от планинския склон. Всички се биха храбро, но какво можеха да направят при такова превъзходство на противника! Загинаха до един. Варварите отсякоха главите на повечето, набучиха ги на копията си и заминаха. Седмина от осемте капитани бяха насечени на парчета. Но осмият, зашеметен от удар с копие по шлема, остана да лежи, затиснат под коня си. Дойде в съзнание след заминаването на варварите и с ужас установи, че е единственият оцелял.
Гласът на Цяо Тай ставаше все по-напрегнат. Пот капеше на едри капки от челото му. Той продължи:
— Този капитан се добра до столицата и разказа пред властите за престъплението на генерал Дън. Те не предприеха нищо. Казаха на капитана, че случаят бил приключен. Да забравел за него. Тогава този воин хвърли униформата си и се закле в душите на загиналите си другари, че няма да се успокои, докато не открие генерал Дън и не му отсече главата. Смени името си, отиде при братята от зелените гори. Дълги години се скита по всички краища на империята, търсейки генерал Дън. Един ден случаят го изпречи на пътя на един магистрат, който отиваше да заеме първия си пост. Този човек разкри пред него смисъла на правосъдието и…
Гласът на Цяо Тай затрепери, той едва сподави един хлип. Съдията Ди го погледна загрижено и каза бавно:
— Съдбата е решила така, скъпи ми Цяо Тай. Не е било писано мечът ти да се окъпе в кръвта на един предател. Друг е поел върху себе си въздаването на справедливост и наказанието на престъпника. Не се страхувай, приятелю, всичко ще си остане между нас. Но не бих искал да те задържам против волята ти. Открай време съм знаел, че сърцето ти принадлежи на армията. Какво ще кажеш, може би да те изпратя под някакъв претекст в столицата, а? Ще ти дам поверителна препоръка до Военния съвет. Най-вероятно ще те произведат командващ хиляда души.
Измъчена усмивка озари лицето на Цяо Тай.
— Предпочитам да изчакам — спокойно отговори той, — докато повикат господаря да заеме висш пост в столицата. Засега имам едно желание: да служа на господаря, стига той да се нуждае от мен.
— Така да бъде! — с щастлива усмивка извика съдията. — Радвам се, че взе такова решение! Много щеше да ми липсваш.
Глава 22
Съдията Ди разяснява един мерзък опит за убийство; посланието на мъртвеца е разчетено.
През това време началникът на стражата разговаряше с У Фан. Нищо друго не интересуваше художника, освен изчезването на Бяла Орхидея. Вече беше забравил престоя си в тъмницата и боя с камшик в съдилището. Послуша разсеяно разпаления разказ на Фън за невероятния начин, по който е бил убит генерал Дън, и го прекъсна троснато:
— Пукнат грош не давам за цялото им проклето семейство. Нека да си поговорим как ще намерим дъщеря ти. Разбрал си, надявам се, че възнамерявам да пратя сватовници веднага щом я открием.
Началникът на стражата се поклони мълчаливо. Тайно в себе си той много се гордееше, че толкова знатен младеж иска дъщеря му за съпруга. Но го стресна нехайният тон, с който художникът изрази намерението си. Подобно на повечето занаятчии Фън се придържаше строго към обичаите, а не подобаваше на бъдещия младоженец да се обръща по този въпрос направо към бащата на избраницата си, преди да е пратил посредници. Подобни съображения бяха накарали Фън да възложи на малката си дъщеря събирането на сведения за госпожа Ли. Ако един мъж започнеше да разпитва за художничката, можеше да навреди на доброто й име. Фън побърза да смени темата:
— Чакам негово превъзходителство да даде нарежданията си за утрешното търсене. Но пък вие, господин У, можете дотогава да нарисувате няколко портрета на дъщеря ми, за да ги раздадем на кварталните надзорници.
— Чудесна идея! — възкликна У. — Тичам веднага!
Художникът скочи и се завтече навън, но началникът го задържа за ръката.
— Не е ли по-добре, господин У — колебливо каза той, — по-напред да се представите на негово превъзходителство? Не сте се сбогували с него, както му е редът, не сте му благодарили, че свали от вас подозренията.
