Ловецът на хвърчила

— Не говоря за болницата. Имам предвид Пешавар.

— Защо?

— Не вярвам задълго да си в безопасност — поясни Фарид и добави с по-тих глас: — Талибаните имат приятели тук. Ще почнат да те търсят.

— Мисля, че вече са почнали — промърморих аз.

Изведнъж се сетих за брадатия мъж, който влезе в стаята и мълчаливо се вторачи в мен.

Фарид се приведе по-близо.

— Щом стъпиш на крака, ще те откарам в Исламабад. И там няма да бъде съвсем безопасно — никъде в Пакистан не е сигурно, — но ще е по-добре, отколкото тук. Поне ще спечелим време.

— Фарид джан, и за теб е опасно. Може би не бива да те виждат с мен. Трябва да мислиш за семейството си.

Фарид небрежно махна с ръка.

— Моите момчета са млади, но много умни. Знаят как да се погрижат за майка си и сестрите си. — Той се усмихна. — Освен това не съм казал, че ще го направя безплатно.

— И да беше предложил, нямаше да приема — казах аз. Забравих, че не мога да се усмихна, и пак опитах. По брадата ми протече струйка кръв. — Може ли да те помоля за още една услуга?

— За теб и хиляда пъти — отвърна Фарид.

И аз изведнъж се разплаках. Разтърсвах се от ридания, а по бузите ми течаха сълзи и пареха разранените ми устни.

— Какво има? — стреснато попита Фарид.

Закрих лицето си ръка и вдигнах другата. Знаех, че цялата стая ме гледа. Сетне се почувствах безсилен, опустошен.

— Извинявайте — казах накрая.

Сухраб ме гледаше озадачено.

Когато най-сетне се успокоих, обясних на Фарид какво искам.

— Рахим хан каза, че живеят тук, в Пешавар.

— Може би ще е по-добре да ми запишеш имената им — рече Фарид, като ме гледаше предпазливо, сякаш се чудеше какво ли ме е разплакало.

Записах имената върху парче книжна салфетка „Джон и Бети Колдуел“.

Фарид прибра сгънатата хартия.

— Ще ги потърся при първа възможност — обеща той. Обърна се към Сухраб. — Колкото до теб, ще те взема довечера. Не досаждай много на Амир ага.

Но Сухраб се бе отдалечил до прозореца, където пет-шест гълъба крачеха напред-назад по перваза, кълвейки дървото и сухи трохи.

В средното чекмедже на шкафчето до леглото бях открил стар брой на „Нашънъл Джеографик“, парче молив, гребен с липсващи зъби и онова, към което посягах сега, облян в пот от усилието — тесте карти. Вече ги бях преброил и за мое учудване не липсваше нито една. Попитах Сухраб иска ли да поиграем. Не се надявах да отговори, камо ли да играе. Откакто избягахме от Кабул, все мълчеше. Но сега обърна гръб на прозореца и каза:

— Знам само панджпар.

— Вече те съжалявам, защото съм велик майстор на тая игра. Прославен в цял свят.

Той седна до мен. Раздадох картите.

— Когато бяхме колкото теб, двамата с баща ти редовно играехме панджпар. Особено през зимата, когато валеше сняг и не можехме да излезем навън. Играехме, докато се стъмни.

Той ми подаде карта и изтегли една от купчината. Докато размишляваше, аз го гледах крадешком. Приличаше на баща си по толкова много неща: по това как разперваше картите с две ръце, как ги проучваше с присвити очи, как избягваше да ме поглежда в очите.

Играхме мълчаливо. Спечелих първата игра, втората му отстъпих, а следващите пет загубих позорно.

— Играеш отлично като баща си, може би дори по-добре — казах аз след последната загуба. — Понякога го биех, но мисля, че нарочно се оставяше. — Помълчах и добавих: — С баща ти сме кърмени от една и съща жена.

— Знам.

— Какво… какво ти е разказвал за нас?

— Че си най-добрият приятел, който е имал — отвърна Сухраб.

Повъртях между пръстите си валето каро.

— Боя се, че не бях чак толкова добър. Но искам да стана твой приятел. Мисля, че ще ти бъда добър приятел. Съгласен ли си? Искаш ли?

Плахо сложих ръка върху неговата, но той трепна. Пусна картите и се отдръпна заедно с табуретката. После пак отиде до прозореца. Слънцето залязваше над Пешавар и обагряше небето с червени и пурпурни ивици. От улицата под нас долитаха клаксони, магарешки рев, полицейски свирки. Сухраб стоеше в алената светлина, пъхнал юмруци под мишниците си, и притискаше чело към стъклото.

Тази вечер един санитар ми помогна да направя първите си стъпки. Обиколих стаята само веднъж, като стисках с една ръка стойката на венозната система, а с другата ръката на санитаря. Трябваха ми десет минути, за да я обиколя цялата. Към края се обливах в пот, а в шева на корема ми тръпнеше пареща болка.

Лежах задъхан, слушах как пулсът бучи в слепоочията ми и си мислех колко много ми липсва Сорая.

На следващия ден отново играхме панджпар почти до вечерта, пак мълчаливо. И на по-следващия. Не говорехме, само играехме — аз подпрян в леглото, той седнал на трикраката табуретка. Спирахме само за да се разходя из стаята или да отида до тоалетната в коридора.

През нощта сънувах, че Асеф стои на прага на болничната стая. Бронзовото топче все още беше в очната му кухина.

— Ние с теб сме еднакви — каза той. — Откърмен си с него, но всъщност си мой близнак.

Рано на другата сутрин казах на Арман, че напускам.

— Още е рано за изписване — възрази той. Този път не беше облечен с лекарски халат, а с тъмносин костюм и жълта вратовръзка. Отново си бе сложил гел на косата. — Още си на системи с антибиотици и…

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Благодарен съм за всичко, което направихте за мен. Наистина. Но трябва да напусна.

— Къде ще отидеш? — попита Арман.

— Предпочитам да не казвам.

— Та ти едва ходиш.

— Мога да стигна до края на коридора и обратно — отвърнах аз. — Ще се справя.

Планът беше такъв: напускаме болницата. Вземаме парите от сейфа и плащаме сметките за лечението. Отиваме до приюта и оставяме Сухраб при Джон и Бети Колдуел. После заминаваме за Исламабад и проучваме възможностите за пътуване. Изчаквам още няколко дни, докато се възстановя. После отлитам за Щатите.

Поне засега планът беше такъв. Докато не дойдоха Фарид и Сухраб.

— Твоите приятели Джон и Бети Колдуел не са в Пешавар — каза Фарид.

Бях загубил цели десет минути, докато си облека пирхан-тумбана. Раната на гърдите, през която бяха вкарали маркуча, почваше да боли, щом повдигнех ръце, а когато се навеждах, болката се прехвърляше в корема. Задъхвах се от усилието да събера оскъдните си вещи в книжна торба. Но бях успял да се приготвя и седях на ръба на леглото, когато Фарид дойде с новината. Сухраб седна до мен.

— Къде са отишли? — попитах аз.