й от прислужничката Роза, чу женски вик за помощ от алеята, минаваща зад споменатия заден двор. Явилата се тук прескочи зида и видя как трима мъже влачат насила стоящата вляво жена. Когато жената извика повторно за помощ, този мъж, Фън, я удари с юмрук в лицето, от което лявото й око подпухна, а мъжът извади кама. Като видях как всички минувачи се изпокриха зад ъгъла, аз подходих към мъжете и най- учтиво ги запитах каква е тази олелия. Отначало отказаха да отговорят, но след повторното ми настояване ме уведомиха, че онзи ден Ся Куан, разхайтен студент, им дал един сребърник, за да похитят жената на име Ли от заведението й и да я отведат в третата къща на втората пряка зад стария даоистки храм, собственост на някоя си госпожа Мън. Мъжете решили, че ще е най-подходящо да изпълнят възложената им задача по пладне, защото тогава улиците са почти безлюдни. Като допълнителна предпазна мярка омотали около главата на жената парче плат, но тъкмо когато минавали зад моята къща, жената успяла да смъкне парцала. И понеже тримата се признаха за виновни в насилствено похищение на жената, а и понеже подразбрах, че почитаемият съд се интересува от деянията на Ся Куан, явилата се пред вас незабавно се отправи насам, подканвайки тримата негодници да я придружат, като доведе и жената Ли за доказателство и физически свидетел на случилото се. Умолявам негово превъзходителство благосклонно да проучи въпроса.
Тя се поклони и остана права, разкрачила крака, подпряна на чадъра си. Щом госпожица Лян спомена адреса, на който е трябвало да бъде отведена жената, съдията Ди извика с жест началника на стражата и шепнешком му нареди незабавно да отиде в къщата с шестима въоръжени стражници да арестува обитателите и да ги прибере в затвора. Когато госпожица Лян свърши, съдията Ди се обърна към нея:
— Съдът изказва похвала за навременната ви намеса, госпожице Лян. Като съзнателен гражданин, зачитащ законите, вие сте предприели незабавни и резултатни действия. А сега разкажете подробно за случилото се, за да се състави цялостен протокол.
— На разпореждане на негово превъзходителство съм. Когато явилата се пред вас, както вече заяви, запита тези тук мъже за какво е цялата разправия, вторият, на име Уън, замахна с юмрук към главата ми. Хванах ръката му и я изкарах от раменната става, като го хвърлих на земята с хълбок. Но внимавах ударът само да го зашемети и при падането да не си счупи гръбнака, та да не е в състояние да даде показания при необходимост. Тогава този мъж, Фън, се опита да ме наръга с нож, но аз му го взех и със същия заковах лявото му ухо в дирека на най-близката порта. Само че той не мируваше и ухото му се разкъса, затова се наложи да прикова и другото му ухо. Но понеже започна да ме нарича с какви ли не неприлични думи и отказа да даде задоволителен отговор на въпросите ми, бях принудена да го поотръскам малко, но щом склони да направи пълни признания, оставих го на мира. Това е.
Съдията Ди се надигна от стола си и огледа тримата мъже, стенещи на пода. Най-десният надигна леко глава и се опита да каже нещо, но от гърлото му се изтръгна само някакъв хъхрещ грак.
— А какво се е случило с третия? — попита съдията.
— Този ли? Стъпих отгоре му, докато разпитвах Фън. Защото, докато се занимавах с Фън, този третият, на име Ляо, се опита мръснишки да ме ритне в корема. Бива аматьори, ама чак такива леваци! Аз отскочих встрани, избегнах удара и когато този вдигна глава, халосах го с опакото на ръката си и му смазах гръцмуля. Тогава той се опита да избяга, аз го тръшнах по гръб на земята и стъпих с единия си крак на слабините му, а с другия — на главата. Но много внимавах да не тъпча и да не скачам отгоре му, за да не получи злокачествени увреждания.
— Да, да, ясно — заключи съдията Ди. Помълча известно време, поглаждайки бакенбардите си, след това се приведе напред и каза на Фън: — Говорете, кога и къде се запознахте със Ся Куан?
Мъжът свали ръце от раздраните си уши и от тях отново закапа кръв.
— Във винарната на пазара — изрида той. — Онзи ден. Никога преди не съм го виждал този мръсник. Даде ни един сребърник и каза, че ще получим още, когато свършим работата. Ние…
— Каза ли Ся кой е господарят му? — прекъсна го съдията.
