прежуряше немилостиво, докато яздеха по широкия Друм.
— Трябваше да си вземем сламени шапки — промърмори съдията Ди.
— Ще стане и по-горещо, ваше превъзходителство. Едно листо не трепва, а и тези тъмни облаци, дето се събират, никак не ми харесват. Нищо чудно следобед или привечер да се извие буря.
Съдията не каза нищо. Продължиха мълчаливо. Когато зърнаха Южната врата, съдията внезапно избухна:
— Трето убийство за два дни! При това премахват Ся Куан, единствения, който можеше да хвърли някаква светлина върху тази заплетена история — и продължи по-спокойно. — Хун, да си призная честно, тревожно ми е. Из града ни шета на воля опасен, абсолютно безогледен убиец.
Ефрейторът, началникът на охраната, ги забеляза отдалече. Посрещна ги опънат като струна пред караулката в градската стена. През прозорчето се чуваше някакво потракване. Върху една висока маса двама стражници подреждаха бамбуковите плочки на закъснелите предната вечер граждани. Съдията Ди спря коня си, наведе се от седлото и надникна през прозорчето. След малко се изправи и умислено залюля камшика си напред-назад. Имаше смътното усещане, че тракащите бамбукови плочки му напомнят за нещо, останало дълбоко в съзнанието му, но колкото и да се мъчеше, не се сещаше какво е то. Той свъси вежди. Ефрейторът го загледа учуден и започна със запъване:
— Днес, ъъъ… горещ ден, ваше превъзходителство…
Потънал в мисли, съдията Ди не го чу. Изведнъж се усмихна широко, обърна се към Хун и извика:
— Пресвети небеса, това е, разбира се! — после отсечено заповяда на ефрейтора — Двамата стражници да подредят плочките по номера и ако открият две с един и същ номер, незабавно ги изпратете в трибунала! — и пришпори коня си.
Хун искаше да попита какво им е на плочките, но съдията Ди го прекъсна:
— Ще ида лично да се срещна с приятелката на Шън Ба. Ти иди у Куан и разбери от прислугата дали е излизал тази сутрин. Не ме интересува как ще действаш, с бой ли, с подкуп ли, но трябва да разбереш!
— Ами сутрешното заседание на съда, ваше превъзходителство? — разтревожен попита сержантът — Вестта за убийството на Кехлибар вече е обиколила града, скоро ще се разчуе и за смъртта на Ся Куан. Ако не се направи официално съобщение, хората ще започнат да приказват и из чайните ще плъзнат какви ли не небивалици.
Съдията Ди побутна шапчицата от изпотеното си чело.
— Както винаги имаш право, Хун. Да се съобщи, че трибуналът няма да заседава сутринта, а по пладне. На заседанието само ще оглася фактите и ще кажа уклончиво, че разследването е в ход. Дай ми твоята шапка и вземи моята. Нямам представа, що за личност е тази госпожица Лян, така че е по-добре да й се представя инкогнито.
Съдията си сложи малката черна шапчица на Хун и двамата се разделиха. Съдията препусна към храма на бога на войната. С шапчицата на Хун, целият потънал в прахоляк и пот, се надяваше да не го познаят.
Глава XI
Една свенлива госпожица дава ценни сведения; съдията Ди не успява да мине инкогнито
Едно улично хлапе, което съдията Ди попита за къщата на госпожица Лян, дори не го погледна и посочи с мръсния си показалец голяма дървена барака недалеч от ъгъла.
Съдията слезе от коня и докато връзваше поводите за една халка, стърчаща от зида, погледът му попадна на лакирана червена табела, окачена до вратата. С черен туш на ръка бяха изписани четири овални слети йероглифа, които гласяха „У дъ. Дао чан“ — „Тренировъчна зала за бойни умения“. Големият квадратен печат в горния край на надписа удостоверяваше, че табелата е изписана по заповед на един от императорските принцове. Съдията поклати недоверчиво глава и влезе.
В сумрачната просторна зала беше доста прохладно. Насред пода бе разстлана дебела рогозка. Върху нея шестима здравеняци, голи до кръста, упражняваха по двойки хватки от борба. По-нататък двама размъкнати мъжаги се налагаха с бамбукови пръти. Пет-шест души седяха на дървена пейка до стената и не откъсваха очи от онова, което ставаше пред тях. Никой не обърна внимание на новодошлия.
