заради… един шиит?

Тия думи прогониха предишното ми веселие. И съня.

— Уморен съм — казах аз. — Хайде да спим.

Скоро хъркането на Фарид огласи празната стая. Аз лежах буден със скръстени на гърдите ръце, гледах звездната нощ през счупения прозорец и си мислех, че може би онова, което хората говорят за Афганистан, е вярно. Може би наистина бе безнадеждно място.

Когато минахме през входните тунели на стадион „Гази“, видяхме, че оживената тълпа е изпълнила трибуните. Хиляди хора кръжаха по претъпканите бетонни тераси. Деца играеха и се гонеха по пътеките и стълбищата. Из въздуха се носеше ароматът на фасул с лют сос, смесен с миризмата на нечистотии и пот. Двамата с Фарид минахме покрай редица амбулантни търговци, продаващи цигари, кедрови ядки и бисквити.

Мършаво момче с вълнено яке ме хвана за лакътя и шепнешком попита дали искам да си купя „секси снимки“.

— Много секси, ага — рече то, озъртайки се тревожно. Напомни ми за момчето, което преди няколко години се опита да ми продаде крек в Сан Франциско. Хлапето разгърна якето си и ми даде да зърна за миг въпросните „секси снимки“ — пощенски картички с кадри от индийски филми, на които съвсем прилично облечени знойни красавици с очи на кошути примираха в прегръдките на смугли мъже.

— Страшно секси — повтори момчето.

— Не, благодаря — казах аз и се проврях покрай него.

— Ако го хванат, такъв бой ще му теглят, че и баща му ще се вдигне от гроба — промърмори Фарид.

Естествено, нямаше обозначени места. Нямаше кой да ни упъти любезно към сектор, ред и седалка. Такова чудо не се помнеше дори и по време на монархията. Намерихме свободни места малко вляво от средата, макар че за целта се наложи Фарид доста активно да действа с гърди и лакти.

Спомних си колко зелено беше игрището през седемдесетте години, когато баба ме водеше на мачове тук. Сега теренът беше в окаяно състояние. Навсякъде имаше дупки, да не говорим за двете дълбоки ями зад южната врата. И не се виждаше стръкче трева, само утъпкана пръст. Когато двата отбора най-сетне излязоха на терена — всички до един с дълги панталони въпреки жегата — и играта започна, едва различавах топката сред облаците прах, вдигани от футболистите. Млади талибани с камшици обикаляха между редовете и удряха всеки зрител, дръзнал да повиши глас.

Доведоха ги малко след като свирката отбеляза края на полувремето. Два прашни червени пикапа като онези, които бях виждал да сноват из града, навлязоха през портала на стадиона. Тълпата се изправи на крака. В каросерията на единия пикап седеше жена със зелена бурка, в другия — мъж със завързани очи. Колите бавно обиколиха игрището, сякаш за да дадат на тълпата възможност да види жертвите по-добре. Това постигна желания ефект. Хората се надигаха на пръсти, сочеха, изпъваха шии. До мен Фарид се молеше тихичко и адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

Червените коли излязоха на терена и се насочиха към единия край, вдигайки зад себе си облаци прах. Слънцето блестеше по джантите им. В края на игрището ги посрещна трети пикап. Каросерията му беше натоварена с нещо и аз изведнъж разбрах за какво са онези две ями зад футболната врата. Свалиха товара. Тълпата зашепна развълнувано.

— Искаш ли да останеш? — мрачно попита Фарид.

— Не — казах аз. Никога през живота си не бях искал толкова силно да се махна отнякъде. — Но се налага.

Двама талибани с автомати на рамо помогнаха на мъжа с превързаните очи да слезе от първата кола, други двама свалиха жената с бурката. Коленете й се подгънаха и тя се свлече на земята. Войниците я вдигнаха, но жената пак падна. Когато се опитаха да я вдигнат отново, тя се разрита и изпищя. Докато съм жив, докато дишам, не ще забравя този писък — на диво животно, опитващо се да измъкне осакатената си лапа от мечия капан. Още двама талибани се присъединиха към първите и помогнаха да вкарат жената в една от ямите. Мъжът с превръзката обаче покорно се остави да го свалят в дупката. Сега над земята се подаваха само главите и част от гърдите на двамата обвиняеми.

