„По рупия от всекиго, деца. Само по една рупия от всекиго и ще ви разтворя завесата на истината.“ Старецът седи до кирпичена стена. Незрящите му очи са като разтопено сребро, застинало в два дълбоки кратера. Подпрян на бастуна, ясновидецът прокарва съсухрена ръка по хлътналите си бузи. „Не искам много за истината, нали? Само по рупия от всекиго.“ Хасан пуска монета в съсухрената му длан. „В името на Аллах, всевиждащия и всемилосърдния“, прошепва старият ясновидец. Най-напред поема ръката на Хасан, върти в кръг по дланта му коравия си нокът, отново и отново. После пръстът бавно се вдига към лицето на Хасан и със сух, стържещ звук плъзва по извивката на бузите, по очертанията на ушите му. Мазолестите възглавнички на пръстите докосват очите на Хасан. Там ръката спира. Задържа се. Сянка минава по лицето на стареца. Ние с Хасан се споглеждаме. Старецът пак хваща ръката на Хасан и връща рупията в дланта му. Обръща се към мен. „Ами ти, млади приятелю?“ Отвъд стената кукурига петел. Старецът посяга към ръката ми и аз я отдръпвам.
Сън:
Изгубил съм се във виелица. Вятърът вие, хвърля жилещи снежни валма в очите ми. Залитам през танцуващата бяла пелена. Викам за помощ, но вятърът заглушава воплите ми. Падам и лежа на снега задъхан, изгубен сред белотата, а вятърът вие в ушите ми. Гледам как снегът заличава пресните ми стъпки. Сега съм призрак, мисля си аз, призрак без следи. Отново викам, а надеждата постепенно чезне като стъпките ми. Но този път чувам приглушен отговор. Закривам очите си с длан и намирам сили да седна. През стелещите се снежни завеси зървам неясно движение, пъстро петно. Пред мен изниква познат силует. Една ръка посяга напред. Виждам по дланта дълбоки успоредни резки, от които капе кръв и оставя петна по снега. Хващам ръката и внезапно снегът изчезва. Стоим сред ливада със светлозелена трева, а из небето над нас бавно прелитат пухкави бели облаци. Вдигам очи и виждам, че ясното небе е пълно с хвърчила — зелени, жълти, червени, оранжеви. Те искрят в следобедната светлина.
Алеята беше обсипана с купища камъни и боклуци. Протрити велосипедни гуми, бутилки с олющени етикети, скъсани списания и пожълтели вестници се валяха сред тухли и парчета цимент. До една стена лежеше килната чугунена печка със зееща дупка отстрани. Но сред боклука имаше две неща, от които не можех да откъсна очи. Едното бе синьото хвърчило, подпряно на стената близо до чугунената печка, другото — кадифените панталони на Хасан, захвърлени върху куп очукани тухли.
— Не знам — говореше Уали. — Баща ми каза, че е грях.
Изглеждаше неуверен, възбуден и уплашен. Хасан лежеше по корем, прикован към земята. Камал и Уали извиваха китките му назад и ги притискаха към гърба. Асеф стоеше над тях, стъпил с ботуш върху врата на Хасан.
— Баща ти няма да узнае — каза Асеф. — А и няма нищо грешно в това да дадеш урок на едно непокорно магаре.
— Не знам — промърмори Уали.
— Както искаш. — Асеф се обърна към Камал. — Ами ти?
— Аз… такова…
— Та той е просто някакъв си хазарин — каза Асеф.
Но Камал упорито зяпаше настрани.
— Добре — отсече Асеф. — От вас, слабаци, искам само да го държите. Ще се справите ли?
Уали и Камал кимнаха. Стори ми се, че изпитват облекчение.
Асеф коленичи зад Хасан, хвана го за хълбоците му и повдигна голия му задник. С една ръка разкопча колана си. Дръпна ципа на панталоните. Смъкна гащетата си. Намести се зад Хасан. Той не се бореше. Дори не хленчеше. Леко изви глава и аз зърнах лицето му. Видях примирението, изписано по него. И преди бях виждал този поглед. Погледът на агнето.
Утре е десетият ден на Зу-л-хадж, последният месец от мюсюлманския календар и първият от трите дни на Ид-ал-адха или Ид-е-курбан, както афганистанистанците наричат празника на жертвоприношението — ден, в който отбелязваме как пророк Ибрахим едва не принесъл в жертва на Аллах собствения си син. Тази година баба лично избра овца за курбана — сивкаво бяла с черни уши.