— После, после! — нетърпеливо извика У и изхвърча като стрела през вратата.
През това време съдията Ди хапваше скромния си обяд, поднесен в кабинета от сержант Хун. Лицето му бе посивяло от умора. Той се нахрани мълчаливо и бавно изпи чая си.
— Хун — каза той накрая. — Извикай и другите помощници. Ще ви разкажа как е станало убийството на генерала.
Когато четиримата се събраха, съдията се облегна в креслото и накратко им предаде разговора си с кандидата Дън. Тао Ган поклати угрижено глава, въздъхна дълбоко и каза:
— Сякаш съдбата ни преследва, господарю. Случаите валят като дъжд, един от друг по-оплетени.
— На пръв поглед си прав — отвърна съдията. — Но всъщност голямото объркване идваше от положението в града. Сега вече, след като разплетохме възела, нещата си идват на мястото. Оставаха ни три въпроса за разрешаване. Първо — убийството на генерал Дън, второ — делото „Ю срещу Ю“, трето — изчезването на Бяла Орхидея. Другото, обуздаването на Шиен Моу и машинациите на Ю Ки, са политически въпроси, които не са свързани с тези три случая.
Сержант Хун кимна и след кратка пауза каза:
— От самото начало се питах защо господарят не нареди незабавно да се арестува този луд художник. Всички следи водеха към него…
— Кандидатът Дън ми се стори подозрителен още при първата среща. Той дори не скри обезсърчението си, докато разговаряше с мен и с Ма Жун. Незаслужената ми слава на човек, който умее да разнищва криминални загадки, може би е разколебала за малко престъпните му намерения. По някое време дори е бил готов да се откаже от гнусното намерение да убие баща си и да хвърли вината върху У. После е решил, че планът му е безпогрешен и че не си струва да го изоставя. Покани ни в чайната и ни наговори всичките тия приказки за У и за неукротимия му бяс да затрие неговия баща.
— Този мръсник Дън дори се подигра с мен! — гневно се провикна Ма Жун.
Съдията се усмихна и продължи:
— После генералът бе убит. За Дън това бе като гръм от ясно небе, той нищо не разбираше. Бяха го изпреварили. Тази сутрин отново се уверих в това. Забелязахте, надявам се, как му пъхнах изневиделица под носа смъртоносната четка с отвора към лицето. Ако Дън имаше нещо общо с това изкусно изработено оръжие, в този миг щеше да се издаде по някакъв начин. Но убийството на генерала е изненадало най-много самия кандидат. Представям си как се е мъчил да разбере кой го е направил. Дали любовницата му не е замесена по някакъв начин? Или някой се е догадил за намеренията му и го е изпреварил, за да може да го изнудва след това? Нещастният Дън — толкова мъчителни въпроси и никакъв смислен отговор! И той решава въпреки всичко да следва своя план и да прехвърли вината на У. Приемеше ли се художникът за виновен, неговите тревоги отпадаха. Истинският убиец не би могъл да го изнудва. Затова дотича като обезумял в съдилището и обвини У. Но глупакът не проумяваше, че всичките фалшиви улики, които бе струпал, не струват нищо.
— Не, господарю, още не мога да разбера! — възкликна Тао Ган. — Кутията със сливи ясно сочеше художника за виновен.
— Така е. Но прекалено явно. Дън се бе престарал, а освен това целият му замисъл се основава върху пълното непознаване на У. Нашият художник е извънредно чувствителен и умен младеж, въпреки че обноските му, признавам, ме отблъскват. Но е талантлив художник. И подобно на повечето художници може да е крайно небрежен във всекидневието, но заеме ли се с нещо, потъва изцяло в него, изпилва го до най- малките подробности. Ако У наистина реши да отрови някого, няма да използва гамбог и за нищо на света няма да остави толкова явна улика, като печата си в кутията.
Тао Ган поклати глава:
— Решаващото доказателство за невинността на У беше готовността, с която изяде една от новите сливи, които бях подредил в кутията.
