пърхало високо сред дърветата. Мъжете не мигнали до зори, скупчени един до друг в градинката пред павилиона. Началникът добави още, че е запечатал вратата на павилиона, след като изнесли трупа на Кехлибар.
Съдията Ди кимна одобрително и двамата с Хун продължиха пътя си. Подминаха пазарището, пълно с улисани търговци, които подреждаха сергиите си, и поеха към гората. Когато стигнаха стария бор, откъдето започваше имотът на стария Тун, съдията слезе от коня и върза юздите за чворестия ствол на дървото. Сержантът направи същото и двамата продължиха пеша. Сега по светло излезе, че запуснатата къща съвсем не е толкова далеч. Скоро зърнаха порутения покрив на портиерската къщурка и обраслите в бръшлян зидове.
Под сводестата порта, водеща към градинката, съдията Ди изведнъж застина на място и хвана Хун за ръката. Висок широкоплещест мъж в дълга черна роба и с черна шапчица на главата стоеше пред павилиона с гръб към тях. Вратата на павилиона бе отворена, разкъсаната хартиена ивица, с която е била запечатана, потрепваше на утринния полъх.
— Хей! — извика съдията Ди. — Кой сте вие и какво правите тук?
Мъжът в черната роба се обърна и безмълвно изгледа с присвити очи новодошлите от главата до петите. Лицето му бе отпуснато и закръглено, с къси мустачки, опасано от грижливо поддържана брадица. След като ги разгледа внимателно, без да бърза, той заговори с изискания тон на образован човек:
— На подобно безцеремонно питане подобава безцеремонен отговор. Но тъй като поведението и осанката ви подсказват, че сте хора на властта, ще се огранича да отбележа, че този въпрос би следвало да задам аз, а не вие. Защото се намирате в частната ми собственост.
Без да губи време в празни приказки, съдията каза рязко:
— Аз съм съдията на този окръг и провеждам официално разследване. А сега отговорете на въпроса ми!
Мъжът се поклони ниско и любезно отвърна:
— Имам честта да ви се представя. Казвам се Куан Мин. Търгувам с лекарства, от столицата съм. Преди четири години закупих този имот от предишния му собственик, господин Тун Икуан.
— Тук се случват разни нередни неща. Докажете ми самоличността си.
Мъжът в черно отново направи нисък поклон, извади от ръкава си два листа и ги подаде на съдията. Първият беше документ за самоличност, издаден от столичния губернатор, вторият — официален план на целия имот на Тун, заверен преди четири години от съда в Пуян на името на новия собственик, господин Куан Мин. Съдията върна документите с думите:
— Добре. Сега ми обяснете защо счупихте официалния печат на вратата на онзи павилион. Знаете, че това е наказуемо деяние.
— Не съм го чупил! — възмути се Куан. — Заварих вратата отворена.
— Защо сте дошли в толкова необичаен час?
— Ако негово превъзходителство не възразява да изслуша една доста дълга история, аз…
— Възразявам. Бъдете кратък!
— Основното — невъзмутимо продължи господин Куан — може да се сведе до следното: Преди четири години един мой клиент, доктор Пиен Дзя, ме уведоми с писмо, че този имот се продава изгодно, и ме посъветва да го купя, тъй като в съседство растяла в изобилие мандрагора. Фирмата ми открай време проявява интерес към находища на мандрагора, защото, както несъмнено е известно на негово превъзходителство, корените на мандрагората са много ценено лекарство. Затова именно купих имота. Тогава обаче разполагахме с достатъчни запаси от корени и едва две години по-късно реших да изпратя един мой служител да огледа местността. Тогава доктор Пиен ми писа, че тук годината била сушава, и ме предупреди, че е възможно местните хора да възнегодуват срещу проучванията на служителя в онази там горичка, която, изглежда, била оброчище на речната богиня. Предполага се, че тя…
— Знам, знам — нетърпеливо го прекъсна съдията Ди. — Карайте нататък!
— Както наредите, ваше превъзходителство. През следващите две години бях напълно потънал в други дела и вчера сутринта, когато джонката ми акостира в Мраморен мост, се сетих, че притежавам имот край селото, и…
— Защо дойдохте в Мраморен мост? Просто на разходка?
