единствено с най-дълбок ихтирам… и огромно почитание към вас, вашата фамилия и паметта… на прадедите ви. — Той млъкна. Пое си дъх. Избърса потта от челото си. — Амир джан е моят единствен син… единственото ми дете, и беше добър син. Дано да се окаже… достоен за вас. Моля ви да окажете чест на Амир джан и мен… и да приемете моя син в семейството си.
Генералът кимна любезно.
— За нас е радост да приемем в семейството си сина на човек като теб — каза той. — Твоята слава се носи навсякъде. Аз бях твой смирен почитател в Кабул, такъв си оставам и до днес. За нас е радост семействата ни да се обединят. Колкото до теб, Амир джан, приветствам те в своя дом като син, като съпруг на моята дъщеря. Твоята болка ще е наша болка, твоята радост — наша радост. Надявам се да приемеш своята леля Джамила и мен като втори родители, и се моля двамата с прекрасната ни Сорая джан да бъдете щастливи. Имате нашата благословия.
Всички изръкопляскаха и главите като по сигнал се обърнаха към коридора. Настана мигът, който чаках.
Сорая се появи в края на коридора. Облечена в изумителна виненочервена афганска носия с дълги ръкави и златни шевици. Ръката на баба напипа моята и я стисна. Ханъм Тахери отново се разрида. Сорая бавно тръгна към нас, следвана от приятелките си.
Тя целуна ръка на баща ми. Най-сетне седна до мен с приведени очи.
Ръкоплясканията се засилиха.
Според традицията семейството на Сорая щеше да организира годежното тържество, така наречената церемония ширини-хори, тоест ядене на сладки. После трябваше да последват няколко месеца годежен период. А сетне сватба, която трябваше да се плати от баба.
Единодушно се споразумяхме да прескочим ширини-хори. Всички знаеха причината, тъй че нямаше смисъл да я изричаме: на баба не му оставаха много месеци живот.
Докато вървеше подготовката за сватбата, ние със Сорая никога не излизахме без придружител — смяташе се за неприлично, тъй като още не бяхме женени, дори не бяхме минали ширини- хори. Трябваше да се задоволя с гостуване на вечеря у семейство Тахери. На масата сядах срещу Сорая. Представях си какво би било да усещам главата й върху гърдите си, да вдъхвам аромата на косата й. Да я целувам. Да я любя.
За сватбената церемония, наречена авруси, баба похарчи трийсет и пет хиляди долара, почти всичките си спестявания. Нае голяма афганистанска банкетна зала във Фримонт — собственикът го познаваше от Кабул и му направи голяма отстъпка. Баба плати еднаквите ни сватбени халки и диамантения пръстен, който избрах. Пак той ми купи смокинга и традиционния зелен костюм за ника — клетвената церемония.
Въпреки трескавите усилия, хвърлени в подготовката на сватбената вечер — за щастие, предимно от ханъм Тахери и нейните приятелки, — помня само броени мигове от тържеството.
Спомням си нашата ника. Седяхме около масата, ние със Сорая бяхме облечени в зелено — цветът на исляма, но също тъй цвят на пролетта и новото начало. Аз бях с костюм, а Сорая (единствената жена на масата) — с було и рокля с дълги ръкави. Баба, генерал Тахери (този път със смокинг) и няколко чичовци на Сорая също присъстваха на трапезата. Ние със Сорая почтително бяхме навели глави, само от време на време си хвърляхме крадешком по някой поглед. Моллата разпита свидетелите и прочете стихове от Корана. Дадохме обет. Подписахме документите. Вуйчото на Сорая от Вирджиния Шариф джан — дребен мъж с птиче лице — стана и се изкашля. Сорая ми беше казала, че живее Щатите повече от двайсет години. Работеше в Имиграционните служби и имаше съпруга американка. Освен това беше поет. Прочете дълго стихотворение, посветено на Сорая и написано върху лист хотелска хартия за писма.
— Браво, Шариф джан! — възкликнаха всички, когато поемата свърши.
Помня как вървяхме към подиума, хванати за ръце — аз вече със смокинг, Сорая в бяло пари с воал. Баба куцаше до мен, генералът и съпругата му вървяха до дъщеря си, следвани от дълга колона чичовци, лели и братовчеди, ние крачехме през залата, разделяйки морето от ръкопляскащи гости, и примигвахме от светкавиците на фотоапаратите. Докато напредвахме, един от братовчедите на Сорая, син на Шариф джан, държеше Корана над главите ни. От високоговорителите гърмеше сватбената песен „Ахеста боро“, същата, която пееше руският войник на контролния пункт в Махипар през онази нощ, когато напуснахме Кабул.
Превърни утрото в ключ и го хвърли в кладенеца, по-бавно, прекрасна моя луна, по-бавно. Нека утринното слънце забрави да изгрее на изток, по-бавно, прекрасна моя луна, по-бавно. Помня, че седях на дивана, сложен върху подиума като трон, и държах ръката на Сорая, а отдолу ни гледаха около триста лица. Дойде ред на ритуала Айена машаф, при който ни дадоха огледало и метнаха воал над главите ни, за да видим отраженията си насаме. Гледайки в това огледало усмихнатото лице на Сорая, аз използвах временното ни усамотение под воала и за пръв път й прошепнах, че я обичам. Бузите й пламнаха като боядисани с къна.
Виждам в спомените си пъстри блюда с чопан кебап, шолех- гощи и ориз с диви портокали. Виждам усмихнатия баба да седи на дивана между нас. Спомням си как облени в пот мъже танцуваха в кръг традиционния атан, как подскачаха, въртяха се все по-бързо в трескавото темпо на барабана, докато накрая почти всички рухнаха от изтощение. Спомням си как съжалявах, че Рахим хан не е с нас.
Спомням си още как се питах дали и Хасан се е оженил. И ако да, то чие лице е видял в огледалото под воала? Чии боядисани с къна ръце е държал?
Около два след полунощ празненството се прехвърли от банкетната зала в апартамента на баба. Отново се лееше чай и музиката гърмеше, докато съседите не повикаха полиция. По-късно тази нощ, когато до изгрева оставаше по-малко от час и гостите най-сетне си отидоха, аз и Сорая легнахме заедно за пръв път. Целият ми живот бе минал сред мъже. През онази нощ открих женската нежност.
Именно Сорая предложи да дойде да живее при мен и баба.
— Мислех, че искаш да имаме свой дом — казах аз.
— Не и докато кака джан е толкова болен — възрази тя.
Очите й говореха ясно: не е сега моментът да заживеем отделно. Целунах я.
— Благодаря ти.
Сорая се отдаде на грижи за баща ми. Приготвяше му чай и препечена филийка сутрин, переше го, четеше му международните новини от вестника всеки следобед. Готвеше любимото му ястие, картофена шорва, макар че той едва хапваше по две-три лъжици, и всеки ден го извеждаше на кратка разходка из квартала. А когато болестта го прикова на легло, тя редовно го обръщаше от едната страна на другата, за да не се обездвижи.
Един ден аз се прибрах от аптеката с морфиновите хапчета на баба. Докато затварях вратата, зърнах как Сорая бързо пъхва нещо под завивката на баба.
— Хей, видях ви! — възкликнах аз. — Какво правите?
— Нищо — отвърна Сорая с усмивка.
— Лъжкиня. — Вдигнах завивката. — Какво е това?
Въпросът беше излишен, защото разбрах веднага щом извадих бележника с кожена подвързия. Плъзнах