Всички стоим в задния двор — Хасан, Али, баба и аз. Моллата казва молитвата и потрива брадата си. Баба тихо мърмори: „Хайде, свършвай де.“ Вижда ми се раздразнен от безкрайната молитва, от ритуала, който ще направи месото халал. Баба се присмива на историята около този празник, както и на всичко, свързано с религията. Но уважава традицията на Ид-е-курбан. По обичая месото се дели на три части — една за семейството, един за приятелите и една за бедните. Всяка година баба дава всичко на бедните, „богатите и бездруго са си достатъчно тлъсти“, казва той.
Моллата приключва молитвата. Амин. Вдига кухненския нож с дълго острие. По обичай овцата не трябва да види ножа. Али дава на животното бучка захар, за да подслади смъртта. Овцата рита, но не много. Моллата я сграбчва под челюстта и притиска ножа към шията й. Само секунда преди да пререже гърлото с един сръчен замах, аз виждам очите на овцата. Този поглед седмици наред ще смущава сънищата ми. Не знам защо гледам ежегодния ритуал в задния двор; кошмарите ме преследват дълго след като кървавите петна по тревата са избледнели. Но аз винаги гледам. Заради онова примирение в очите на животното. Колкото и да е нелепо, представям си, че то разбира, че предстоящата му смърт има по-висша цел. Такъв е погледът на…
Спрях да гледам, обърнах гръб на уличката. Нещо топло течеше по китката ми. Примигах и видях, че все още хапя до кръв кокалчетата на юмрука си. Осъзнах и друго. Плачех. Иззад ъгъла долиташе бързото, ритмично пъхтене на Асеф.
Имах един сетен шанс да взема решение. Една последна възможност да реша какъв ще бъда. Можех да изляза на уличката, да защитя Хасан — както той ме бе защитавал толкова пъти в миналото — и да приема каквото ме сполети. Или да избягам.
В крайна сметка избягах.
Избягах, защото бях страхливец. Страхувах се от Асеф и от онова, което щеше да ми причини. Страхувах се от болката. Така си казах, докато обръщах гръб на уличката и на Хасан. В това се заставях да вярвам. Дори копнеех да бъда страхливец, защото истинската причина да бягам бе, че Асеф имаше право: на този свят нищо не идва даром. Може би Хасан представляваше цената, която трябваше да платя, агнето, което да пожертвам, за да спечеля баба. Честна ли беше цената? Отговорът изплува в подсъзнанието ми още преди да го прогоня: та той бе просто един хазарин, нали?
Тичах обратно натам, откъдето бях дошъл. Към почти опустелия пазар. Залитнах до едно дюкянче и се подпрях на заключената паянтова врата. Стоях там задъхан, потен и ми се искаше да бе станало другояче.
Около петнайсет минути по-късно чух гласове и тичащи стъпки. Клекнах зад барачката и видях как Асеф и другите двама бързат по безлюдната алея и се смеят. Заставих се да изчакам още десет минути. После тръгнах обратно към неравния черен път край заснеженото дере. Присвих очи в гаснещата светлина и видях Хасан бавно да върви към мен. Пресрещнах го до една оголяла брезичка на ръба на дерето.
Той държеше в ръце синьото хвърчило; това видях най-напред. Няма да лъжа, че не го огледах дали е здраво. Отпред по чапана на Хасан имаше кални петна и яката на ризата му беше разпрана. Той спря. Залитна, сякаш щеше да загуби съзнание. После се стегна. Подаде ми хвърчилото.
— Къде беше? Търсих те — казах аз.
Да изрека тия думи беше като да дъвча камък.
Хасан вдигна ръкав и избърса от лицето си сълзи и сополи. Чаках да каже нещо, но той само стоеше мълчаливо в настъпващата вечер. Бях благодарен за сенките, които падаха върху неговото лице и прикриваха моето. Бях благодарен, че не ми се налага да го поглеждам в очите. Знаеше ли, че знам? И ако знаеше, какво ли щях да видя, ако наистина го погледнех в очите? Упрек? Възмущение? Или — Аллах да ме пази — онова, от което най-много се плашех: безпределна вярност. Всичко друго бих понесъл, но не и това.
