Ловецът на хвърчила

Хасан се мъчеше да затъкне прашката под пояса си с треперещи ръце. Устата му се изви в някакво подобие на успокояваща усмивка. Едва от петия опит успя да завърже канапа на панталоните си. Почти без да си говорим, ние поехме разтреперани към къщи, очаквайки Асеф и приятелите му да ни дебнат в засада зад всеки ъгъл. Не ги срещнахме и това трябваше донякъде да ни ободри. Но не ни ободри. Ни най- малко.

През следващите две години думите икономическо развитие и реформа не слизаха от устата на много хора в Кабул. Конституционната монархия беше премахната и заменена от република начело с президент. За известно време в страната се чувстваше обновление и устрем. Хората говореха за равноправие на жените и за модерни технологии.

Но като цяло, макар в Арг — кабулския кралски дворец — да живееше нов лидер, животът си вървеше постарому. Хората ходеха на работа от събота до четвъртък, а в петък излизаха на пикник из парковете, по брега на езерото Гарка или в градините на Пагман. Шарени автобуси и камиони, натоварени с пътници, минаваха по тесните кабулски улички, съпровождани от непрестанните крясъци на помощник-водачите, които се возеха на задната броня и даваха на шофьорите указания за посоката с гърлен кабулски акцент. За трите празнични дни след свещения месец рамадан3 — гражданите на Кабул обличаха най-хубавите си дрехи и отиваха на гости у роднините. Хората се прегръщаха, целуваха се и се поздравяваха с Ид-ал-мубарак. Честитяха си края на постите. Децата отваряха пакети с подаръци и си играеха с боядисани яйца.

Дойде зимата на 1974 г. Един ден двамата с Хасан строяхме на двора снежна крепост, когато Али го повика.

— Хасан, ага сахиб иска да поговори с теб!

Облечен в бяло, той стоеше на вратата с ръце под мишниците и от устата му излитаха облачета пара.

Ние се спогледахме с усмивка. Цял ден чакахме това повикване. Беше рожденият ден на Хасан.

— Какво е, татко, знаеш ли? Ще ни кажеш ли? — попита Хасан.

Очите му блестяха.

Али сви рамене.

— Ага сахиб не го е обсъждал с мен.

— Хайде, Али, кажи ни — настоях аз. — Книжка за оцветяване? Или може би нов пистолет?

Също като Хасан, Али бе неспособен да лъже. Всяка година се преструваше, че не знае какво ни е купил баба за рождените дни. И всяка година очите го издаваха, а ние изкопчвахме тайната от него. Ала този път, изглежда, казваше истината.

Баба никога не пропускаше рождения ден на Хасан. Отначало го питаше какво иска, но постепенно се отказа, защото Хасан беше твърде скромен, за да даде и предложение за подарък. Затова всяка зима баба купуваше нещо по свой избор. Веднъж му донесе японско камионче, друг път електрическо влакче. Миналата година изненада Хасан с кожена каубойска шапка, точно каквато носеше Клинт Истуд в „Добрият, лошият и злият“ — който бе изместил „Великолепната седморка“ в класацията на най-любимите ни уестърни. Тогава цяла зима се редувахме да носим шапката, тананикахме си музиката от филма, катерехме се по преспите и водехме ожесточени престрелки със снежни топки.

Свалихме си ръкавиците и събухме покритите със сняг обувки до входната врата. Когато влязохме в преддверието, заварихме баба да седи до чугунената печка заедно с някакъв нисък плешив индиец с кафяв костюм и червена вратовръзка.

— Хасан — каза баба със сдържана усмивка, — ето твоя подарък за рождения ден.

Спогледахме се с недоумение. Никъде не виждахме красиво опакована кутия. Нито пакет. Нито играчка. Само Али зад нас и баба с този мършав индиец, който малко приличаше на учител по математика.

Индиецът с кафявия костюм се усмихна и протегна ръка на Хасан.

— Аз съм доктор Кумар. Много ми е приятно.

Говореше фарси с тежък индийски акцент.

— Селам алейкум — отвърна неуверено Хасан.

Любезно сведе глава, но потърси с поглед баща си. Али пристъпи по-близо и сложи ръка на рамото му.

Баба се вгледа в плахите — и озадачени — очи на Хасан.

— Повиках доктор Кумар от Ню Делхи. Той е пластичен хирург.

— Знаеш ли какво е това? — попита индиецът.

Хасан поклати глава. Озърна се за помощ към мен, но аз свих рамене. За хирурзите знаех само, че ходиш при тях, когато имаш апандисит. Знаех го, защото един мой съученик бе умрял от тази болест преди година и учителят ни каза, че са изчакали твърде дълго, преди да го заведат на хирург. Двамата се озърнахме към Али, но, разбира се, той беше непроницаем. Лицето му си оставаше безизразно както винаги, макар че в очите му сякаш се таеше тъга.

— Е — каза доктор Кумар, — моята работа е да поправям разни неща по телата на хората. Понякога и лицата им.

— Ооо — промълви Хасан. Прехвърли поглед от доктор Кумар към баба, след това към Али. Докосна горната си устна. — Ооо — повтори той.

— Знам, подаръкът е необичаен — каза баба. — И навярно не това си очаквал, но този подарък ще ти остане завинаги.

— Ооо — каза Хасан и облиза устни. Изкашля се. — Ага сахиб, а дали… дали…

— Не бой се — намеси се доктор Кумар с блага усмивка. — Изобщо няма да боли. Ще ти дам лекарство и няма да помниш нищо.

Хасан се усмихна облекчено. Поуспокои се малко.

— Не съм се уплашил, ага сахиб, просто…

Хасан може и да им вярваше, но не и аз. Знаех добре: каже ли докторът, че няма да те боли, значи здравата си загазил. С ужас си спомних как ме обрязаха предишната година. Докторът ми пробута същите думи, увери ме, че изобщо няма да боли. Но когато през нощта ефектът от упойващото лекарство отмина, сякаш някой притисна нажежено желязо върху слабините ми. Нямах представа защо баба изчака да навърша десет години, преди да ме обрежат, и това бе едно от нещата, които никога нямаше да му простя.

Искаше ми се и аз да имам някакъв белег, та да спечеля неговото съчувствие. Не беше честно. Хасан не бе сторил нищо, за да заслужи обичта на баба; просто се беше родил с тая глупава заешка устна.

Операцията мина добре. Всички бяхме леко потресени, когато за пръв път свалиха превръзките, но продължавахме да се усмихваме, както ни бе заръчал доктор Кумар. Не беше лесно, защото вместо горна устна Хасан имаше грозен оток от подпухнала кървава тъкан. Очаквах го да извика от ужас, когато сестрата му подаде огледало. Али държеше ръката му, а Хасан задълго се взря в отражението си. Промърмори нещо неясно. Приведох ухо до устата му. Той прошепна отново.

— Ташакор.

Благодаря.

После устната му трепна и този път знаех какво прави. Усмихваше се. Точно както се беше усмихвал, излизайки от майчината утроба.

След време подутината спадна и раната заздравя. Скоро от нея остана само грапава розова линия над горната му устна. До другата зима белегът почти изчезна. И това бе истинска ирония на съдбата. Защото именно през онази зима Хасан завинаги престана да се усмихва.

6

Зима.

Ето какво правех всяка година, когато паднеше първият сняг: рано сутрин излизах по пижама от къщи,