Ловецът на хвърчила

— Хасан! Чакай! — изкрещях задъхано аз.

Той се завъртя, махна с ръка и извика:

— Насам!

После се стрелна зад следващия ъгъл. Вдигнах очи и видях, че хвърчилото пада в обратната посока.

— Ще го изпуснем! Сбъркали сме посоката!

— Вярвай ми! — раздаде се гласът му някъде напред.

Стигнах до ъгъла и видях Хасан да тича с наведена глава и подгизнала от пот риза, без дори да поглежда към небето. Препънах се в един камък и паднах — бях не само по-бавен, но и по-тромав от Хасан; открай време завиждах на вродената му атлетичност. Когато с усилие се изправих на крака, го зърнах да изчезва зад следващия ъгъл. Закуцах след него, а в разранените ми колене сякаш се впиваха хиляди иглички.

Видях, че сме излезли на неравен черен път близо до училището „Истиклял“. От едната страна имаше поле, където през лятото растяха марули, а от другата — ред вишневи дървета. Заварих Хасан да седи под едно от дърветата и да дъвче сушени черници.

— Какво търсим тук? — изпъшках аз, усещайки, че ми призлява от изтощение.

Той се усмихна.

— Седни до мен Амир ага.

Проснах се запъхтян на тънкия сняг до него.

— Само си губим времето заради теб. Не видя ли, че отиде в обратна посока?

Хасан подхвърли в устата си още една черница.

— Идва насам — каза той.

Едва дишах, а той изобщо не изглеждаше уморен.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Знам.

— Как може да знаеш?

Той се обърна към мен. От стриганата му глава се стекоха няколко капки пот.

— Бих ли те излъгал, Амир ага?

Изведнъж реших да си поиграя с него.

— Не знам. Би ли?

— По-скоро ще ям пръст — възмутено отвърна той.

— Наистина? Би ли го направил?

Хасан ме погледна озадачено.

— Кое?

— Би ли ял пръст, ако ти кажа? — попитах аз.

Знаех, че въпросът ми е жесток, също като подигравките, че не разбира някоя сложна, дума. Но имаше нещо неустоимо привлекателно — макар и извратено — във възможността да подкачам Хасан. Това донякъде напомняше игрите, в които измъчвахме насекоми. Само че сега той бе в ролята на мравката, а аз държах увеличителното стъкло.

Очите му дълго се взираха в лицето ми. Седяхме там — две малки момчета под вишневото дърво, втренчени един в друг. И ето че онова нещо се случи отново: лицето на Хасан се промени. Може и да не бе промяна в истинския смисъл на думата, но внезапно усетих, че гледам две лица — едното познато, съхранено още в първите ми спомени, а второто спотаено под повърхността. Бях виждал това да се случва преди и винаги леко се стрясках. Другото лице просто изникваше за част от секундата, колкото да остави у мен тревожното чувство, че може вече да съм го срещал някъде. После Хасан примигваше и отново си ставаше същият. Моят Хасан.

— Ако поискаш, ще го направя — отвърна той, като ме гледаше право в очите.

Наведох глава. И до днес ми е трудно да гледам в очите хора като Хасан, изричащи искрено всяка дума.

— Но се чудя — добави той. — Би ли ме помолил някога за подобно нещо, Амир ага?

И тъй, с няколко прости думи обърна срещу самия мен изпитанието, на което го подложих. Ако си играех с него и проверявах верността му, той пък щеше да си играе с мен и да проверява моя здрав разум.

Съжалявах, че съм започнал разговора. Усмихнах се насила.

— Не ставай глупав, Хасан. Знаеш, че не бих го направил.

Хасан също ми отвърна с усмивка. Само че неговата изглеждаше искрена.

— Знам — каза той.

Това е бедата на хората, които винаги казват истината. Смятат, че и другите са като тях.

— Ето го — каза Хасан и посочи небето.

Изправи се и мина няколко крачки наляво. Вдигнах очи и видях хвърчилото да пада право към нас. Чух тропот, викове — задаваше се тълпа от ловци на хвърчила. Но усилията им бяха напразни. Защото Хасан стоеше усмихнат, с широко разперени ръце, очаквайки хвърчилото. И нека ме ослепи Аллах, ако лъжа — стига да съществува, разбира се, — но хвърчилото падна право в протегнатите му ръце.

* * *

През зимата на 1975 г. видях за последен път Хасан да гони хвърчило.

Обикновено всеки квартал провеждаше свое собствено състезание. Но през онази година турнирът щеше да се проведе в моя квартал, Уазир Акбар хан, и бяха поканени няколко други квартала — Картех чар, Картех парван, Мекро раян и Котех санги. Навсякъде се говореше за предстоящото състезание. Казваха, че щяло да бъде най-голямото от двайсет и пет години насам.

Една зимна вечер, когато до него оставаха само четири дни, аз и баба седяхме на кожените кресла в кабинета му, озарен от меката светлина на огнището. Пиехме чай и разговаряхме. Али бе поднесъл вечерята рано — картофи и задушен карфиол с къри и ориз — и се оттегли заедно с Хасан. Баба пълнеше лулата си, а аз го молех да ми разкаже пак за онази зима, когато глутница вълци слезли от планините в Херат и принудили всички да си стоят по домовете за цяла седмица. Той обаче драсна клечка кибрит и подхвърли небрежно:

— Струва ми се, че тази година може да спечелиш турнира. Как смяташ?

Не знаех какво да си мисля. Нито какво да кажа. Това ли се очакваше от мен? Дали баба не ми подсказваше начина да се сближим? Аз се справях добре в боя с хвърчила. Дори много добре. На няколко пъти бях близо до победата в зимния турнир — веднъж се добрах до финалната тройка. Но да бъдеш близо не е като да победиш, нали? Баба не се задоволяваше да бъде близко. Той побеждаваше, защото победителят е един, а всички други просто се разотиват по къщите. Баба беше свикнал да побеждава във всичко, което си науми. Нима нямаше право да очаква същото и от сина си? Ами ако… Ами ако вземех да победя?

Баба пушеше лулата си и говореше. Аз се преструвах, че слушам. Но всъщност можех и да не слушам, защото небрежната му забележка бе посяла в главата ми твърда решителност тази зима да спечеля турнира. Щях да победя. Нямаше друг приемлив вариант. Щях да победя и моето хвърчило да остане последно в небето. После щях да го донеса у дома и да го покажа на баба. Да му покажа веднъж завинаги, че неговият син е достоен. Тогава може би най-сетне животът ми на безплътен призрак в този дом щеше да свърши. Унесох се в мечти. Представях си разговори и смях край масата за вечеря вместо мъртвешката тишина, нарушавана само от дрънченето на прибори и някое изсумтяване. Виждах как в петък потегляме за Пагман с колата на баба, спирайки попътно край езерото Гарка да хапнем пържена пъстърва с картофи. Щяхме да ходим в зоопарка да гледаме лъва Марджан и може би баба щеше да се прозява и тайно да гледа часовника си. Може би дори щеше да прочете някой мой разказ. Бих му написал сто, стига да знаех, че ще прочете поне един. Може би щеше да ме нарича Амир джан, както правеше Рахим хан. И може би най-сетне щях да получа прошка за смъртта на майка си.