ли… харесвам си къщата. — Той винаги четеше мислите ми. — Тя е моят дом.

— Както кажеш — отвърнах аз. — Приготви се да загубиш отново.

7

На другата сутрин, докато вареше черен чай за закуска, Хасан ми разказа какво е сънувал.

— Бяхме при езерото Гарка — ти, аз, татко, ага сахиб, Рахим хан и още хиляди хора. Денят беше топъл и слънчев, а езерото гладко като стъкло. Но никой не плуваше, защото се говореше, че в езерото е дошло чудовище. Спотайвало се на дъното и чакало.

Той ми наля чаша чай, сложи захар и духна отгоре няколко пъти. Постави я пред мен.

— Всички се страхуваха да влязат във водата, Амир ага, но ти изведнъж си събу обувките, съблече си ризата и каза: „Няма никакво чудовище. Ще ви покажа.“ И преди да те спрат, скочи в езерото и заплува навътре. Аз те последвах и скоро плувахме един до друг.

— Но ти не можеш да плуваш.

Хасан се разсмя.

— Насън човек може всичко, Амир ага. Както и да е, хората се развикаха: „Излизайте! Излизайте!“, но ние продължавахме да плуваме в студената вода. Добрахме се до средата на езерото и спряхме. Обърнахме се да помахаме на хората по брега. Те изглеждаха дребни като мравки, но ги чухме как ръкопляскат. Вече бяха разбрали. Нямаше никакво чудовище, само вода. След това промениха името на езерото и го нарекоха „Езеро на Амир и Хасан, султани на Кабул“, а ние вземахме от хората пари, задето плуват в него.

— И какво означава сънят ти? — попитах аз.

Той ми намаза парче наан с мармалад и го сложи върху чиния.

— Не знам. Надявах се ти да ми го разтълкуваш.

— Най-обикновен глупав сън. В него не се случва нищо.

— Татко казва, че сънищата винаги означават нещо.

Отпих глътка чай.

— Тогава защо не попиташ него? Той е толкова умен — казах малко по-рязко, отколкото възнамерявах.

Не бях спал цяла нощ. Шията и гръбнакът ми бяха като навити пружини, очите ми пареха. И все пак разбирах, че съм постъпил зле с Хасан. Почти бях готов да се извиня, но размислих. Хасан разбираше, че просто съм нервен. Той винаги ме разбираше.

Чух как горе баба пусна водата в банята.

* * *

Улиците блестяха от чистия сняг, а небето беше необятно и синьо. Снегът бе застлал в бяло покривите и превиваше клоните на дребните черници, растящи покрай нашата улица. За една нощ беше запълнил всяка пукнатина и канавка. Присвих очи от ослепителната белота, докато двамата с Хасан излизахме през желязната порта. Али я затвори зад нас. Чух го как тихичко си мърмори молитва — той винаги се молеше, когато синът му напускаше къщата.

Никога не бях виждал толкова много хора на нашата улица. Децата мятаха снежни топки, препираха се, гонеха се, кискаха се. Приведени над макарите с канап, състезателите правеха последни приготовления. От съседните улици долитаха смях и възбудени гласове. Покривите вече бяха отрупани със зрители, настанени на градински столове, горещият чай вдигаше пара над термосите, а от касетофоните гърмеше музиката на Ахмад Захир. Изумително популярният Ахмад Захир преобрази афганистанската музика и възмути пуристите, като добави електрически китари и духови инструменти към традиционните барабани и хармоника; на сцената или на празненства той отхвърляше строгата, почти мрачна поза на по-старите певци и си