Единият от дуелиращите се удари партньора си по ръката и той хвърли пръта си с порой псувни.
— Господин Мо, ако обичате, внимавайте как се изразявате! — прокънтя откъм дъното на залата дрезгав глас.
Мъжът се озърна стреснат.
— Да, госпожице Лян — плахо отвърна той. — Моля за извинение, госпожице Лян.
Той духна веднъж-дваж наранения си пръст, вдигна пръта и дуелът продължи. Съдията Ди заобиколи борците и се качи до тезгяха. Там застина на място, вперил невярващ поглед в огромното женище, изтегнало се в едно кресло. Тази канара от плът бе опакована в куртка с къси ръкави и широки кафяви панталони от груб памучен плат като на професионалните борци. Бъчвообразната снага бе препасана с усукан червен колан точно под преливащата гръд, втори колан пристягаше големия търбух. Жената повдигна кръглото си безизразно лице към съдията и попита с продран глас:
— Какво искаш, странниче?
Съдията успя да се поокопити и отвърна дрезгаво:
— Казвам се Йен. Учител съм по бокс от столицата. Налага ми се да остана тук за няколко седмици и господин Шън Ба ме упъти към вас за помощ. Иска ми се да взема няколко ученици, колкото да изкарвам за паница ориз.
Госпожица Лян не отговори веднага. Вдигна тежката си дясна ръка и поглади косата си, опъната назад по тиквообразната й глава и събрана в малък кок на тила. През цялото време не свали изпитателния си поглед от съдията. Внезапно отсече:
— Дай си дясната ръка!
Ръката му потъна в месестия й корав юмрук. Съдията бе як човек, но неволно премига. Наложи се да събере последната си капчица сила, за да устои на сключеното около дланта му менгеме. Неочаквано тя пусна ръката му.
— Добре! — отсече жената. — Казваш значи, учител си по бокс. Каква е тази мода напоследък да носите бради и бакенбарди? — тя скочи изненадващо чевръсто на крака, заобиколи тезгяха с големи крачки, гребна с две купички от каменна делва с вино и каза непринудено: — Пийни, колега!
Забеляза, че на ръст е колкото него. Главата й сякаш започваше направо от широките обли рамене.
— А вие къде научихте занаята? — полюбопитства съдията, отпивайки от виното, което се оказа доста добро.
— Далече на север. Водех една трупа монголски боркини, нали разбираш. Преди няколко години отидохме в столицата да се покажем пред хората и Третият принц ни нае за дворцовите увеселения. Целият двор, и господата, и дамите, се трупаха да гледат турнирите на голите боркини. Е, не бяхме съвсем голи, препасвахме по една брокатена престилчица отпред. Ние сме скромни момичета — тя изпи виното си на един дъх, изплю се на пода и продължи: — Миналата година обаче министърът по обредите и ритуалите да вземе да заяви пред трона, че борбата ни била непристойна. Представяш ли си, краката ми били непристойни! И знаеш ли кой стоеше зад цялата тая работа? Придворните дамички, разбира се. Ревнуваха, място не можеха да си намерят, че мъжете им поне веднъж ще видят какво значи истинска жена. Мижави, хилави фльорци! Та на тях, ако милостивите небеса не ги бяха дарили с нос, човек нямаше да може да разбере кое им е предникът, кое дирникът. Обаче тронът разпореди принцът да ни отпрати.
— Къде са останалите жени от трупата ви?
— Върнаха се в Монголия. Аз останах, в Китай ми харесва. Третият принц ми даде цяло кюлче злато на тръгване и рече: „Като се зажениш, Горска Теменужке, не забравяй да ме поканиш.“ Точно така ми рече негово височество. „Ще подаря на младоженеца подвижна стълба, сребърна, за да може да те възкачва!“ Много обича да се занася негово височество — поклати тя огромната си глава, усмихната мечтателно.
Съдията Ди знаеше, че това не са празни хвалби. Държавните министри имаха право да се явяват пред принцовете само на колене, но високопоставените особи често се държаха като с равни с акробатите и
