жонгльорите, които покровителстваха.
— Аз само от спорт се интересувам — продължи госпожица Лян, — затова и открих тази тренировъчна зала. Тук мъжете си плащат само каквото изпият, обучението е безплатно. Някои обещават да станат добри спортисти.
— Чух, че двамина били особено добри. Двама по-разхайтени студенти, Тун и Ся, ако не се лъжа.
— Изостанал си, приятел. Тун умря. Отърва се светът от един боклук.
— Защо? Казаха ми, че бил способен боксьор и свястно момче.
— Не беше съвсем за изхвърляне, като боксьор, де. А колко до свестен… — тя се извърна и извика: — Роза!
Слабо шестнайсетинагодишно момиче се появи иззад завесата отзад. Бършеше една чинийка с парцал.
— Остави тая паница, обърни си носа към стената и си покажи гърба! — изкомандва госпожица Лян.
Момичето покорно се обърна с гръб към тях. Отвърза горната част на робата си и ръкавите се изхлузиха по голите му ръце. Гърбът, само кожа и кости, бе целият в белезникави белези. Понечи да развърже и широкия колан, но госпожица Лян изрева:
— Стига! Облечи се и доизмий чиниите.
— Тун Май ли я е подредил така?
— Не лично. Но честичко се навърташе тук, допреди няколко седмици. А тая зелена глава да вземе да си загуби ума по него и една нощ да се помъкне подире му. Отвел я някъде в северния квартал. В тъмното видяла само, че къщата е доста голяма. Вкарал я в една тъмна стая. Не успяла да различи нищо вътре. Преди да успее да гъкне, вече лежала гола по корем на един нар, пребита от бой. Нали видя? След време се появил Тун, развързал я и я довел дотук. Дал й един сребърник, казал й да си държи езика зад зъбите и изчезнал. И тази фльорца ми каза едва преди няколко дни. Случайно влязох, докато се къпеше, и видях белезите. Жалко, че Тун умря. Да ми беше паднал, щях аз да го подредя по същия начин, че и отгоре. Е, поне тази безмозъчна кокошка ще има вече едно наум.
— Изнасилили ли са я?
— Не, още е девствена. Засега. Иначе, естествено, щях да доложа в трибунала. Аз си знам задълженията. Само че тая фръцла е отишла там по своя воля, а и пари е приела. Какво можех да направя?
— Често ли осигуряваше Тун момичета на разни перверзни развратници?
— Очевидно. Но само на един. Според мен е същият, за когото търсеше разни вехтории. Напоследък обаче нещо загази с милостивия си покровител. Тун беше амбициозен негодник, може да е поискал прекалено много пари. Но ако питаш мен, черната работа я вършеше оня глупав хлапак, приятелят му Ся.
— Ся ли? Защо мислите така?
— Ся няма акъла на Тун, той само подтичва подире му. Вчера сутринта идва тук, пийнал, но в това няма нищо чудно. Чудното е, че си плати вересиите за пиенето. Питам го: „Да не си обрулил дървото на парата?“ А той ми вика: „Още не съм, но довечера ще напълня джоба. Обещах на един човек да му намеря пиленце в кафез.“ „Внимавай да не се окажеш ти в кафеза“, викам му аз, а той се ухили със зъбатата си усмивка и разправя: „Няма страшно! Там, и да писука пиленцето, няма кой да чуе. А и Тун ми каза, че тоя човек винаги плащал в брой.“ Сложих ръка на рамото му, тъй, приятелски, и му викам: „Вън, моето момче, и повече да не съм видяла грозната ти белязана мутра тук!“ И той взе, че полетя през залата, та се прасна в оня дирек на вратата. Окопити се някак, стъпи си криво-ляво на краката и оттам взе да крещи някакви неприлични думи. Тогава го заковах през ръкава за дирека, ей тъй.
