Ловецът на хвърчила

— Амир джан.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

Знаех колко нелепо звучи въпросът, но не ми хрумваше нищо друго.

— Аз ли? — Асеф вдигна вежди. — Аз съм в стихията си. Въпросът е какво правиш ти тук.

— Вече ти казах — отвърнах аз.

Гласът ми трепереше. Не исках да трепери, не исках кожата ми да е настръхнала.

— Момчето?

— Да.

— Защо?

— Ще платя за него — казах аз. — Мога да се обадя да ми изпратят пари.

— Пари? — повтори Асеф. Изкиска се. — Чувал ли си за Рокингам? Късче от рая в Западна Австралия. Би трябвало да го видиш. Безкрайни километри плаж. Зелена вода, синьо небе. Нашите живеят там, във вила на плажа. Зад вилата има игрище за голф и малко езеро. Баща ми играе голф всеки ден. Майка ми предпочита тениса — баща ми казва, че имала жесток бекхенд. Притежават афгански ресторант и два бижутерски магазина; бизнесът им върви великолепно. — Той откъсна зърно грозде. Нежно го пъхна в устата на Сухраб. — Тъй че ако ми трябват пари, ще поискам от тях да изпратят. — Целуна Сухраб по шията. Момчето леко трепна и пак затвори очи. — Освен това не се бих с шоравите за пари. И към талибаните не се присъединих за пари. Искаш ли да знаеш защо го направих?

Устните ми бяха пресъхнали. Облизах ги и открих, че и езикът ми е пресъхнал.

— Жаден ли си? — подсмихна се Асеф.

— Не.

— Мисля, че си жаден.

— Добре ми е — казах аз.

Истината бе, че стаята изведнъж ми се стори прекалено гореща — бликналата от порите пот гъделичкаше кожата ми. Реално ли бе всичко това? Наистина ли седях срещу Асеф?

— Както искаш — рече той. — Докъде бях стигнал? А, да, как се присъединих към талибаните. Може би помниш, че не бях от най-набожните. Но един ден получих просветление. В затвора. Искаш ли да чуеш?

Не отговорих.

— Добре, ще ти разкажа — продължи той. — След като Бабрак Кармал взе властта през 1980 година, известно време лежах в затвора „Поле-чархи“. Попаднах там една нощ, когато група войници парчами нахълтаха в нашата къща и под дулата на автоматите наредиха на мен и баща ми да ги последваме. Мръсниците дори не обясниха защо и не отговориха на въпросите на майка ми. Не че беше голяма тайна: всички знаеха, че комунистите са отрепки. Произлизаха от бедни, никому неизвестни семейства. Същите псета, на които не бих позволил дори да ми лижат обувките, преди да дойдат шоравите, сега ме командваха с оръжие в ръка. Пъчеха се с парчами значки на реверите, дрънкаха глупости за падането на буржоазията и се правеха на началници. Навсякъде едно и също: прибират богатите и ги хвърлят в затвора за назидание на другарите. — Асеф помълча, след това продължи: — Както и да е, натъпкаха ни по шестима в килии с размерите на хладилник. Всяка нощ комендантът — беше наполовина хазарин, наполовина узбек и вонеше като умряло магаре — нареждаше да измъкнат някого от килията и го биеше, докато тлъстото му лице плувнеше в пот. После палеше цигара, пукаше със ставите на пръстите си и излизаше. На следващата нощ избираше някой друг. Една нощ избра мен. По-лош момент не можеше да се случи. От три дни пикаех кръв. Имах камъни в бъбреците. Ако не ти се е случвало, повярвай ми, по-страшна болка не можеш да си въобразиш. Но какво можех да направя? Измъкнаха ме и онзи почна да ме рита. Имаше високи ботуши със стоманени върхове, обуваше ги всяка вечер за забавлението, и ме подхвана с тях. Аз пищях ли, пищях, а той продължаваше да рита, после изведнъж заби крак в левия ми бъбрек и камъкът мина. Хей така! О, какво облекчение! — Асеф се разсмя. — И извиках: „Аллах да ни е на помощ“, а онзи ме зарита още по-силно и аз се разсмях. Той побесня, но колкото по-жестоко ме риташе, толкова по-силно се смеех. Продължавах да се смея, когато ме хвърлиха в килията. Не можех да спра, защото внезапно разбрах, че това е било послание от Аллах. Той беше на моя страна. Искаше да живея за някаква цел… Знаеш ли, няколко години по-късно се сблъсках на бойното поле със същия комендант — незнайни са пътищата на Аллах. Намерих го в един окоп край Меймене да лежи окървавен, с шрапнел в гърдите. Още носеше онези ботуши. Попитах го дали ме помни. „Не“, рече той. Казах му каквото казах и на теб преди малко — че никога не забравям лица. После го прострелях в топките. От тогава изпълнявам своята мисия.

