Ловецът на хвърчила

азбуката. Помня че понякога, докато си четях уроците, вдигах глава и виждах как Зиба оставя тенджерата на печката, сяда с молив да си пише домашното, което съм й дала. Както и да е, след година Зиба можеше да чете детски книжки. Сядахме на двора и тя ми четеше приказките за Дара и Сара — бавно, но правилно. Започна да ме нарича моалем Сорая — учителко Сорая. — Тя пак се засмя. — Знам, че звучи детински, но първия път, когато Зиба написа името си, разбрах, че не искам да бъда друго, освен учителка. Толкова се гордеех с нея и чувствах, че съм направила нещо важно, разбираш ли?

— Да — излъгах аз.

И си помислих как използвах грамотността си, за да осмивам Хасан. Как му се подигравах за сложните думи, които не знаеше.

— Татко иска да уча право, а мама непрестанно намеква за медицина, но аз ще стана учителка. Не е много доходна професия, но друга не искам.

— Майка ми също е била учителка — казах аз.

— Знам — каза тя. — Чух го от мама.

После лицето й пламна от неволното признание, че когато са били насаме, между тях е имало разговори „за Амир“. Трябваше да направя огромно усилие, за да сдържа усмивката си.

— Донесох ти нещо. — Извадих от задния си джоб няколко листа, скрепени с кламер. — Както обещах.

Подадох й един от своите разкази.

— О, не си забравил. — Лицето й грейна. — Благодаря!

Изведнъж усмивката й изчезна. Лицето й пребледня и очите й се вторачиха в нещо зад мен. Обърнах се и се озовах лице в лице с генерал Тахери.

— Амир джан. Нашият кандидат-разказвач. Какво удоволствие — усмихна се той хладно.

— Селам, генерал сахиб — отвърнах аз с натежали устни.

Той пристъпи покрай мен към сергията.

— Какъв хубав ден, а? — Пъхнал палец в джобчето на елека си, генералът протегна другата си ръка към Сорая. Тя му подаде страниците. — Казват, че тази седмица щяло да има дъжд. Не е за вярване, нали?

Той пусна навитите на руло страници в кошчето за боклук. Обърна се към мен и сложи ръка на рамото ми. Направихме заедно няколко крачки.

— Знаеш ли, бачеам, почнах да те харесвам. Ти си добро момче, наистина вярвам в това, но… — Въздъхна и махна с ръка. — Дори и на добрите момчета понякога трябва да им се напомнят някои неща. Затова съм длъжен да ти напомня, че на този битпазар си между равни. — Генералът спря. Безизразните му очи се впиха в моите. — Разбираш ли, тук всеки е разказвач. — Усмихна се, разкривайки безупречно равни зъби. — Предай моите почитания на баща си, Амир джан.

Той отдръпна ръка. Пак се усмихна.

— Какво има? — попита баба, докато вземаше от някаква жена пари за едно конче люлка.

— Нищо — рекох аз и седнах на един стар телевизор.

После все пак му разказах.

— Ееех, Амир — въздъхна той.

Но тревогата ми за станалото нямаше да трае дълго. Защото по-късно същата седмица баба се разболя.

Започна с остра кашлица и хрема. Хремата отмина, но не и кашлицата. Баба храчеше в кърпичка и я криеше в джоба си. Настоявах да се прегледа, но той само махваше с ръка. Мразеше докторите и болниците. Доколкото знаех, беше ходил на лекар само веднъж, когато в Индия се разболял от малария.

Две седмици по-късно го зърнах да плюе в тоалетната кървави храчки.

— Откога си така? — попитах аз.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Ще те заведа на лекар.

Макар че баба беше управител на бензиностанцията, собственикът не му бе предложил здравна осигуровка, а той с типичното си лекомислие не бе настоял. Затова го откарах до окръжната болница в Сан Хосе. Прие ни блед младеж с подпухнали очи, който каза, че е стажант лекар.

— Изглежда по-млад от теб и по-болен от мен — изсумтя баба.

Стажантът ни прати на рентген. Когато сестрата ни повика обратно, той попълваше формуляр.

— Отнесете това на рецепцията — каза той, драскайки забързано.

— Какво е? — попитах аз.

— Болнично направление.

Драс-драс-драс.

— За къде?

— Белодробна клиника.

— Какво има?

Той ми хвърли бегъл поглед и намести очилата си. Отново започна да пише.

— Има петно в десния дроб. Искам да го проверят.

— Петно? — повторих аз и стаята изведнъж ми се стори тясна.

— Рак ли? — небрежно подхвърли баба.

— Не го изключвам — измънка лекарят. — Във всеки случай петното е подозрително.

— Не можете ли да ни кажете повече? — попитах аз.

— Всъщност не. Първо трябва да минете на скенер, после да идете при белодробния специалист. — Той ми подаде направлението. — Казахте, че баща ви пуши, нали?

— Да.

Стажантът кимна. Премести поглед към баба и обратно.

— Ще ви повикат след две седмици.

Исках да го попитам как ще живея цели две седмици с думата „подозрително“. Как ще мога да уча, да работя, да се храня? Как можеше да ме отпраща с тая дума?

Взех формуляра и го отнесох на рецепцията. Вечерта изчаках баба да заспи, сгънах едно одеяло и го разстлах вместо молитвено килимче. Привел глава до земята, почнах да изреждам полузабравени стихове от Корана, които моллата в Кабул ни караше да учим наизуст, и помолих Аллах за милосърдие, макар да не знаех дали съществува. Сега завиждах на моллата, завиждах на неговата вяра и сигурност.

Минаха две седмици, но никой не ни се обади. А когато позвъних, казаха ми, че са загубили направлението. Сигурен ли съм, че е подадено? Обещаха да се обадят след още три седмици. Вдигнах скандал и се спазарих: скенер след една седмица, посещение при лекаря след две.

Посещението при пулмолога доктор Шнайдер вървеше добре, докато баба не го попита откъде е. От Русия, отговори доктор Шнайдер. Баба избухна.

— Извинете ни, докторе — казах аз и дръпнах баба настрани.

Доктор Шнайдер се усмихна и отстъпи назад, все още със стетоскопа в ръка.

— Баба, в чакалнята прочетох биографията на доктор Шнайдер. Роден е в Мичиган. Мичиган! Той е американец, много повече американец, отколкото някога ще бъдем ти и аз.

— Не ме интересува къде е роден, той е руснак — заяви баба и изкриви лице, сякаш изричаше мръсна дума. — Родителите му са били руснаци, дядовците му са били руснаци. Кълна се в името на майка ти, че ще му счупя ръката, ако се опита да ме докосне.

— Родителите на доктор Шнайдер са избягали от комунистите, не разбираш ли? Избягали са!

Но баба не искаше и да чуе. Понякога ми се струва, че единственото, което обичаше колкото покойната си съпруга, беше Афганистан, покойната му родина. Едва не закрещях от безсилие. Но само въздъхнах и се обърнах към доктор Шнайдер.