В ръката й най-неочаквано изникна острието на дълга кама. В следващия миг тя прелетя през залата и се заби с глух удар в дирека на вратата. Настана пълна тишина. Двамата, които се дуелираха, пристъпиха към вратата. С усилие изтръгнаха трептящата кама от дървото и с почтителни поклони я занесоха на госпожица Лян. Тя отбеляза с широка самодоволна усмивка:
— Нервирам ли се, започвам да хвърлям каквото ми падне.
— Ако не внимавате, някой ден може да си навлечете беля — предупреди я съдията Ди.
— Аз ли? Мен от никого не ме е страх, дори от властите. Когато напусках двореца, негово височество ми даде тапия с печат колкото главата ти. Там пише, че съм член на императорския дом и че мен само дворцовият съд може да ме съди. Е, нали питаше за Тун и Ся? Вече знаеш всичко. Мога ли да ви бъда полезна с нещо друго, господин магистрат? — и когато забеляза стъписването на съдията Ди, тя се изсмя: — Не сте ли наясно, че не можете току-така да преметнете жена, която години наред е живяла сред най-висши сановници? Познавам ги от пръв поглед. Та щях ли иначе да се разбъбря така пред вас? Запомнете какво ви казвам, господин магистрат, Тун не беше стока, а и Ся му е лика-прилика.
— И за Ся можете да говорите в минало време. Убит е тази сутрин, най-вероятно от същия негодник, който го е наемал за едно-друго. Да знаете кой може да е той?
— Не, ваше превъзходителство. Питах и Роза, но и тя няма представа. Да знаех кой е, можехте на часа да пратите стражниците си, за да отнесат каквото е останало от него.
— Е, дадохте ми изключително полезни сведения. Между другото Шън Ба ме помоли да ви кажа някоя добра дума за него.
Широкото й лице цялото засия.
— Ама наистина ли? — свенливо изрече тя. После се смръщи и добави строго: — А каза ли, че ще проводи сватовник да ми направи официално предложение?
— Не точно. Само ме помоли…
— Да кажете добра дума за него? Ей, инат човек! Напоследък какви ли не ми ги праща да кажат добра дума за него. Е, аз няма да взема сама да се натискам, нека той си поеме риска. Бива си го, дума да няма, як е, с добро телосложение. Но аз си имам принципи.
— Бедата е, че и той май си има принципи — отбеляза съдията Ди. — Мога обаче да ви уверя, че има постоянен доход и че е оправен мъж, на когото може да се разчита — съдията Ди реши, че е сторил достатъчно, за да изпълни даденото от сержант Хун обещание, остави купичката си и каза: — Много ви благодаря.
Тя го изпрати до вратата. Пътьом се обърна към един тантурест мъж, седнал на пейката до стената:
— Господин Мо, минете моля още веднъж през онези стени.
Мъжът пребледня като платно, но стана покорно. На улицата беше горещо като в пещ. Съдията Ди пъргаво се метна на коня, кимна на госпожица Лян, застанала на прага, и препусна.
Глава XII
Съдията Ди научава интересни подробности за търговията с антики и за някои свои съграждани. Антикварят Ян му предлага интересен план за бъдещето на окръга.
Съдията насочи коня си на запад. Наученото от госпожица Лян внасяше в случая с убийствата съвършено нов елемент, затова реши да се отбие на още едно място, преди да се върне в съдилището. Той стигна до конфуцианския храм и спря срещу него пред грижливо измазана двукатна къща от другата страна на улицата. По прозорците на приземния етаж имаше железни решетки, а по первазите на втория плътно едно до друго бяха набучени дълги остриета, за да препречват пътя на крадците. Върху дискретна табелка над вратата се четеше името на магазина „Съкровищница на древността“. Съдията слезе от коня и върза юздите му за каменен стълб под сянката на един навес. Младият продавач излезе да го посрещне с широка усмивка.
— Господин Ян току-що се върна, Ваше превъзходителство. Ходи до една нива в околността, за да разгледа някакъв камък с надписи, изкопан от селяните. Сега е горе в кабинета си.
И поведе съдията към стълбището в дъното покрай шкафове, препълнени с дребни и по-едри антики.
