Ловецът на хвърчила

обгръщайки зиморничаво раменете си с ръце. Виждах алеята, колата на баща ми, стените, дърветата, покривите и хълмовете натрупани с цяла педя сняг. Усмихвах се. Небето бе безоблачно и синьо, а снегът тъй бял, че очите ми започваха да парят. Лапвах шепа сняг, вслушвах се в плътната тишина, нарушавана само от мученето на кравите. Слизах бос по предното стълбище и извиквах на Хасан да дойде да види.

Зимата беше любим сезон за всички кабулски деца или поне за онези, чиито банди можеха да си позволят да купят здрава чугунена печка. Причината беше проста: през най-студения сезон затваряха училището. За мен зимата означаваше край на дългите учебни часове, когато трябваше да делим и умножаваме или да казваме коя е столицата на България. Започваха три месеца игра на карти с Хасан край печката, безплатни прожекции на руски филми във вторник сутрин в Синема Парк, курма от сладка ряпа върху ориз, след като цяла сутрин сме правили снежни човеци.

И хвърчила, разбира се. Пускахме хвърчила. И тичахме след тях.

За някои нещастни хлапета зимата не означаваше край на учебната година. Започваха така наречените доброволни зимни занятия. Нито едно от момчетата, които познавах, не ги посещаваше доброволно; естествено, желанието идваше от страна на родителите им. За щастие баба не беше сред тях. Помня едно момче на име Ахмад, което живееше срещу нас. Мисля, че баща му беше доктор. Ахмад страдаше от епилепсия, винаги носеше вълнена жилетка и очила с черни рамки и дебели стъкла — той беше една от редовните жертви на Асеф. Всяка сутрин гледах през прозореца на спалнята как техният слуга хазарин изгребва снега от алеята, разчиствайки път за черния опел. Стана ми навик да гледам как Ахмад и баща му се качват в колата — Ахмад с вълнена жилетка, зимно палто и чанта, пълна с учебници и моливи. Изчаквах да потеглят и да завият зад ъгъла, после отново се пъхвах в леглото. Дръпвах одеялото до брадичката си и гледах през стъклото заснежените хълмове на север. Гледах ги, докато пак ме налегнеше дрямка.

Обичах кабулската зима. Обичах я заради мекото нощно шумолене на снега по прозорците, заради скърцането на пухкавия сняг под черните ми гумени ботуши, заради топлината на чугунената печка, докато навън вятърът виеше из улици и дворове. Но най-много я обичах, защото, когато дърветата замръзнеха и ледът покриеше пътищата, студенината между мен и баба понамаляваше. А причината за това бе в хвърчилата. С баба живеехме под един покрив, но в различни сфери на съществуване. Хвърчилата бяха единствената, нищожно тъничка част от битието, където тия две сфери се допираха.

Всяка година кабулските квартали провеждаха състезание по бой с хвърчила. А за момчетата от Кабул денят на турнира беше върхът на зимния сезон. Никога не заспивах в нощта преди състезанието, въртях се в леглото, правех сенки на животни по стената, дори сядах в тъмното на балкона, увит в одеяло. Чувствах се като войник, който се мъчи да заспи в окопа през нощта преди голямо сражение. И донякъде бе точно така. В Кабул боят с хвърчила си беше същинска война.

Както при всяка война, човек трябваше да се подготви за битката. Дълго време ние с Хасан сами си правехме хвърчилата. Цяла есен пестяхме от джобните си пари и пълнехме с монети порцелановото конче, което баба бе донесъл от Херат. Когато почнеха да духат зимните ветрове и снегът се сипеше на парцали, ние отваряхме закопчалката под корема на кончето. Отивахме на пазара да купим бамбук, лепило, канап и хартия. Всеки ден стържехме часове наред бамбукови пръчки за централната и напречната летва, режехме тънката хартия, която лесно можеше да се сваля и заменя. А после, разбира се, трябваше да направим канапа, наречен тар. Ако сравним хвърчилото с пистолет, то покритият със стрити стъкла тар беше куршумът в цевта. Излизахме на двора и прокарвахме сто и петдесет метра канап през смес от лепило и счукани на ситно стъкла. После го опъвахме между дърветата да съхне. На другия ден намотавахме готовия за битка канап на дървена макара. Когато снегът се стопеше и дойдеха пролетните дъждове, всяко момче в Кабул имаше резки и рани по пръстите от зимните сражения с хвърчила. Помня как през първия учебен ден със съучениците ми се сбирахме на групички и гордо сравнявахме белезите си. Раните пареха и не заздравяваха със седмици, но това не ме плашеше. Те напомняха за любимия сезон, отминал както винаги твърде бързо. После председателят на класа надуваше свирката и ние тръгвахме в колона по един към класните стаи, копнеейки за следващата зима, ала вместо нея ни посрещаше призракът на още една безкрайна учебна година.