— Що за мисия е това? — чух аз собствения си глас. — Да убиваш прелюбодейците с камъни? Да изнасилваш деца? Да бичуваш жени, задето носят високи токчета? Да избиваш хазари? Всичко това в името на исляма?

Думите излетяха от устата ми ненадейно, преди да успея да ги удържа. Искаше ми се да ги върна. Да ги преглътна. Но вече бяха изречени. Бях прекосил чертата и нищожната ми надежда да се измъкна жив отлетя заедно с тях.

За миг по лицето на Асеф се изписа изненада, после изчезна.

— Виждам, че срещата ни все пак може да се окаже приятна — злобно се изсмя той. — Но има неща, които предатели като теб просто не разбират.

— Например?

Веждата на Асеф трепна.

— Например гордостта от своя народ и език, от своите обичаи. Афганистан е като красива къща, препълнена с боклук, който някой трябва да изрине.

— Затова ли обикаляше от врата на врата в Мазари? Да изринеш боклука?

— Именно.

— На запад имат израз за това — казах аз. — Наричат го етническо прочистване.

— Тъй ли? — Лицето на Асеф грейна. — Етническо прочистване. Харесва ми. Приятно звучи.

— Искам само момчето.

— Етническо прочистване — промърмори с наслада Асеф.

— Искам момчето — повторих аз.

Сухраб стрелна поглед към мен. Имаше очи на жертвено агне. Дори бяха гримирани — спомних си как на Ид-е-курбан моллата почерняше очите на овцата и й даваше бучка захар, преди да й пререже гърлото. Стори ми се, че виждам в очите на Сухраб мълчалива молба.

— Кажи ми, защо? — попита Асеф.

Стисна със зъби ухото на Сухраб. Пусна го. По челото му се стичаха капки пот.

— Това си е моя работа.

— Какво ще правиш с него? — Асеф се усмихна лукаво. — Или… какво ще му направиш?

— Това е отвратително — казах аз.

— Откъде знаеш? Опитвал ли си?

— Искам да го отведа на по-добро място.

— Кажи ми защо.

— Това си е моя работа — повторих аз.

Не знаех откъде черпя смелостта да бъда толкова рязък. Може би защото усещах, че, така или иначе, ще умра.

— Чудя се — каза Асеф. — Чудя се защо си бил толкова път, Амир, толкова път заради един хазарин. Защо си тук? Каква е истинската ти цел?

— Имам си причини.

— Много добре.

Асеф се ухили. Бутна Сухраб назад, към масата. Момчето се блъсна в нея, събори я и гроздето се разпиля. После падна по очи и гроздовите зърна обагриха ризата му в тъмночервено. Сега пръстенът от бронзови топчета върху кръстосаните крака на масата сочеше към тавана.

— Вземи го тогава — каза Асеф.

Помогнах на Сухраб да се изправи и изтръсках смачканите зърна, полепнали по панталона му като