Ловецът на хвърчила

* * *

Човекът с мустачките на Кларк Гейбъл се оказа доктор Фаруки. В крайна сметка излезе, че не е артист от сапунена опера, а специалист по лицева хирургия, макар че непрестанно го бърках с някой си Арман от досадна сапунена опера, чието действие се развиваше на тропически остров.

Исках да попитам къде съм. Но устата ми не се отваряше. Смръщих вежди. Изръмжах. Арман се усмихна; зъбите му бяха ослепително бели.

— Още не, Амир — каза той. — Но скоро и това ще стане. Когато свалим телта.

Говореше английски със силен гърлен акцент.

Телта?

Арман скръсти косматите си ръце; носеше златна халка.

— Сигурно се питаш къде си, какво е станало с теб. Напълно нормално, състоянието след операция винаги е объркано. Затова ще ти кажа каквото знам.

Исках да го попитам за телта. След операция? Къде е Айша? Исках тя да ми се усмихне, исках да усетя меките й ръце върху своите.

Арман се навъси, вдигна вежда малко самодоволно.

— Намираш се в болница в Пешавар. Лежиш тук от два дни. Трябва да ти кажа, Амир, че имаш много сериозни травми. Според мен е истинско чудо, че си жив, приятелю. — При тия думи той разклати пръст напред-назад като махало. Далакът ти беше разкъсан. За твой късмет е станало постепенно, предполагам, защото имаше признаци за начало на кръвоизлив в коремната кухина. Наложи се колегите от общата хирургия спешно да го отстранят. Ако се беше разкъсал по-рано, щеше да умреш от кръвоизлив. — Той ме потупа по ръката със системата и се усмихна. — Освен това имаш седем счупени ребра. Едното е предизвикало пневмоторакс.

Намръщих се. Опитах се да отворя уста. Спомних си за телта.

— Това означава пробит бял дроб — обясни Арман. Подръпна прозрачната пластмасова тръбичка от лявата страна на ребрата ми. Отново усетих бодеж в гърдите. — Запечатахме пробива с тази тръба.

Тръбичката излизаше измежду превръзките на гърдите ми и водеше към контейнер, пълен наполовина със стълбчета вода. Бълбукащият звук идваше оттам.

— Имаш също така множество разкъсвания. Най-сериозното е на горната устна — каза Арман. — Ударът я е разцепил на две точно по средата. Но не се тревожи, пластичните хирурзи зашиха раната и се надяват на отличен резултат, макар че ще остане белег. Неизбежно е. Имаше и орбитална фрактура от лявата страна; това е костта на очната кухина, трябваше да се погрижим и за това. Ще свалим телта от челюстите ти след около шест седмици. Дотогава си изцяло на течна храна. Ще поотслабнеш и известно време ще говориш като Ал Пачино в „Кръстникът“. — Той се разсмя. — Но за днес имаш задача. Знаеш ли каква е?

Поклатих глава.

— Днешната ти задача е да изкараш газове. Направиш ли го, започваме да ти даваме течности. Не пръднеш ли, няма храна.

Той пак се разсмя.

По-късно, след като Айша смени венозната система и повдигна задната част на леглото, както я помолих, аз се замислих за онова, което ме бе сполетяло. Разкъсан далак. Избити зъби. Пробит бял дроб. Фрактура на челната кост. Но докато гледах как гълъбите кълват трохи на перваза, мислех си и за още нещо, казано от Арман/доктор Фаруки: Ударът е разцепил горната ти устна на две точно по средата.

Точно по средата. Като заешка устна.

* * *

На другия ден Фарид и Сухраб дойдоха на свиждане.

— Днес знаеш ли кои сме? — попита Фарид на шега, но и с лека тревога. — Спомняш ли си?

Кимнах.

— Ал хамдулеллах! — възкликна той с широка усмивка. — Няма повече да говориш глупости.

— Благодаря, Фарид — изрекох аз през плътно стегнатите си челюсти. Арман беше прав — наистина говорех като Ал Пачино в „Кръстникът“. А езикът ме изненадваше всеки път, когато попадаше в някоя от дупките на мястото на липсващите зъби. — Наистина ти благодаря. За всичко.

Той махна с ръка и се поизчерви.

— Бас, не си струва да благодариш.

Обърнах се към Сухраб. Беше облечен с нови дрехи — светлокафяв пирхан- тумбан, който изглеждаше малко широк за него, и черно кепе. Стоеше с наведена глава и смутено опипваше навитата върху леглото тръбичка на венозната система.

— Така и не ни запознаха — казах и му протегнах ръка. — Аз съм Амир.

Той погледна ръката ми, после вдигна очи към мен.

— Онзи ли Амир ага, за който ми разказваше татко?

— Да.

Спомних си думите от писмото на Хасан. Много съм разказвал за теб на Фарзана джан и Сухраб, как израснахме заедно, как играехме и тичахме по улиците. Те се смеят, като слушат какви поразии вършехме!

— И на теб дължа благодарност, Сухраб джан — казах аз. — Ти ми спаси живота.

Той замълча. Не пое ръката ми и аз я отпуснах.

— Харесват ми новите ти дрехи — промърморих аз.

— На сина ми са — каза Фарид. — За него вече са малки, но на Сухраб стоят чудесно, струва ми се. — После добави, че Сухраб може да живее при него, докато намерим къде да го настаним. — Малко е тясно, но какво да правя? Не мога да го оставя на улицата. Освен това децата ми го харесват. Ха, Сухраб?

Но момчето все тъй стоеше с наведена глава и въртеше тръбичката около пръста си.

— Искам да те попитам — рече Фарид малко колебливо. — Какво стана в онази къща? Какво стана между теб и талибана?

— Нека кажем, че и двамата си получихме заслуженото — отвърнах аз.

Фарид кимна, без да разпитва повече. Изведнъж осъзнах, че с това пътуване неусетно сме станали приятели.

— И аз искам да те питам нещо.

— Какво?

Всъщност не исках да питам. Боях се от отговора.

— За Рахим хан — изрекох аз.

— Отишъл си е.

Сърцето ми се сви.

— Да не би…

— Не, просто… просто е заминал нанякъде. — Фарид ми подаде сгънат лист хартия и малък ключ. — Хазаинът ми даде това, когато отидох да го търся. Каза, че Рахим хан си отишъл един ден след нашето заминаване.

— Къде?

Фарид сви рамене.

— Хазаинът не знаеше. Каза, че се сбогувал и оставил за теб ключа и писмото. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Биа, Сухраб.

— Може ли да остане още малко? — помолих аз. — Да го вземеш по-късно. — Обърнах се към Сухраб. — Искаш ли да поседиш още малко при мен?

Той мълчаливо сви рамене.

— Разбира се — каза Фарид. — Ще мина да го взема преди вечерния