Ловецът на хвърчила

Открих прозореца на някогашната си спалня на втория етаж, третият на юг от главното стълбище. Надигнах се на пръсти, но не видях зад стъклата нищо освен сенки. Преди двайсет и пет години стоях зад същия този прозорец, по който се стичаха плътни дъждовни струи, и дъхът ми замъгляваше стъклото. Гледах как Хасан и Али товарят имуществото си в багажника на бащината ми кола.

— Амир ага — подвикна отново Фарид.

— Идвам — отвърнах аз.

Обзе ме безумното желание да вляза. Исках да се изкача по стъпалата отпред, където през зимата Али ни караше да си обуем ботушите. Исках да вляза в преддверието, да вдъхна мириса на портокаловите кори, които Али хвърляше в печката заедно с дървените стърготини. Да седна на кухненската маса, да пийна чай с парче наан, да чуя как Хасан пее стари хазарски песни.

Нов сигнал на клаксона. Върнах се при джипа, паркиран до тротоара. Фарид седеше зад волана и пушеше.

— Трябва да видя още нещо — казах му аз.

— Нали няма да се бавиш?

— Дай ми десет минути.

— Тръгвай. — И докато се обръщах, той добави: — Просто забрави всичко. Така ще ти е по-лесно.

— За какво?

— Да продължиш. — Фарид метна цигарата си навън. — Колко още ти трябва да гледаш? Нека ти спестя труда: нищо от спомените ти не е оцеляло. По-добре забрави.

— Вече не искам да забравям — казах аз. — Дай ми десет минути.

Някога аз и Хасан почти не се изморявахме, когато изкачвахме хълма на север от къщата на баба. Търчахме по нагорнището, гонехме се, сядахме на хребета, откъдето чудесно се виждаше летището в далечината. Гледахме как самолетите излитат и кацат. После пак хуквахме.

Днес едва се добрах до върха на каменистия хълм, а дъхът ми пареше като огън. По лицето ми се стичаше пот. Постоях запъхтян, усещайки как в ребрата ми се впива невидимо острие. После се озърнах за старото гробище. Не ми трябваше много време, за да го открия. То си беше тук, както и старото нарово дърво.

Подпрях се на сивата каменна порта на гробището, където Хасан бе погребал майка си. Крилата на старата желязна врата висяха накриво, пантите бяха изчезнали, а надгробните камъни едва се виждаха през гъсталака от плевели. Два гарвана бяха кацнали върху ниския каменен зид около гробището.

Хасан споменаваше в писмото си, че нарът не е давал плод от години. Като го гледах, съсухрен и гол, не ми се вярваше това да стане някога. Спомних си колко пъти сме се катерили тук, колко пъти сме сядали по клоните с провесени крака, докато слънчевите лъчи проблясваха през листата и хвърляха по лицата ни мозайка от светлина и сянка. В устата си усетих стипчивия вкус на нар.

Коленичих и плъзнах длани по дънера. Открих каквото търсех. Надписът бе избледнял, почти напълно изчезнал, но все още го имаше: „Амир и Хасан, султани на Кабул“.

Седнах с кръстосани крака пред дървото и се загледах на юг към града на моето детство. През ония дни иззад оградата на всяка къща надничаха дървесни корони. Небето се простираше необятно и синьо, простряното пране искреше под слънцето. Ако човек напрегнеше слух, можеше дори да чуе призивите на търговеца на плодове, минаващ с магарето си през Уазир Акбар хан: Череши! Кайсии! Грозде!

Чух клаксон и видях Фарид да ми маха. Време бе да си тръгвам.

Отново поехме на юг, обратно към площад Пущунистан. Край нас минаха още няколко червени пикапа с въоръжени брадати младежи в каросериите. При всяка среща Фарид почваше да ругае тихичко.

