Ловецът на хвърчила

пръсти по златната обшивка на корицата. Спомних си фойерверките през онази нощ, когато Рахим хан ми го подари, нощта на тринайсетия ми рожден ден. Отново видях как съскащите ракети избухват в червено, зелено и жълто сияние.

— Не мога да повярвам, че умееш да пишеш така — каза Сорая.

Баба с усилие надигна глава.

— Аз й казах. Дано да нямаш нищо против.

Върнах бележника на Сорая и напуснах стаята. Баба мразеше да ме гледа как плача.

Един месец след сватбата семейство Тахери, Шариф с жена си Сузи и няколко лели на Сорая дойдоха в апартамента ни на вечеря. Сорая приготви агнешко със спанак и бял ориз. След вечеря всички пихме зелен чай и играхме карти на групи по четирима. Аз и Сорая играхме срещу Шариф и Сузи на масичката за кафе до дивана, където лежеше баба, завит с вълнено одеяло. Той ме гледаше как се шегувам с Шариф, как преплитам пръсти със Сорая, как намествам един непокорен кичур от косата й. Виждах усмивката в душата му, широка като небето над Кабул нощем, когато тополите потрепват и песента на щурците оглася градините.

Малко преди полунощ баба ни помоли да му помогнем да си легне. Аз и Сорая сложихме ръцете му на раменете си и го прегърнахме през кръста. Когато го сложихме на леглото, той каза на Сорая да изключи нощната лампа. Помоли ни да се наведем и ни целуна.

— След малко ще ти донеса морфина и чаша вода, кака джан — каза Сорая.

— Не сега — отвърна той. — Тази вечер не ме боли.

— Добре — каза тя и придърпа одеялото му нагоре.

Затворихме вратата.

На сутринта баба не се събуди.

Всички места за паркиране около джамията в Хейуърд бяха заети. Плътни редици коли и джипове запълваха поляната с оредяла трева зад сградата. Хората трябваше да се отдалечат на три-четири пресечки северно от джамията, за да намерят къде да спрат.

Мъжката част на джамията представляваше голяма квадратна зала, застлана с афгански килими и тънки дюшеци, подредени на успоредни редици. Мъжете събуваха обувките си на входа, влизаха вътре и сядаха с кръстосани крака на дюшеците. Моллата пееше сури от Корана пред микрофона. Аз седях до вратата — обичайното място за близките на покойника. Генерал Тахери беше до мен.

През отворената врата виждах нижещите се колони от автомобили и слънцето, което блестеше по стъклата им. От тях слизаха мъже с тъмни костюми и жени в черно, с традиционните бели хиджаби на главите.

Докато думите от Корана кънтяха из залата, аз си припомних онази стара история за баба, който се борил с мечка в Белуджистан. Всъщност той се бе борил с мечки през целия си живот. Бе загубил младата си съпруга. Бе отгледал сина си сам. Бе напуснал своя уатан, своето любимо отечество. Бе търпял бедност и унижения. И накрая бе дошла мечка, която не успя да пребори. Но дори и тогава той сам продиктува условията на поражението.

След всяка молитва групи опечалени минаваха покрай мен да ми изкажат съболезнованията си на излизане. Ръкувах се с всички. Мнозина ми бяха почти непознати. Усмихвах се любезно, благодарях им, изслушвах каквото имаха да кажат за баба.

— … помогна ми да построя къщата в Таймани…

— … Аллах да го благослови…

— … нямах към кого да се обърна, а той ми даде назаем…

— … намери ми работа… почти не ме познаваше…

— … беше ми като брат…

Слушайки тия хора, аз осъзнах до каква степен това, в което съм се превърнал, е оформено от баба и неговата следа в живота на хората. През целия си живот бях „синът на баба“. Сега вече го нямаше. Занапред той нямаше да ми сочи пътя; трябваше да го намирам сам.

Тази мисъл ме ужасяваше.

Сутринта, в малкия мюсюлмански сектор от местното гробище, бях гледал как спускат баба в гроба. Моллата и някакъв мъж спореха кой аят от Корана е най-уместно да се прочете. Спорът можеше да загрубее, ако не се бе намесил генерал Тахери. Моллата избра аят и го прочете, мятайки злобни погледи към опонента си. Видях как хвърлиха в гроба първите лопати пръст. После си тръгнах. Отидох до другия край на гробището. Седнах под сянката на един клен.

След като и последните опечалени бяха поднесли своите съболезнования и джамията се опразни, само моллата остана да изключи микрофона и да увие Корана в зелено платно. Аз и генералът излязохме под лъчите на късното следобедно слънце. Спуснахме се по стъпалата покрай групички пушещи мъже. Дочух откъслеци от разговорите им — за футболния мач идната седмица в Юниън Сити, за новия афгански ресторант в Санта Клара. Животът течеше напред, изоставяйки баба в миналото.

— Как си, бачеам? — попита генерал Тахери.

Стиснах зъби. Преглътнах сълзите, които напираха през целия ден.

— Отивам да потърся Сорая — казах аз.

— Добре.

Минах откъм женската страна на джамията. Сорая стоеше на стъпалата заедно с майка си и още две жени, които смътно си спомнях от сватбата. Кимнах на Сорая. Тя каза нещо на майка си и се приближи.

— Да се поразходим ли? — предложих аз.

Тя ме хвана за ръка.

— Разбира се.

Тръгнахме по чакълеста алея, оградена с два реда нисък жив плет. Седнахме на една пейка и се загледахме в двама старци, коленичили пред гроб на няколко реда от нас, за да сложат върху плочата букет маргаритки.

— Сорая.

— Да?

— Ще ми липсва.

Тя сложи ръка в скута ми. На безименния й пръст блестеше пръстенът от баба. Зад нея виждах как хората, дошли на погребението му, потеглят по Мишън Булевард. Скоро щяхме да си тръгнем и ние и за пръв път баба щеше да остане съвсем сам.

Сорая ме притегли към себе си и сълзите най-сетне избликнаха.

Тъй като със Сорая не бяхме имали годежен период, аз опознах семейство Тахери едва след сватбата. Научих например, че веднъж месечно генералът страда от убийствена мигрена, която трае почти цяла седмица. Когато дойдеше поредният пристъп, той отиваше в стаята си, събличаше се, гасеше лампата, лягаше и не излизаше, преди да е поотслабнала болката. Не разрешаваше на никого да влиза или дори да почука. Накрая се появяваше, отново облечен със сивия си костюм, обгърнат от мирис на сън и чаршафи, с подпухнали зачервени очи. От Сорая научих, че откакто се помни, двамата с ханъм Тахери спят в отделни стаи. Разбрах, че може да бъде дребнав и сприхав — например когато съпругата му поднасяше курма, той опитваше една хапка, изпъшкваше и буташе чинията настрани. „Ще ти приготвя нещо друго“, казваше ханъм Тахери, но той не й обръщаше внимание, нацупваше се и ядеше хляб и лук. Това ядосваше Сорая, а майка й се разплакваше. Сорая ми каза, че вземал антидепресанти. Научих, че издържал семейството си със социални помощи и нито веднъж не се хванал на работа в Щатите, предпочитайки да осребрява чековете, които държавата му отпускаше, отколкото да се унижава с работа,