Ловецът на хвърчила

Заман отпусна ръце.

— Не съм вземал заплата повече от половин година. Разорен съм, защото хвърлих всичките си спестявания за това сиропиталище. Продадох всичко, което съм имал или наследил заради това забравено от Аллах място. Мислиш ли, че нямам роднини в Пакистан и Иран? Можех да избягам като другите. Но не го направих. Останах. Останах заради тях. — Той посочи вратата. — Ако му откажа едно дете, ще вземе десет. Затова му давам едно и оставям присъдата на Аллах. Преглъщам гордостта и вземам тия проклети, гнусни… мръсни пари. После отивам на пазара да купя храна за децата.

Фарид наведе глава.

— Какво става с децата, които отвежда? — попитах аз.

Заман разтърка очите си с два пръста.

— Понякога се връщат.

— Кой е той? Как да го намерим?

— Идете утре на стадион „Гази“. На полувремето ще го видите. Носи черни очила. — Заман взе счупените си очила и ги огледа. — Сега искам да си вървите. Децата се страхуват.

Той ни придружи до вратата.

Докато потегляхме с джипа, видях в огледалото Заман да стои на прага. Децата го бяха обкръжили и стискаха края на раздърпаната му риза. Забелязах, че си е сложил строшените очила.

21

Прекосихме реката и поехме на север през оживения площад Пущунистан. Някога баба ме водеше там да ядем кебап в ресторант „Кибер“. Сградата още стоеше, но вратите бяха заключени с катинари, прозорците изпотрошени, а от името липсваха буквите К и Р.

Близо до ресторанта видях труп. Наскоро бе имало екзекуция. Мъртвецът с подпухнало, посиняло лице висеше на въже, вързано за една стърчаща греда. По парцаливите дрехи, които бе носил през последния ден от живота си, се тъмнееха кървави петна. Почти никой не му обръщаше внимание.

Мълчаливо пресякохме площада и се насочихме към квартал Уазир Акбар хан. Накъдето и да погледнех, прашна мараня прихлупваше града и напечените от слънцето тухлени къщи. Няколко пресечки след площад Пущунистан Фарид ми посочи двама мъже, които говореха оживено на ъгъла. Единият беше с отрязан до коляното крак. В ръцете си държеше протеза.

— Знаеш ли какво правят? Пазарят се за изкуствения крак.

— Човекът си продава крака?

Фарид кимна.

— Могат да му се вземат добри пари на черния пазар. Поне две седмици ще си изхранва децата.

За моя изненада повечето къщи в Уазир Акбар хан все още имаха здрави покриви и стени. Дори изглеждаха в доста добро състояние. Иззад зидовете все още надничаха дървета, а улиците не бяха чак толкова задръстени с тухли и камъни, както в Картех сех. Избелелите пътни знаци, някои от тях криви и надупчени от куршуми, все още сочеха пътя.

— Не е много зле — отбелязах аз.

— Нищо чудно. Повечето големци живеят тук.

— Талибаните ли?

— И те — отвърна Фарид.

— Кои други?

Фарид подкара по широка улица със сравнително чисти тротоари и оградени къщи от двете страни.

— Хората зад талибаните. Истинските мозъци на това правителство, ако може да се нарече правителство — араби, чеченци, пакистанци. — Той посочи на северозапад. — Нататък е Петнайсета улица. Наричат я Сарак-е-Мехмано, Улица на гостите. Така ги наричат тук — гости. Струва ми се, че някой ден тия гости ще ни опикаят килимите.

— Мисля, че наближаваме! — възкликнах аз. — Ето там!

Посочих ориентира, който използвах като дете. Ако някога се загубиш, казваше баба, помни, че нашата улица е онази с розовата къща на края. Розовата къща със стръмен покрив някога бе единствената цветна сграда в квартала. И си оставаше единствена.

Фарид зави по улицата. Веднага видях къщата на баба.