Но скоро стана ясно, че и двамата с Хасан сме далеч по-добри в битките с хвърчила, отколкото в правенето им. Една или друга грешка в проектите ни винаги водеше до провал. Затова баба започна да ни води при Сайфо да си купуваме хвърчила. Сайфо беше един почти сляп старец, по професия обущар. Но освен това беше и най-прочутият майстор на хвърчила в града. Работеше в барачка на Джаде Мейуанд — оживената улица южно от калните брегове на река Кабул. Спомням си, че трябваше да се наведем, за да влезем в тясното като килия магазинче, а после да вдигнем дървения капак и по стръмни стъпала да слезем в мазето, където Сайфо държеше жадуваните хвърчила. Баба купуваше на двама ни по три еднакви хвърчила и макари с остъклен канап. Ако размислех и поисках по-голямо и по-красиво хвърчило, баба се съгласяваше… но купуваше същото и на Хасан. Понякога ми се щеше да не го прави. Щеше ми се да покаже, че предпочита мен.

Състезанието по бой с хвърчила беше стара зимна традиция в Афганистан. Започваше рано сутрин и приключваше чак когато в небето останеше да се рее само хвърчилото победител. Помня, че веднъж завърши след залез слънце. Хората се събираха по тротоарите и покривите да насърчават децата си с викове. Улиците се изпълваха с невръстни бойци, които подръпваха и тръскаха въженцата, взираха се в небето с присвити очи, опитвайки се да заемат удобна позиция за срязване на вражеския канап. Всеки участник имаше и помощник — в моя случай Хасан, — който държеше макарата и отпускаше канапа.

Веднъж едно мърляво индийско хлапе, чието семейство живееше отскоро в квартала, ни каза, че в родния му град боят с хвърчила имал строги правила и ограничения.

— Трябва да играеш в очертан терен и да стоиш под прав ъгъл към вятъра — заяви гордо момчето. — И не може да използваш алуминиева тел вместо канап.

Ние с Хасан се спогледахме. Избухнахме в смях. Индийското хлапе скоро щеше да разбере онова, което британците бяха научили в началото на века, а на руснаците им предстоеше да го проумеят към края на осемдесетте години — че афганистанците са независим народ. Те се прекланят пред обичаите, но ненавиждат правилата. Същото беше и в схватките с хвърчила. Правилата бяха прости: никакви правила. Пускай хвърчилото. Режи канапа на противника. Успех!

Само че това не бе всичко. Истинската веселба почваше, когато някое хвърчило останеше без канап. Тогава на сцената излизаха ловците на хвърчила — хлапетата, които хукваха след хвърчилото, понесено от вятъра над квартала, докато се завърти безконтролно и падне в някоя нива, в нечий двор, върху дърво или покрив. Гонитбата ставаше страшно свирепа; орди от ловци изпълваха улиците, блъскаха се кой да мине по-напред като ония хора в Испания, за които веднъж бях чел, че бягали пред биковете. Веднъж едно съседско момче се изкатери на висок бор, за да свали от него хвърчило. Клонът се строши под тежестта му и то падна от десет метра височина. Счупи си гръбнака и остана сакато за цял живот. Но падна с хвърчилото в ръце. А когато един ловец докопа хвърчило, никой не може да му го отнеме. Това не беше правило, а обичай.

Най-жадуваната плячка за ловците беше последното свалено хвърчило в зимния турнир. То бе почетен трофей — нещо, което да сложиш над камината и да показваш на възхитените гости. Когато небето се разчистеше и останеха само последните две хвърчила, всеки ловец се подготвяше за шанса да грабне скъпоценната плячка. Заемаше позиция, откъдето смяташе, че би имал преднина. Напрегнатите мускули се приготвяха за върховното усилие. Всички извиваха шии нагоре. Присвиваха очи. Започваха ръкопашни схватки. А когато бъдеше прерязана връвта на последното хвърчило, наставаше истински ад.

През годините бях виждал много момчета да гонят хвърчила. Но Хасан беше ненадминат ловец. Като по магия стигаше на мястото, където щеше да падне хвърчилото, преди самото то да е долетяло там, сякаш го насочваше някакъв вътрешен компас.

Помня как през един навъсен зимен ден двамата с Хасан гонехме хвърчило. Търчах подир него през кварталите, прескачах канавки, лъкатушех по тесни улички. Макар и с една година по-малък, Хасан беше по-бърз и аз изоставах.