Ловецът на хвърчила

позволяваше да се усмихва, докато пееше, понякога дори на жени. Завъртях поглед към нашия покрив и видях там баба и Рахим хан да пият чай, седнали на скамейка, и двамата с вълнени пуловери. Баба размаха ръка. Така и не разбрах дали маха на мен или на Хасан.

— Трябва да започваме — каза Хасан.

Беше с черни гумени ботуши, избелели кадифени панталони и яркозелен чапан върху дебелия пуловер. Слънчевите лъчи огряваха лицето му и се виждаше колко добре е заздравял розовият белег над устната му.

Изведнъж ме обзе желание да си тръгна. Да събера всичко и да си ида у дома. Какво си въобразявах? Защо се подлагах на всичко това, след като знаех какъв ще е резултатът? Баба беше на покрива и ме наблюдаваше. Усещах погледа му върху себе си като непоносима лятна жега. Провалът щеше да е пълен.

— Не знам дали си струва да пускам хвърчилото днес — казах аз.

— Денят е хубав — отвърна Хасан.

Завъртях се. Помъчих се да откъсна очи от покрива.

— Не знам. Може би трябва да се приберем.

Тогава той пристъпи към мен и съвсем тихо изрече нещо, което мъничко ме изплаши.

— Помни, Амир ага. Няма чудовище, а само чудесен ден.

Как можех да съм тъй прозрачен за него, докато аз самият най-често нямах представа какво се таи в главата му? Нали аз ходех на училище, аз знаех да чета и пиша. Аз бях умният. Хасан не можеше да прочете дори и буквар, но четеше в мен като в отворена книга. Това малко ме плашеше, ала същевременно беше голяма утеха да имаш до себе си някого, който винаги знае от какво се нуждаеш.

— Няма чудовище — повторих аз и с изненада открих, че ми поолеква.

Той се усмихна.

— Няма чудовище.

— Сигурен ли си?

Той затвори очи и кимна.

Погледнах хлапетата, които търчаха по улицата и се замеряха със снежни топки.

— Денят е хубав, нали?

— Да излитаме — каза той.

Тогава ми хрумна, че Хасан може да е измислил съня. Възможно ли бе? Не, реших аз. Хасан не беше толкова умен. Но измислен или не, нелепият сън прогони част от тревогата ми. Може би наистина трябваше да съблека ризата и да заплувам в езерото. Защо не?

— Да го направим — казах аз.

Лицето на Хасан грейна.

— Добре.

Той взе нашето хвърчило — червено с жълти ръбове и с автентичния подпис на Сайфо точно под мястото, където се кръстосваха летвичките. Близна си пръста и го вдигна нагоре, за да определи откъде духа вятърът, после затича в същата посока — в редките случаи, когато пускахме хвърчила през лятото, вдигахме с крака облаци прах, за да проверим вятъра. Макарата взе да се развърта в ръцете ми, докато Хасан не спря на около петнайсет метра от мен. Той вдигна хвърчилото над главата си като олимпийски шампион, показващ златния си медал. Подадох му уговорения сигнал, като дръпнах двукратно връвта, и Хасан метна хвърчилото.

Разкъсван между баба и моллите в училище, аз все още не бях наясно какво мисля за Аллах. Но когато на устните ми изплува стих от Корана, научен в час по религия, не се поколебах да го прошепна. След минута хвърчилото ми стремглаво се извиси в небето. Издаваше звук като книжна птица, размахваща криле. Хасан плесна с ръце, подсвирна и затича към мен. Подадох му макарата и той бързо я завъртя, за да опъне разхлабения канап.

Поне две дузини хвърчила вече висяха в небето като книжни акули, дебнещи плячка. След час броят им се удвои — червени, жълти и сини хвърчила се рееха и кръжаха из висините. Студеният вятър развяваше косата ми. Беше идеален за пускане на хвърчила, духаше точно колкото да дава подемна сила и да улеснява маневрите. До мен Хасан стискаше макарата с вече разкървавени ръце.