Мъжът го погледна озадачено.
— Господар ли? Той нямаше господар, нали сам ни плати? Искахме да пипнем женската още същата вечер, само че покрай нея е пълно с хора, имаше клиенти и не успяхме. Снощи беше същото. Днес сутринта отидохме във винарната да поискаме още пари от Ся, защото работата се запече. Но Ся го нямаше. Затова рекохме да опитаме пак по пладне. И я пипнахме, но на улицата се натъкнахме на това… на тази…
— Дама! — изрева госпожица Лян, наведена до самото му ухо.
— Махнете това чудовище от мен! — панически изкрещя Фън. — Знаете ли какво направи с мен, след като забучи камата в ухото ми? Тя… тя… — мъжът изгуби напълно самообладание и избухна в ридания.
Съдията Ди стовари чукчето по трибуната.
— Отговорете на въпроса ми! — извика той. — Признавате ли се за виновен в престъплението, в което ви обвиняват?
Притиснал кървящите си уши, мъжът изпъшка:
— Признавам се!
С треперещ глас съседът му Уън също се призна за виновен. Третият едва успя да кимне с глава и рухна ничком на пода. Съдията Ди се обърна към старшия стражник, заел мястото на началника:
— Откарайте тримата престъпници в затвора и извикайте съдебния лекар, за да се погрижи за тях. Ще ги изслушаме отново, след като се възстановят — стражниците повлякоха тримата мъже извън залата, а съдията се обърна към момичето:
— А сега да чуем вашите показания, госпожице Ли.
Засуканата госпожица изтри насиненото си лице с ръкав и отговори с мек глас:
— По пладне седнахме да хапнем ориз, както е обичаят, заедно с още три момичета от дома. Тъкмо тогава нахълтаха тези трима мъже и събориха вратаря. Собственикът ни ги попита какво искат, а единият го удари с юмрук в лицето. Каза му, че искат да ме вземат за този ден и че по-късно вечерта ще ме върнат. После ме грабнаха, омотаха около главата ми парче плат и ме повлякоха навън с ритници. На улицата повървях известно време с тях, без нищо да кажа, после освободих едната си ръка. Дръпнах кърпата от лицето си и започнах да крещя за помощ. Тогава се появи госпожица Лян…
— Друг път опитвали ли са се да ви отвлекат?
— Никога, ваше превъзходителство.
— Кой от клиентите ви може да има пръст в тази работа?
Момичето объркано погледна съдията. Помисли малко, после поклати глава и каза:
— Нямам представа. Работя тук от една година. Дъщеря съм на лодкаря Ли, той живее по-нагоре по реката. Баща ми задлъжня и се наложи да продаде или лодката, или мен. Клиентите ми бяха търговци и продавачи от околността. Все почтени хора, познавам ги. Защо ще им е да ме отвличат, като знаят, че могат всичко да получат по обичайния ред?
— Така е — изрече съдията Ди. — Освен клиентите, които приемахте в публичния дом, ходили ли сте като компаньонка по угощения, кръчми или винарни?
— О, не, ваше превъзходителство. Аз не умея нито да пея, нито да танцувам и не ме наемаха за увеселения. Но собственикът ме пращаше от време на време да помагам при сервирането или за обличането на дървата съпруга на домакина.
— Къде сте ходили да помагате, да речем, през последните два месеца?
Момичето започна да изрежда, а съдията си даде сметка, че така доникъде няма да стигне. Момичето изброяваше все многолюдни приеми, на които бяха присъствали и Ку Юанлян, и доктор Пиен, и други известни личности, и то неведнъж, както и антикварят Ян. Спомни си и че на една вечеря в по-тесен кръг у тукашен търговец на лекарства гостувал и господин Куан Мин.
— Някой от гостите да ви е обръщал специално внимание? — запита съдията.
— Никога, ваше превъзходителство. Аз бях там като проста прислужничка, нали ви казах? Господата разговаряха само с куртизанките от изисканите заведения. Но все пак бакшиши ми даваха. Случваше се и доста големи да са.
— Да ви говорят нещо имената Тун Май и Ся Куан?
Тя поклати глава. Съдията Ди помоли старшия писар да прочете протокола. Госпожица Лян и госпожица Ли потвърдиха достоверността му и поставиха по един отпечатък от палец върху документа. Съдията благодари с по няколко учтиви думи на двете жени, после удари с чукчето и закри заседанието. Госпожица Лян подаде чадъра си на момичето.