Намираме малката костенурка зад шипковите гъсталаци на двора. Не знаем как е попаднала там, а и не ни интересува — прекалено сме развълнувани. По предложение на Хасан боядисваме корубата й в яркочервено. Умна идея — така няма да я изгубим в храстите. Представяме си, че сме двама дръзки изследователи, че сме открили в далечните джунгли грамаден праисторически звяр и го водим за изумление на целия свят. Слагаме костенурката в дървената количка, която Али измайстори миналата зима за рождения ден на Хасан, и си представяме, че е грамадна стоманена клетка. Вижте огнедишащото чудовище! Маршируваме по тревата и теглим количката около ябълкови и вишневи дръвчета, които се превръщат в небостъргачи, пронизващи облаците, и от всички прозорци надничат хиляди хора да видят невероятната гледка. Минаваме по извитото мостче, което баба построи близо до групичката финикови палми; то се превръща в огромен висящ мост, съединяващ два града, а езерцето под него — в бурно море. Над могъщите колони на моста избухват фойерверки, въоръжени войници козируват от двете ни страни, а дебелите стоманени въжета се извисяват към небето. Малката костенурка се лашка насам-натам, а ние мъкнем количката по завоя на тухлената алея пред желязната порта и отвръщаме на поздравите на световните лидери, които ни ръкопляскат, изправени на крака. Ние сме Хасан и Амир, прославените авантюристи и най-великите изследователи на света. Отиваме да получим почетни медали за доблестния си подвиг…

* * *

Плахо тръгнах напред по алеята, където сега между избелелите от слънцето тухли растяха буренаци. Застанах като чужденец пред портата на бащината си къща. Положих длани върху ръждивите решетки и си спомних как в детството бях притичвал хиляди пъти през същата тази порта по задачи, които сега нямаха ни най-малко значение, а тогава ми се струваха безкрайно важни. Надникнах в двора.

Продължението на алеята към къщата, където двамата с Хасан редовно падахме през онова лято, когато се учехме да караме велосипед, не изглеждаше тъй широко, както го помнех. Назъбени пукнатини разсичаха асфалта и от тях също стърчаха плевели. Повечето тополи бяха изсечени — тополите, по които се катерехме, за да хвърляме слънчеви зайчета в къщите на съседите. Оцелелите бяха останали почти без листа. „Стената на болната царевица“ още си бе на място, но не видях край нея царевица — нито болна, нито здрава. Боята започваше да се рони и на места липсваше напълно. Моравата имаше същия кафеникав цвят като прашната мараня, надвиснала над града; тук-там се тъмнееше оголена пръст.

На алеята бе паркиран джип и това ми се стори нередно: там трябваше да е черният мустанг на баба. Години наред осемте цилиндъра на мустанга оживяваха с рев всяка сутрин и ме будеха от сън. Забелязах, че от двигателя на джипа е протекло масло и зацапва алеята като голямо петно от теста на Роршах. Зад джипа лежеше прекатурена ръчна количка. Не видях и следа от розовите храсти, които баба и Али бяха засадили покрай лявата страна на алеята. Сега там имаше само гола земя и плевели.

Зад мен Фарид натисна двукратно клаксона.

— Трябва да тръгваме, ага — подвикна той. — Ще привлечем внимание.

Самата къща нямаше нищо общо с просторната бяла сграда, която помнех от детството си. Изглеждаше по-малка. Покривът бе хлътнал, мазилката напукана. Стъклата на прозорците във всекидневната, преддверието и банята за гости на горния етаж бяха счупени и нескопосно заменени с парчета шперплат или прозрачен найлон. Някогашната искрящо бяла боя бе излиняла до призрачно сиво и на места се лющеше, разкривайки тухлената зидария. Предните стъпала бяха хлътнали и нащърбени. Както почти всичко в Кабул, бащината ми къща бе олицетворение на рухналото великолепие.