Ловецът на хвърчила

Тя се разсмя. Водата в банята бе спряла да тече. Чух как Сухраб се размърда във ваната и през ръба плисна вода.

— Ще бъдеш чудесна — казах аз.

— Без малко да забравя! Обадих се на кака Шариф.

Спомних си го как на нашата ника четеше стихове от лист хотелска хартия за писма. Синът му държеше Корана над главите ни, докато вървяхме към подиума и се усмихвахме на фотоапаратите.

— Какво каза той?

— Обеща да проучи въпроса. Ще поразпита приятелите си от имиграционните служби.

— Чудесна новина — казах аз. — С нетърпение чакам да видиш Сухраб.

— Аз пък чакам с нетърпение да видя теб — отвърна тя.

Оставих слушалката с усмивка.

Няколко минути по-късно Сухраб излезе от банята. След срещата с Андрюс не бе казал почти нито дума, а опитите ми да го заприказвам срещаха само кимване или едносричен отговор. Настани се в леглото и придърпа одеялото до брадичката си. След броени минути заспа.

Избърсах запотеното огледало в банята и се избръснах със старомодната хотелска самобръсначка — от онези, които се развинтват, за да сложиш ножчето. После на свой ред се изкъпах. Лежах във ваната, докато горещата вода изстина и кожата ми настръхна. Лежах, унесен във въпроси и спомени…

Омар Фейсал се оказа възпълен мургав мъж с трапчинки на бузите, малки черни очички и добродушна усмивка, разкриваща процепа между двата му предни зъба. Оредялата му прошарена коса беше вързана на опашка. Носеше кафяв кадифен костюм с кожени кръпки на лактите, а в ръцете си държеше ожулено издуто куфарче. Дръжката липсваше, затова го притискаше към гърдите си. Изглеждаше от ония хора, които започват много от изреченията си със смях и излишни извинения, като: Извинявайте, ще дойда в пет. Смях. Когато му се обадих, той настоя да дойде при нас.

— Извинявайте, в този град шофьорите на таксита са същински акули — каза Фейсал на перфектен английски без следа от акцент. — Надушат ли чужденец, вдигат тарифите тройно.

Облян в пот, той прекрачи прага, продължавайки да ръси усмивки и извинения. Избърса челото си с кърпа, отвори куфарчето, изрови от него бележник и се извини за хартиите, които се разсипаха по леглото. Седнал с кръстосани крака на леглото, Сухраб гледаше с едно око телевизора, с другото наблюдаваше притеснения адвокат. Сутринта му бях казал, че Фейсал ще дойде. Той кимна, едва не попита нещо, но премълча и продължи да гледа някакво детско предаване с говорещи животни.

— Готово — каза Фейсал, разгръщайки бележника. — Дано по отношение на реда децата ми да приличат на майка си. Извинявайте, сигурно не е редно да чувате подобно нещо от бъдещия си адвокат.

И пак се разсмя.

— Е, мистър Реймънд Андрюс има много високо мнение за вас.

— Мистър Андрюс. Да, да. Свестен човек. Всъщност той се обади да ми разкаже за вас.

— Тъй ли?

— О, да.

— Значи сте запознат с положението.

Фейсал попи потта по горната си устна.

— Запознат съм с положението, както сте го представили на мистър Андрюс — каза той. Усмихна се срамежливо и на бузите му изникнаха трапчинки. Погледна Сухраб и добави на фарси: — А това трябва да е младежът, заради когото са всички тези вълнения.

— Това е Сухраб — казах аз. — Сухраб, запознай се с господин Фейсал, за когото ти говорих.

Сухраб стана от леглото и му протегна ръка.

— Селам алейкум — тихо изрече той.

— Алейкум селам, Сухраб — отвърна Фейсал. — Знаеш ли, че носиш името на велик воин?

Сухраб кимна. Покатери се пак на леглото и легна на една страна да гледа телевизия.

— Не знаех, че говориш фарси толкова добре — казах аз. — В Кабул ли си израснал?

— Не, роден съм в Карачи. Но доста години живях в Кабул. В Шар-е-нау, близо до голямата джамия — обясни Фейсал. — Всъщност израснах в Бъркли. Баща ми отвори там музикален магазин към края на шейсетте. Свободна любов, дълги коси, ризи на цветчета и какво ли не още. — Той се приведе напред. — Бях на фестивала в Удсток.

— Голяма работа си — казах аз.

От смях Фейсал отново почна да се поти.

— Както и да е — продължих аз, — онова, което казах на мистър Андрюс, е чистата истина, само пропуснах едно-две неща. Или може би три. Сега ще ти разкажа пълната версия.

Той отгърна нова страница. Развинти капачката на писалката си.

— Ще ти бъда благодарен, Амир. Защо да не продължим на английски?

— Добре.

Разказах му всичко. За срещата с Рахим хан, за пътуването до Кабул, за сиропиталището и убийството с камъни на стадиона.

— Аллах — прошепна той. — Извинявай, имам толкова хубави спомени от Кабул. Не мога да повярвам, че ми говориш за същото място.

— Бил ли си там напоследък?

— Опазил ме Аллах.

— Само едно ще ти кажа — не е като Бъркли.

— Продължавай.

Разказах му и останалото — срещата с Асеф, боят, Сухраб и неговата прашка, бягството ни към Пакистан. Когато привърших, той си записа нещо, въздъхна дълбоко и ме погледна замислено.

— Е, Амир, чака те тежка битка.

— Мога ли да я спечеля?

Той завинти капачката на писалката.

— С риск да ти заприличам на Реймънд Андрюс, ще отговоря направо: едва ли. Не е невъзможно, но шансовете са нищожни.

Добродушната усмивка и закачливият поглед бяха изчезнали.

— Но деца като Сухраб най-много се нуждаят от дом — казах аз. — Тия закони и правилници ми се виждат напълно безсмислени.

— Не го казвай на мен, Амир — отвърна той. — Но фактът е, че сегашните имиграционни закони, правилата за осиновяване и политическата обстановка в Афганистан обръщат цялата игра срещу теб.

— Не разбирам — казах аз. Искаше ми се да ударя нещо. — Тоест ясно ми е, но не разбирам.

Омар кимна и сбръчка чело.

— Е, така е. След катастрофа, била тя природна или причинена от хората — а талибаните са истинска катастрофа, Амир, повярвай ми, — винаги става трудно да се докаже, че едно дете е сирак. Хлапетата изчезват по бежанските лагери или родителите просто ги изоставят, защото не могат да се грижат за тях. Случва се непрекъснато. Затова имиграционните власти няма да издадат виза, докато не стане ясно, че детето е сирак и отговаря на условията за осиновяване. Съжалявам, знам, че звучи нелепо, но ще ти трябват смъртни актове.

— Бил си в Афганистан — казах аз. — Знаеш, че е невъзможно.

— Знам. Но да речем, че докажем смъртта на родителите. Дори и тогава имиграционните власти смятат, че е най-добре детето да бъде осиновено в собствената си страна, за да запази културното си наследство.

— Какво наследство? — възкликнах аз. — Талибаните унищожиха цялото културно наследство на Афганистан. Видял си какво направиха с гигантските статуи на Буда в Бамиян.

— Съжалявам, Амир, просто ти обяснявам как действат имиграционните власти. — Омар ме потупа по ръката. Озърна се към Сухраб и се усмихна. Отново ме погледна. — Всяко дете трябва да бъде осиновено