Наех стая в малък хотел близо до площад Пущунистан. Три момиченца, облечени в еднакви черни рокли и бели забрадки, стояха плътно до слабия очилат мъж на рецепцията. Той ми поиска седемдесет и пет долара — невъобразима цена, като се има предвид жалкият и занемарен вид на хотела, но аз не възразих. Едно е да скубеш клиентите, за да си построиш вила на Хавайските острови. Съвсем друго — да го правиш, за да изхраниш децата си.

Нямаше топла вода, а казанчето на пукнатата тоалетна чиния не работеше. Обзавеждането на стаята се изчерпваше с един дървен стол в ъгъла и единично желязно легло с протрит дюшек и излиняло одеяло. Прозорецът към площада беше счупен. Докато оставях куфара си, забелязах на стената зад леглото петно от засъхнала кръв.

Дадох пари на Фарид и той отиде да купи храна. Върна се с четири шиша цвърчащ кебап, пресен наан и паница бял ориз. Седнахме на леглото и лакомо се нахвърлихме върху храната. Все пак имаше нещо непроменено в Кабул. Кебапът си оставаше все тъй сочен и вкусен, както го помнех.

Тази нощ аз спах на леглото, а Фарид легна на пода, увит в допълнително одеяло, за което собственикът поиска да му доплатим. Единствената светлина в стаята идваше от лунните лъчи, нахлуващи през счупения прозорец. Фарид ми предаде какво е казал собственикът: че в Кабул нямало ток от два дни, а генераторът на хотела бил повреден и се нуждаел от поправка. Поговорихме си. Той ми разказа за детството си в Джелалабад. Разказа ми как двамата с баща му се включили в джихада срещу шоравите в долината Панджар. Останали без храна и трябвало да ядат скакалци, за да оцелеят. Разказа ми за деня, когато обстрел от хеликоптер убил баща му, и за деня, когато двете му дъщери загинали от противопехотна мина. Попита ме за Америка. Казах му, че там можеш да влезеш в магазина и да си купиш за ядене какво ли не. Агнешкото е винаги прясно, плодове има в изобилие, а водата е чиста. Всяка къща има телевизор, всеки телевизор е с дистанционно и ако искаш, можеш да си купиш сателитна антена. Така ще хващаш над петстотин канала.

— Петстотин? — възкликна Фарид.

— Петстотин.

Замълчахме. Точно когато си мислех, че е заспал, Фарид се изкиска.

— Ага, чувал ли си какво направил Настрадин ходжа, когато дъщеря му дошла и се оплакала, че мъжът й я бие?

Усетих го как се усмихва в тъмното, и по моите устни също плъзна усмивка. Нямаше афганец, който да не знае поне няколко весели истории за остроумния ходжа.

— Какво?

— Набил я на свой ред и я пратил да каже на съпруга си, че Настрадин ходжа не е глупак. Ако онзи бие дъщеря му, той пък ще бие жена му.

Разсмях се. Отчасти на шегата, отчасти на мисълта, че афганският хумор никога не се променя. Войните бушуваха, изобретиха интернет, по повърхността на Марс се движеше робот, а в Афганистан продължавахме да си разказваме истории за Настрадин ходжа.

— А ти чувал ли си как молла Настрадин метнал на гръб тежък чувал и яхнал магарето си? — попитах аз.

— Не.

— На улицата един човек му рекъл: защо не сложиш чувала върху магарето? А той отговорил: „Това ще е жестоко, и бездруго съм твърде тежък за горкото добиче.“

Разказвахме си такива истории, докато се изчерпахме и пак замълчахме.

— Амир ага — сепна ме Фарид от дрямката.

— Да?

— Защо си тук? Кажи ми честно, защо си тук?

— Казах ти.

— Заради момчето?

— Заради момчето.

Фарид се размърда на пода.

— Не е за вярване.

— Понякога и на мен ми е трудно да повярвам, че съм тук.

— Не… Исках да те попитам защо точно това момче. Идваш чак от Америка