Ловецът на хвърчила

— Момчетата обичат да тичат насам-натам — въздъхна той. — Имам ги три. По цял ден търчат и тревожат майка си.

Размаха вестника пред лицето си и се вторачи в челюстта ми.

— Не вярвам да тича насам-натам — казах аз. — Освен това не сме тукашни. Боя се, че може да се изгуби.

Той поклати глава.

— Тогава трябва да го държите под око, господине.

— Знам — казах аз. — Но бях заспал, а когато се събудих, вече го нямаше.

— За момчетата трябва грижа, ще знаете.

— Да — казах аз и пулсът ми се ускори.

Как можеше да е толкова безчувствен пред моята тревога?

Човекът прехвърли вестника в другата ръка и пак го размаха.

— А сега искат велосипеди.

— Кои?

— Моите момчета — обясни собственикът. — Казват: „Тате, тате, купи ни велосипеди и няма да те ядосваме. Молим те, тате!“ — Той се изсмя. — Велосипеди. Майка им ще ме убие, кълна ви се.

Представих си Сухраб, проснат в някоя канавка. Или в багажника на нечия кола. Не исках кръвта му върху ръцете си. Не и неговата.

— Моля ви… — казах аз. — Присвих очи и прочетох значката с името върху яката на синята му памучна риза с къси ръкави. — Господин Фейяз, видяхте ли го?

— Момчето ли?

Стиснах зъби.

— Да, момчето! Момчето, което дойде с мен. В името на Аллах, видяхте ли го, или не?

Вестникът спря. Човекът присви очи.

— Недей да ми се правиш на хитър, приятел. Не съм го изгубил аз.

Прав беше, но това не попречи на кръвта да нахлуе в лицето ми.

— Вярно е, грешката е моя. Виновен съм. А сега кажете, видяхте ли го?

— Съжалявам — рязко отсече той. Сложи си очилата. Разгърна вестника. — Не съм виждал такова момче.

Цяла минута стоях пред плота и се мъчех да не изкрещя. Докато излизах от фоайето, онзи подхвърли зад гърба ми:

— Нямате ли идея накъде може да е тръгнало?

— Не — казах аз.

Чувствах се уморен. Уморен и изплашен.

— Има ли някакви интереси? — попита собственикът. Видях, че е сгънал вестника. — Моите момчета например са готови на всичко за американски екшън, особено с участието на онзи Арнолд, как му беше името…

— Джамията! — възкликнах аз. — Голямата джамия.

Спомних си как джамията изтръгна Сухраб от вцепенението, докато минавахме покрай нея, как подаде глава през прозореца да я огледа.

— „Шах Фейсал“ ли?

— Да. Можете ли да ме откарате дотам?

— Знаете ли, че е най-голямата джамия в света? — попита човекът.

— Не, но…

— Дворът й може да побере четирийсет хиляди души.

— Можете ли да ме откарате дотам?

— Тя е само на километър — каза собственикът.

Но вече се измъкваше иззад плота.

— Ще ви платя — казах аз.

Той въздъхна и поклати глава.

— Чакайте тук.

Изчезна в задната стаичка и след малко се върна с нови очила и връзка ключове, следван от нисичка пълна жена с оранжево сари. Тя зае мястото му на рецепцията.

— Ще ви откарам, защото и аз съм баща като вас.

Мислех си, че в крайна сметка ще обикаляме из града до късна нощ. Представих си как се обаждам в полицията и описвам по телефона Сухраб под осъдителния поглед на Фейяз. Чувах как дежурният полицай задава стандартните въпроси с уморен и отегчен глас. И между тях още един, неизказан: на кого му пука, по дяволите, за поредното мъртво афганистанско хлапе?

Но не стана така. Намерихме го на стотина метра от джамията да седи на тревната площ до един полупразен паркинг. Фейяз спря наблизо и аз слязох.

— Трябва да се връщам — каза той.

— Добре — кимнах. — Ще се върнем пеш. Благодаря ви, господин Фейяз. Благодаря от сърце.

Той се наклони към мен.

— Може ли да ви кажа нещо?

— Разбира се.

Лицето му се губеше в здрача, виждах само чифт очила, отразяващи светлината на залеза.

— Едно ви е лошо на вас, афганистанците… малко сте неспокойни.

Бях уморен и измъчен. В челюстта ми тръпнеше болка. А тия проклети рани на гърдите и корема бяха като бодлива тел, зашита под кожата. Въпреки това се разсмях.

— Какво… какво казах… — обърка се Фейяз.

Но аз вече се превивах от гърлен смях, излитащ през скованите ми челюсти.

— Луди хора — промърмори той и потегли със скърцане на гуми.

Червените светлинки на колата му примигваха в настъпващата вечер.

— Здравата ме изплаши — казах аз.

Седнах до него и примижах от болка.

Сухраб гледаше джамията. Тя имаше формата на огромна шатра. Наоколо пристигаха и потегляха коли; богомолци в бяло влизаха и излизаха. Седяхме мълчаливо. Аз се подпирах на едно дърво, Сухраб седеше до мен с колене пред гърдите. Слушахме призива за молитва, гледахме как в сградите пламват хиляди светлини с идването на нощта. Джамията искреше като диамант в тъмното. Озаряваше небето и лицето на Сухраб.

— Бил ли си някога в Мазари-Шариф? — попита Сухраб, подпрял брадичка на коленете си.

— Отдавна. Не си спомням много.

— Татко ме заведе там, когато бях малък. Мама и саса също дойдоха. Татко ми купи от пазара маймунка. Не истинска, а от онези, дето се надуват. Беше кафява и имаше папийонка.

— Като малък май и аз имах такава.

— Татко ме заведе в Синята джамия — продължи Сухраб. — Помня, че имаше страшно много гълъби и не се бояха от хората. Идваха направо при нас. Саса ми даваше парченца наан да ги храня. Скоро отвсякъде ме обкръжиха гукащи гълъби. Беше много весело.

— Сигурно ти е мъчно за родителите си — казах аз.

Питах се дали е видял как талибаните измъкват родителите му на улицата. Надявах се, че не е.

— А на тебе мъчно ли ти е за твоите? — попита той и опря буза на коленете си, за да ме погледне.

— Дали ми е мъчно? Е, майка си не съм виждал никога. Баща ми умря преди няколко години. Да, за него тъгувам. Понякога много ми липсва.

— Помниш ли как изглеждаше?

Представих си масивния врат на баба, черните му очи, буйната кестенява коса. На коленете му се чувствах като върху два дънера.