Ловецът на хвърчила

намаз.

* * *

В стаята ми имаше още трима пациенти. Двама по-възрастни, единият със счупен крак, другият с астма, и младеж на петнайсетина години с опериран апандисит. Старецът с гипса ни гледаше, без да мига, само прехвърляше поглед ту към мен, ту към хазарското момче, седнало на табуретка. Роднините на моите съквартиранти — старици с пъстри шалвари, деца и мъже с кепета — шумно пристигаха и си отиваха. Носеха пакора, наан, самоса, биряни. Понякога хората просто влизаха като онзи висок брадат мъж, който бе дошъл малко преди да пристигнат Фарид и Сухраб. Беше наметнат с кафяво одеяло. Айша го попита нещо на урду. Той не й обърна внимание и продължи да оглежда стаята. Мисля, че спря очи на мен по-задълго, отколкото трябваше. Когато сестрата го заговори отново, той просто се завъртя и излезе.

— Как си? — попитах аз.

Сухраб сви рамене и се вгледа в ръцете си.

— Гладен ли си? Онази жена ми остави чиния биряни, но аз не мога да ям. — Не знаех какво друго да кажа. — Искаш ли?

Той поклати глава.

— Искаш ли да си поговорим?

Той пак поклати глава.

Дълго седяхме така безмълвни — аз подпрян на леглото с две възглавници зад гърба, Сухраб на трикраката табуретка до леглото. По някое време задрямах и когато се събудих, денят бе почнал да гасне, сенките се удължаваха, а Сухраб още седеше до мен. Продължаваше да се взира в ръцете си.

Тази вечер, след като Фарид отведе Сухраб, аз разгърнах писмото на Рахим хан. Бях отлагал четенето му, доколкото бе възможно. Ето какво пишеше в него:

Амир джан,

Иншалла, дано получиш това писмо жив и здрав Моля се да не съм ти навредил и Афганистан да не е бил жесток към теб. Откакто замина, ти си непрестанно в молитвите ми.

Прав беше през всички тези години да подозираш, че знам. Скоро след станалото Хасан ми разказа всичко. Ти си постъпил нередно, Амир джан, но не забравяй, че тогава беше още момче. Момче с объркана душа. Беше твърде строг към себе си тогава и продължаваш да бъдеш — видях го в очите ти в Пешавар. Но се надявам да ме послушаш: човек без съвест и доброта не страда. Дано страданията ти да свършат с това пътуване в Афганистан.

Амир джан, срамувам се, че те лъгахме толкова много години. Прав беше да се гневиш в Пешавар. Ти имаше право да знаеш. Хасан също. Знам, че това не опрощава никого и нищо, но онзи Кабул, в който живеехме тогава, бе странно място, където някои неща струваха повече от истината.

Амир джан, знам колко жесток бе баща ти към теб, докато растеше. Видях те как страдаше и копнееше за неговата обич и сърцето ми кървеше за теб. Но баща ти бе човек, разкъсван между двете си половини, Амир джан — между теб и Хасан. Той обичаше и двама ви, но не можеше да обича Хасан както му се искаше, открито, като баща. Затова си го изкарваше на теб — Амир, обществено признатата половина, олицетворяваща наследените богатства и скритите зад тях безнаказани грехове. Когато те виждаше, виждаше себе си. И своята вина. Още си гневен и аз разбирам, че е твърде рано да очаквам от теб да го приемеш, но може би някой ден ще видиш, че когато се държеше жестоко с теб, баща ти всъщност бе жесток към себе си. И твоят баща беше измъчена душа, Амир.

Не мога да ти опиша дълбината и мрака на скръбта, която ме обзе, когато узнах за кончината му. Обичах го, защото бе мой приятел, но и защото бе добър, може би дори велик човек. И затова искам да разбереш, че доброто, истинското добро, се раждаше от угризенията му. Понякога си мисля, че всичко което направи — това, че хранеше бездомните бедняци, че построи сиропиталището, че заемаше пари на приятели в нужда, — всичко това бе неговото изкупление. И според мен, Амир джан, точно това е истинското изкупление: когато вината води към добро.

Знам, че в крайна сметка Аллах ще прости. Ще прости на баща ти, на мен и на теб също. Дано и ти да го направиш. Прости на баща си, ако можеш. Прости на мен, ако искаш. В Пешавар има една банка; Фарид знае къде се намира. Парите са в депозитен сейф. Оставям ти ключа.

Колкото до мен, време е да си отида. Остава ми малко време и искам да го прекарам в самота. Моля те, недей да ме търсиш. Това е последната ми молба.

Оставям те в ръцете на Аллах.

Твой приятел завинаги,

Рахим

Избърсах очи, сгънах писмото и го пъхнах под дюшека.

Амир, обществено признатата половина, олицетворяваща наследените богатства и скритите зад тях безнаказани грехове. Запитах се дали точно това не бе причината двамата с баба да сме в тъй добри отношения, след като емигрирахме в Щатите. Продавахме вехтории на безценица, работехме, живеехме в мизерен апартамент — американският вариант на кирпичена колиба; може би когато ме поглеждаше в Америка, баба виждаше частица от Хасан.

И твоят баща беше измъчена душа, пишеше Рахим хан. Може би. И двамата бяхме грешили и предавали близки хора. Но баба бе открил начин да превърне угризенията в добро. А какво сторих аз, освен да си изкарам гнева от вината върху същите хора, които предадох, а после да се помъча да ги забравя? Какво направих, освен че си докарах безсъние?

Какво направих, за да поправя злото?

Когато сестрата — този път не Айша, а червенокоса жена, чието име не помнех — влезе със спринцовка в ръка и ме попита дали искам морфин, аз казах „да“.

Рано на другата сутрин свалиха тръбичката от гърдите ми и Арман разреши на сестрите да ми дават ябълков сок. Докато Айша слагаше пълна чаша на шкафчето до леглото ми, помолих за огледало. Тя вдигна бифокалните очила на челото си, дръпна завесата и утринното слънце нахлу в стаята.

— Запомни едно — подхвърли Айша през рамо, — след няколко дни ще изглеждаш по-добре. Зет ми катастрофира с мотоциклет миналата година. От триенето в асфалта красивото му лице стана мораво като патладжан. Сега пак е хубав като индийска кинозвезда.

Въпреки нейните уверения дъхът ми спря, когато надникнах в огледалото и видях онова, което би трябвало да е моето лице. Сякаш някой бе пъхнал под кожата въздушна помпа. Клепачите ми бяха подпухнали и посинели. Но най-страшна беше устата — безформена маса от синьо-морави буци и шевове. Опитах се да се усмихна и остра болка проряза устните ми. Скоро нямаше пак да опитам. Имаше и още шевове — по лявата ми буза, под брадичката, в горната част на челото.

Старецът с гипсирания крак каза нещо на урду. Погледнах го, свих рамене и поклатих глава. Той посочи лицето си, потупа го, ухили се беззъбо и каза:

— Very good. Иншалла.

— Благодаря — прошепнах аз.

Фарид и Сухраб влязоха тъкмо когато оставях огледалото. Сухраб седна на табуретката и подпря брадичката си върху страничната табла на леглото.

— Знаеш ли, колкото по-скоро се махнеш оттук, толкова по-добре — заяви Фарид.

— Доктор Фаруки казва…