Скоро започна рязането и първите победени хвърчила се завъртяха на спирала. Сипеха се от небето като падащи звезди с пърхащи пъстри опашки и осейваха квартала с плячка за ловците. Чувах как момчетата крещят, тичайки по улиците. От един покрив някой описваше на висок глас схватката, пламнала през две улици от нашата.

Аз не спирах да поглеждам крадешком към баба, който седеше на покрива с Рахим хан. Питах се какво ли си мисли. Дали ме подкрепяше от сърце? Или една част от душата му се радваше, че ще загубя? Това беше лошото при пускането на хвърчила — умът ти започва да се рее заедно с тях.

Хвърчилата вече се сипеха над целия квартал, а моето още летеше. Продължавах да се озъртам към баба, който седеше, сгушен в дебелия си пуловер. Дали се учудваше, че съм издържал толкова дълго? Няма да изкараш още много, ако тъй често откъсваш очи от небето. Бързо обърнах поглед нагоре. Едно червено хвърчило наближаваше моето — бях го засякъл точно навреме. Сборичках се с него и накрая го победих, когато противникът загуби търпение и се опита да ме среже отдолу.

Ловците на хвърчила се завръщаха победоносно по улиците, вдигнали плячката над главите си. Показваха ги на родители и приятели. Но всички знаеха, че най-хубавото предстои тепърва. Най-ценната плячка все още летеше. Срязах едно яркожълто хвърчило с навита бяла опашка. Платих за това с още едно порязване на показалеца и по дланта ми бликна кръв. Дадох на Хасан да подържи канапа, изсмуках кръвта и избърсах пръст в джинсите си.

След още един час оцелелите хвърчила намаляха от около петдесет на десетина. Сред тях и моето. Бях се добрал до последната дузина. Знаех, че тази част от турнира ще продължи дълго, защото стигналите дотук бяха истински майстори — нямаше лесно да се поддадат на простички хитрини като любимия трик на Хасан с вдигането и спускането.

Към три следобед се зададоха разкъсани облаци и слънцето изчезна зад тях. Сенките почнаха да се удължават. Зрителите по покривите си сложиха шалове и дебели палта. Бяхме останали само пет-шест, а аз все още летях. Краката ме боляха, вратът ми беше вдървен. Но с всяко победено хвърчило надеждата растеше в душата ми, както снегът се трупа върху ограда — снежинка по снежинка.

Очите ми все се връщаха към синьото хвърчило, което сееше разгром от един час насам.

— Колко успя да отреже? — попитах аз.

— Преброих единайсет — каза Хасан.

— Знаеш ли чие може да е?

Хасан цъкна с език и вирна брадичка. Това бе типично негов жест, който означаваше, че няма представа. Синият боец сряза едно голямо пурпурно хвърчило и описа два широки кръга. Десет минути по- късно беше свалил още две, отпращайки по дирите им орди от ловци.

След още трийсет минути останаха само четири хвърчила. И моето продължаваше да лети. Имах чувството, че е почти невъзможно да допусна грешка, сякаш вятърът духаше само в моя полза. Никога не се бях чувствал тъй уверен, тъй окрилен от шанса. Беше опияняващо. Не смеех да се озърна към покрива. Не смеех да откъсна очи от небето. Трябваше да се съсредоточа, да играя хитро. Още петнайсет минути и онова, което сутринта изглеждаше като нелепа мечта, изведнъж се превърна в реалност. Останахме само аз и другият. Синьото хвърчило.

Напрежението във въздуха беше също тъй остро, както обтегнатият остъклен канап, който стисках с окървавени длани. Хората тропаха, ръкопляскаха, свиркаха, скандираха Бобореш! Бобореш!  — „Срежи го! Срежи го!“ Питах се дали и гласът на баба е сред техните. Гърмеше музика. Мирисът на задушено манту и пържена пакора долиташе от покривите и отворените врати.

Но аз чувах — и си налагах да чувам — единствено бученето на кръвта в ушите ми. Виждах само синьото хвърчило. Усещах само мириса на победа. Спасение. Изкупление. Ако баба грешеше