Ловецът на хвърчила

Баща ти харесваше най-много историята за Рустам и Сухраб, оттам идва и името ти. Знам, че го знаеш. — Чувствах се малко глупаво. — Както и да е, той споменава в писмото си, че и ти обичаш тази история, затова реших да ти почета от нея. Искаш ли?

Сухраб затвори очи. Закри ги с ръка — онази със синината.

Разгърнах на страницата, която бях подгънал в таксито.

— Започваме — казах аз и за пръв път се запитах какви ли мисли са минали през главата на Хасан, когато най-сетне е прочел сам „Шах-наме“ и е открил колко пъти съм го заблуждавал. Изкашлях се и зачетох:

Рустам се вдигна от съня дълбок,
ливадата оледа с поглед строг,
но не видя дори следа позната.
При него бе пристигнала бедата…

Прочетох му по-голямата част от тази глава — до момента, когато младият воин Сухраб отива при майка си Тахмине, принцеса на Саманган, и настоява да узнае името на баща си. Затворих книгата.

— Искаш ли да продължа? Тепърва ще има битки, помниш ли? Сухраб повежда войската си към Бялата крепост в Иран. Да чета ли още?

Той бавно поклати глава. Върнах книгата в торбата.

— Добре — казах аз, насърчен от факта, че все пак е реагирал. — Утре може да продължим. Как се чувстваш?

Сухраб отвори уста и отвътре излетя дрезгав звук. Доктор Наваз ме беше предупредил, че ще стане така, защото дихателната тръба е разранила гласните струни. Сухраб облиза устни и опита отново.

— Уморен.

— Знам. Доктор Наваз каза, че това може да се очаква…

Той поклати глава.

— Какво, Сухраб?

Той примижа болезнено, когато заговори отново с дрезгав глас, почти шепнешком.

— Уморен съм от всичко.

Въздъхнах и се свих на стола. На леглото между нас имаше огряна от слънцето ивица и за миг в пепелявото лице, което ме гледаше иззад нея, зърнах призрака на Хасан — не онзи Хасан, с когото играех на топчета, докато откъм джамиите долети вечерният азан на моллите, не онзи Хасан, с когото тичах надолу по нашия хълм, докато слънцето залязваше зад глинените покриви на запад, а другият Хасан, когото видях жив за последен път, докато влачеше вещите си подир Али под топлия пролетен дъжд и ги товареше в багажника на бащината ми кола, а аз гледах през мокрите прозорци на спалнята си.

Той бавно поклати глава и повтори:

— Уморен съм от всичко.

— Какво да направя, Сухраб. Моля те, кажи ми.

— Искам… — започна Сухраб. Пак примижа и вдигна ръка към гърлото си, сякаш за да отстрани онова, което заглушаваше гласа му. Очите ми неволно се приковаха към китката, здраво стегната с марлени превръзки. — Искам си предишния живот — прошепна той.

— О, Сухраб.

— Искам татко и мама джан. Искам саса. Искам да си играя с Рахим хан сахиб в градината. Искам пак да живея в нашата къща. — Той прокара лакът над очите си. — Искам си предишния живот.

Не знаех какво да кажа, накъде да погледна, затова сведох очи към ръцете си. Предишният ти живот, помислих си аз. И моят предишен живот. Аз също съм си играл в онзи двор, Сухраб. Живеех в същата къща. Но тревата е мъртва, а на алеята пред нашата къща има чужд джип и маслото му зацапва асфалта. Предишният ни живот отмина, Сухраб, и всички от него са мъртви или умират. Сега останахме само ти и аз. Само ти и аз.

— Не мога да ти го върна — казах.

— Иска ми се да не беше…

— Моля те, не го казвай.

— …да не беше… да беше ме оставил във водата.

— Не си го и помисляй, Сухраб — промълвих аз и се приведох напред. — Не бих понесъл да говориш така.

Докоснах рамото му и той трепна. Отдръпна се. Отпуснах ръка и печално си помислих как през последните дни, преди да наруша обещанието си, той най-сетне бе свикнал с докосването ми.

— Сухраб, не мога да ти върна предишния живот. Аллах ми е свидетел, че искам, но не мога. Мога обаче да те взема със себе си. Точно това бях дошъл да ти кажа в банята. Имаш виза да дойдеш в Америка, да живееш с мен и жена ми. Истина е. Честна дума.

Той въздъхна през носа и затвори очи. Съжалих за последните думи.

— Знаеш ли, през живота си съм извършил много неща, за които съжалявам — продължих аз, — и може би най-много съжалявам, че наруших обещанието си пред теб. Но това няма да се повтори и съжалявам от все сърце. Моля те за бахшиш, за прошка. Можеш ли? Можеш ли да ми простиш? — Сниших глас. — Ще дойдеш ли с мен?

Докато чаках отговора, умът ми литна към един отдавнашен зимен ден, в който двамата с Хасан седяхме на снега под голата вишна. През онзи ден си бях направил с Хасан жестока шега, бях го попитал дали би ял пръст, за да докаже верността си към мен. Сега бе мой ред да стоя под същия микроскоп и да доказвам, че съм достоен. Така ми се падаше.

Сухраб се извъртя на една страна, с гръб към мен. Дълго време не каза нищо. И точно когато си мислех, че може да е задрямал, той дрезгаво проговори:

— Толкова съм изтощен.

Седях до леглото му, докато заспа. Нещо между двама ни се беше изгубило. Преди срещата ми с адвоката Омар Фейсал в очите на Сухраб, като плаха гостенка, бе почнала да проблясва надежда. Сега светлинката я нямаше, гостенката беше избягала и аз се питах дали ще посмее да се завърне. Питах се кога ли Сухраб ще се усмихне отново. Кога ли ще ми повярва? И дали изобщо ще ми повярва.

Напуснах стаята и тръгнах да търся друг хотел, без да подозирам, че ще мине почти година, преди пак да чуя дума от устните на Сухраб.

В крайна сметка той така и не прие моето предложение. Не го и отхвърли. Но знаеше, че когато му свалят превръзките и болничната пижама, ще се превърне в обикновен хазарски сирак. Какъв избор имаше? Къде можеше да отиде? Онова, което приех като „да“, бе по-скоро тихо примирение, не толкова съгласие, колкото капитулация на едно същество, твърде уморено, за да вземе решение, и още по-изморено, за да повярва. Той копнееше за предишния си живот. Вместо това получаваше мен и Америка. Общо взето, не чак толкова лоша съдба, но можех ли да му го кажа? Перспективата е лукс, когато из главата ти непрестанно бръмчат рояци демони.

И тъй, около седмица по-късно пресякохме ивица топъл черен асфалт и аз доведох сина на Хасан от Афганистан в Америка. Измъкнах го от сигурния ужас и го захвърлих в ужаса на несигурността.

* * *

Един ден, може би през 1983 или 1984 г., бях влязъл в една фримонтска видеотека. Стоях пред раздела за уестърни, когато човекът до мен, отпивайки глътка кока-кола от пластмасова чаша, посочи „Великолепната седморка“ и ме попита дали съм го гледал.

— Да, тринайсет пъти — казах аз. — Чарлс Бронсън умира накрая. Джеймс Кобърн и Робърт Вон