Шишкав, белобрад проповедник със сиви одежди застана до вратата с микрофон в ръка и се изкашля. Зад него жената в ямата продължаваше да пищи. Той подхвана дълга молитва от Корана и гъгнивият му глас закънтя над тълпата в настаналата мъртва тишина. Спомних си какво ми бе казал баба преди много години: Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни. Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират.

Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан падне в техни ръце.

Когато молитвата свърши, проповедникът пак се изкашля.

— Братя и сестри! — провикна се той на фарси и гласът му прогърмя над стадиона. — Събрали сме се днес, за да изпълним закона на шариата. Събрали сме се да раздадем правосъдие. Събрали сме се, защото волята на Аллах и словото на пророка Мохамед, нека почиват в мир, са живи и силни тук, в любимата ни родина Афганистан. Ние слушаме какво казва Аллах и се подчиняваме, защото сме само смирени, безсилни създания пред неговото величие. А какво казва Аллах? Питам ви! КАКВО КАЗВА АЛЛАХ? Аллах казва, че всеки грешник трябва да бъде наказан по подобаващ начин. Това не са мои думи, нито думите на моите братя. Това е словото на АЛЛАХ!

Той посочи със свободната си ръка към небето. В главата ми тътнеше тъпа болка, слънцето напичаше безмилостно.

— Всеки грешник трябва да бъде наказан по подобаващ начин — повтори проповедникът в микрофона, като сниши глас. Сега изричаше всяка дума бавно и драматично. — А какво наказание, братя и сестри, подобава на прелюбодееца? Как да накажем ония, които оскверняват свещената чистота на брака? Как да се справим с ония, които плюят в лицето на Аллах? Как да отговорим на ония, които хвърлят камъни по прозорците на Божия дом? ДА ВЪРНЕМ КАМЪНИТЕ ОБРАТНО!

Той изключи микрофона. Над тълпата се разнесе глух ропот.

До мен Фарид поклати глава.

— И тия хора се наричат мюсюлмани — прошепна той.

Внезапно от пикапа излезе висок, широкоплещест мъж.

Неколцина зрители нададоха приветствени възгласи. Този път никой не получи удар с камшик за това, че е повишил глас. Снежнобялата дреха на високия мъж искреше под слънчевите лъчи. Краищата на широката му риза пърхаха от лекия вятър; беше разперил ръце като Исус на кръста. Той приветства тълпата, като бавно се завъртя в кръг. Когато се обърна към нас, видях, че носи кръгли черни очила като на Джон Ленън.

— Това трябва да е нашият човек — каза Фарид.

Високият талибан с черните очила пристъпи към купчината камъни, която бяха разтоварили от третия пикап. Взе един и го показа на тълпата. Шумът стихна, заменен от странно бръмчене, което затрептя над целия стадион. Огледах се и видях, че всички цъкат с език. Със замах, който нелепо напомняше удар на бейзболист, талибанът метна камъка към мъжа с превързаните очи в ямата. Улучи го отстрани по главата. Жената пак изпищя. Тълпата смаяно ахна. Затворих очи и закрих лицето си с длани. Дружното „Ох!“ на публиката следваше всеки хвърлен камък и това трая дълго. Когато хората млъкнаха, аз попитах Фарид дали е свършило. „Не“, каза той. Не знам колко още седях със закрито лице. Знам само, че отново отворих очи, когато чух хората около мен да питат: „Мъртъв ли е?“

Мъжът в ямата се беше превърнал на пихтия от кръв и парцали. Главата му висеше пред гърдите. Талибанът с кръглите очила подхвърляше камък на дланта си и гледаше някакъв друг човек, клекнал до ямата. Човекът преслушваше със стетоскоп гърдите на нещастника в ямата. После отдръпна стетоскопа и поклати глава към талибана. Тълпата изстена.

Джон Ленън се върна към купчината камъни.

Когато всичко свърши, когато окървавените трупове бяха захвърлени безцеремонно в каросериите на червените пикапи — поотделно, няколко души с лопати набързо запълниха ямите. Един от тях се опита да прикрие големите кървави петна, като ритна пръст върху тях. След няколко минути отборите излязоха на

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату