Ловецът на хвърчила

и все пак имаше Аллах, както казваха в училище, то Той щеше да ми дари победа. Не знаех за какво играе другият, може би просто за правото да се хвали. Но това бе единственият ми шанс да стана човек, когото виждат, а не просто гледат, когото чуват, а не просто слушат. Ако имаше Аллах, то Той щеше да насочи ветровете, да ги накара да духат за мен, та с едно дръпване на канапа да срежа всичките си терзания и болки. Бях изтърпял толкова много, бях стигнал тъй далеч. И изведнъж надеждата с лекота се превърна в увереност. Щях да победя. Въпросът бе само кога.

Оказа се по-скоро, отколкото предполагах. Един порив на вятъра вдигна хвърчилото ми и аз използвах предимството. Отпуснах канапа, издигнах се. Извъртях своето хвърчило върху синьото. Задържах тази позиция. Синьото хвърчило усети, че е в беда. Опита се да се измъкне с отчаяни маневри, но аз не го пусках. Виковете „Срежи го! Срежи го!“ ставаха все по-силни, както някога римляните са крещели на гладиаторите „Убий го! Убий го!“.

— Почти успя, Амир ага! Почти успя! — задъхваше се Хасан.

И тогава мигът дойде. Затворих очи и отпуснах канапа. Повлечен от вятъра, той отново сряза пръстите ми. А после… Разбрах го и без да чувам рева на тълпата. И без да гледам. Хасан крещеше и ме прегръщаше през врата.

— Браво! Браво, Амир ага!

Отворих очи и видях как синьото хвърчило се премята бясно като колело, изхвърчало от летящ автомобил. Примигах, опитах се да кажа нещо. Не можех да проговоря. Изведнъж се озовах горе в небето и се видях отвисоко. Дребно момче, малко бледо и нисичко за своите дванайсет години. Имаше тесни рамене и тъмни кръгове под светлокафявите очи. Вятърът развяваше кестенявата му коса. То погледна нагоре към мен и двамата си разменихме усмивки.

После закрещях и всичко придоби цвят и звук, всичко бе живо и прекрасно. Ние с Хасан подскачахме, смеехме се и плачехме едновременно.

— Ти спечели, Амир ага! Ти спечели!

— Ние спечелихме! Ние спечелихме! — Само това успях да кажа.

Не можех да повярвам, че се е случило. След миг щях да примигна и да се събудя от този прекрасен сън, да стана от леглото, да сляза в кухнята на закуска без друг събеседник освен Хасан. Да се облека. Да изчакам баба. Да се откажа от състезанието. Да се върна към предишния си живот. И тогава видях баба върху нашия покрив. Той стоеше на ръба и размахваше юмруци във въздуха. Ревеше и ръкопляскаше. И това бе най-великият момент от досегашните ми дванайсет години живот — да видя как на онзи покрив баба най-сетне се гордее с мен.

Но ето че той направи и още нещо — настоятелно размаха ръце. Изведнъж разбрах.

— Хасан, ние…

— Знам — каза той и престана да ме прегръща. — Иншалла, ще празнуваме по-късно. Сега ще хвана за теб онова синьо хвърчило.

Захвърли макарата и побягна, а краят на зеления му чапан се влачеше по снега зад него.

— Хасан! — извиках аз. — Върни се с него!

Той вече завиваше зад ъгъла, разхвърляйки снега с гумените ботуши. Спря, обърна се. Събра шепи около устата си.

— За теб и хиляда пъти!

После се усмихна с онази негова несравнима усмивка и изчезна зад ъгъла. Чак след двайсет и шест години пак го видях да се усмихва тъй безметежно — на една избеляла полароидна снимка.

Започнах да си прибирам хвърчилото, а хората заприиждаха да ме поздравят. Ръкувах се с тях, благодарях им. По-малките хлапета ме гледаха с почтителен блясък в очите; аз бях герой. Ръце ме тупаха по гърба, рошеха косата ми. Дърпах канапа и отвръщах на всяка усмивка, но мислите ми бяха със синьото хвърчило.

Най-сетне държах моето. Намотах струпания край нозете ми канап на макарата, ръкувах се с още няколко души и изтичах към къщи. Когато стигнах портата от ковано желязо, Али ме чакаше от другата страна. Той протегна ръка през решетките.

— Поздравления.

Подадох му хвърчилото и макарата, после се здрависахме.

— Ташакор, Али джан.

— Молех се за теб през цялото време.

— Тогава продължавай да се молиш. Още не сме приключили.

Изтичах обратно на улицата. Не попитах Али за баба. Все още не исках да го видя. Вече бях планирал всичко. Щях да вляза победоносно, като герой, стиснал най-скъпия трофей в окървавените си ръце. Той щеше да извърне глава, да срещне погледа ми. Като в срещата на Рустам и Сухраб. Драматичен миг на мълчание. После старият воин тръгва към младия, прегръща го, признава неговата доблест. Оправдание. Спасение. Изкупление. А след това? Е… след това мир и щастие. Какво друго?

Улиците на Уазир Акбар хан бяха номерирани и се пресичаха под прав ъгъл като решетка. По онова време кварталът бе нов, все още се строеше и на всяка улица имаше много празни парцели или недостроени сгради между готовите вече комплекси, оградени с двуметрови зидове. Тичах напред-назад по всяка улица и се оглеждах за Хасан. Навсякъде хората делово сгъваха столове, прибираха храна и съдове след дългия празничен ден. Някои, все още насядали но покривите, ме поздравяваха с викове.

На четири улици южно от нашата зърнах Омар, син на един инженер, който беше приятел на баба. Двамата с брат му ритаха топка на моравата пред дома си. Омар беше свястно момче. В четвърти клас учихме заедно и веднъж тон ми подари автоматична писалка — от онези, дето се зареждат с пълнител.

— Чух, че си спечелил, Амир — каза той. — Поздравления.

— Благодаря. Виждал ли си Хасан?

— Твоят хазарин ли?

Кимнах.

Омар подаде топката на брат си.

— Чух, че бил голям ловец на хвърчила. — Брат му върна топката. Омар я пое и я подхвърли във въздуха. — Макар че винаги съм се чудил как успява. Така де, как изобщо вижда нещо с тия тесни очички?

Брат му се изсмя отривисто и поиска топката. Омар не му обърна внимание.

— Виждал ли си го?

Омар посочи с палец през рамо на югозапад.

— Преди доста време го видях да тича към пазара.

— Благодаря — казах аз и побягнах.

Когато стигнах пазара, слънцето вече залязваше зад хълмовете и здрачът обагряше небето в розово и пурпурно. На няколко пресечки от мен моллата на близката джамия гръмогласно напяваше азан — призив към правоверните да разпънат килимчетата и да склонят глави в молитва, обърнати към Мека. Хасан не пропускаше нито една от петте дневни молитви. Дори когато играехме навън, той се извиняваше, вадеше вода от кладенеца на двора, измиваше се и изчезваше в къщурката. Няколко минути по-късно излизаше усмихнат и ме заварваше седнал до стената или покатерен на някое дърво. Тази вечер обаче щеше да пропусне молитвата заради мен.

Пазарът бързо опустяваше, търговците привършваха пазарлъците за деня. Изтичах по замръзналата кал между редиците прилепени една до друга сергии, където можеше да си купиш от един продавач току-що убит фазан, а от съседа му — калкулатор. Проправих си път през оредяващата тълпа от сакати дрипави просяци, търговци с навити килими на рамо, продавачи на платове и касапи, затварящи дюкяните си. От Хасан нямаше и помен.

Спрях до една сергия за сушени плодове и описах Хасан на стария търговец, който товареше върху мулето си щайги с кедрови ядки и стафиди. На главата си носеше сиво-синкав тюрбан.