— Напротив — рязко отвърна Куан, — по спешен въпрос, свързан с делата на кантората ми нагоре по канала. Преди три дни с моя приятел и колега господин Сун наехме джонка с намерението незабавно да поемем на север. Но когато пристигнахме тук, моряците научиха, че на другата вечер предстояло голямо гребно състезание, и тези мързеливци настояха на всяка цена да останем. Реших, че мога да свърша нещо полезно по време на този принудителен престой, и изпратих на доктор Пиен бележка с молба да се срещнем по пладне в Мраморен мост, за да ме разведе из имението. Той обаче ми отговори, че нямал минутка свободно време, толкова бил зает с подготовката на състезанието, но щял да ми се обади привечер. Дойде на джонката ми, пихме чай и се договорихме да се срещнем в изоставената къща днес малко след зазоряване. Избрах толкова ранен час, защото исках и все още искам, с позволението на негово превъзходителство, да отплавам възможно най-бързо. И сега чакам доктор Пиен. Радвам се, че по щастлива случайност и негово превъзходителство е тук, защото снощи от скромност не се представих.
Като забеляза недоумяващия поглед на съдията Ди, господин Куан продължи с все същия приветлив и невъзмутим тон:
— Снощи доктор Пиен любезно ме заведе във винарната на село Мраморен мост, където даваше гощавка на екипажите, а след това по канала отидохме и до мястото на финала. Там доктор Пиен беше зает с организацията. Докато се разхождах по брега, един минувач ми показа гемията на негово превъзходителство, и аз се осмелих да се кача. Търговските ми връзки с Пуян са много оживени и реших, че би било редно да изразя почитанията си пред съдията на окръга. На долната палуба не ме посрещна никой, а когато се качих на горната, негово превъзходителство се бе облегнал на перилата със съпругите си и се наслаждаваше на гледката. Не пожелах да се натрапвам, да нарушавам тази мила семейна идилия и се оттеглих. На долната палуба срещнах домоуправителя и му казах да не си прави труда да ме представя. И все пак намирам за нужно да спомена за това сега, за да се види, че не ми липсва…
— Напълно сте прав, много любезно от ваша страна, господин Куан — съдията изгледа събеседника си с нетрепващ поглед. Значи това е бил тайнственият посетител, за когото му бе докладвал домоуправителят. — А колегата ви господин Сун с вас ли беше? — запита съдията.
— Не, ваше превъзходителство. Чувстваше се неразположен и се оттегли рано в каютата си. А аз изгледах финала, после наех един кон и се върнах в Мраморен мост. Онези разхайтени мързеливци моряците още не се бяха прибрали, затова си направих чаша чай и си легнах.
— Добре, благодаря ви, господин Куан. А сега кажете ми, защо ви трябваше да ремонтирате онзи павилион?
Господин Куан изискано вдигна вежди в почуда.
— Да съм го ремонтирал? Сигурно искате да попитате защо е демонтиран?
Съдията Ди мина край него и се изкачи по стъпалата, следван от сержант Хун и господин Куан. Застана на прага и заоглежда помещението педя по педя с невярващи очи. От стените бяха откъртени огромни парчета мазилка и се виждаше голият тухлен зид. На места таванът висеше изтърбушен, липсваха плочи от настилката на пода, дори бамбуковите крака на нара бяха разцепени.
— Но какво става тук? — чу се изумен глас зад тях. Съдията Ди се обърна и каза мрачно:
— Някакви своеволници са безчинствали, доктор Пиен. Тъкмо оглеждаме щетите.
— Докторе — с леден глас заговори Куан, — бях останал с впечатление, че писмено поехте задължението да наглеждате имота ми.
— Но, господин Куан, само преди месец изпратих тук човек да огледа — раздразнено отвърна доктор Пиен. — Докладва ми, че всичко е наред. А той познава това място като дланта си. Това беше Тун Май, синът на предишния собственик. Нищо не разбирам, аз…
— След малко се връщам — прекъсна го съдията Ди и направи знак на сержанта да го последва.
Докато прекосяваха градината, съдията каза тихо:
— Убиецът е пристигнал тук рано сутринта веднага след като доброволците от селото са си тръгнали. Очевидно е взел на сериозно историята за Императорската перла и е дошъл да я търси. Да видим дали е ходил и в къщата — съдията ядосано плесна с длани да прогони няколко големи мухи, които жужаха около
