— Така е — съгласи се съдията. — Но да следваме събитията поред. След като Дън съобщи за смъртта на баща си, аз избързах да посетя У. Исках да добия представа за характерите на обвинителя и на обвиняемия. Бързо ми стана ясно, че художникът не е човек, който ще извърши предумишлено убийство, а още по-малко — по такава изсмукала от пръстите причина, каквато изтъкваше Дън. Тогава предположих, че убиецът е трето лице. Логично бе генералът да се е сдобил с множество врагове след своето престъпно малодушие. Бях сигурен, че Дън ще се опита да използва този факт срещу У. Но откъде тази ненавист към художника? Предположих, че двамата може да са съперници в любовта. Писмата на Дън и повтарящият се образ в картините на У ме накараха да повярвам, че двамата са се влюбили в една и съща девойка. Кутията с отровните сливи затвърди убеждението ми, че Дън се опитва да омотае в паяжина художника. Но пък тогава трябваше да е взел мерки отровата да бъде открита, преди баща му да е ял от сливите. Един син не поставя под заплаха живота на баща си само за да се отърве от своя съперник в любовта.
— Сега вече разбирам защо господарят извади У от списъка на заподозрените — обади се сержант Хун.
— Дадох си сметка, че Дън е недостоен и неискрен човек — продължи съдията. — Затова не се учудих, когато разбрах, че двамата не обичат една и съща жена. С други думи, лъжливото обвинение на Дън беше единственото, което ги свързваше. Но защо все пак Дън обвини У? Остана едно-единствено обяснение: Дън е отцеубиец и се опитва да прехвърли вината на У. Реших, че Дън се е подсигурил двойно, за да извърши убийството. Единият начин бе успял, оставаше само да се разбере как точно е задействало оръжието. Вторият, кутията с отровните сливи, е бил резервен. Ако това бе истината, трябваше да се установи защо Дън е искал да премахне собствения си баща и има ли това някаква връзка с тайнствената хубавица, по която кандидатът си е бил загубил ума. Тогава изпратих Черна Орхидея в дома на Дън, за да се опита да събере сведения.
Съдията замълча и отпи от чашата си. В стаята цареше дълбока тишина. Той продължи:
— В това време едно странно противоречие не ми даваше мира. Дън бе направил всичко възможно кутията със сливи да се превърне в недвусмислено обвинение срещу У и би трябвало да е взел същите мерки с първото си оръжие. Но колкото и да си напрягах мозъка, не можех да открия в убийството на генерала никаква улика срещу нашия художник. Как можеше да се обясни това? Реших да се завърна към първото си предположение: убийството е било извършено от някакъв загадъчен непознат и просто по случайност е съвпаднало с опита за отравяне, предприет от гнусния Дън. По принцип не вярвам в съвпаденията, но този път бях принуден да призная, че, изглежда, е станало така.
— Съвпадението е станало — забеляза Цяо Тай, — защото генерал Дън имаше много врагове. Старият губернатор е убил генерала, защото той предаде на гибел своите войници.
Съдията кимна одобрително и продължи:
— Това предположение не ме доближаваше до разрешаването на загадката, но ми позволяваше да отстраня Дън и У от листата на заподозрените. Когато открих защо Дън е искал да убие баща си, приключих с едната страна на въпроса, при това не най-маловажната.
— Сега разбирам — обади се сержантът — какво искаше да каже господарят, когато заяви, че вече е изяснил наполовина случаят. Господарят е съзрял връзка между грозната бенка на лявата гръд на четвъртата съпруга на генерала, зърната от Черна Орхидея, и образа в стихотворението на Дън!
— Да, прав си — каза съдията. — Но признавам, че никога нямаше да разбера кой е истинският извършител, ако старият губернатор сам не бе сложил името си под убийството. Никой не бе влизал в библиотеката и не бе излизал оттам и аз стигнах до извода, че смъртта е предизвикана от някакъв находчив механизъм. Но четката пазеше тайната си. Аз не бях в състояние да се меря с блестящия ум на губернатора. Дори часове наред да бях оглеждал четката, едва ли щях да открия пружинките, прилепнали отвътре за стената на дръжката. По време на посещението си при учителя Жеравова Роба научих, че „Обиталището на покоя“ е литературен псевдоним на стария губернатор, и изведнъж си спомних, че бях видял това име изрязано върху дръжката на четката, с която генералът е писал по време на смъртта си. Спомних си също разказа на Тао Ган за планинските варвари и техните цеви и си помислих, че дръжката на четката би могла да изпълни някаква подобна роля. Преместеният свещник на бюрото ми подсказа, че механизмът е задействал, когато четката е била нагрята. Останалото беше детска игра.
— Какво ще правим, ако кандидатът Дън не се самоубие? — попита Цяо Тай.
— Ще ги изправя заедно с любовницата му пред съда, ще ги обвиня в прелюбодеяние и ще ги подложа на изтезания, докато не признаят престъплението си — с равен глас отвърна съдията.
Той поглади дългата си брада и изгледа проницателно помощниците си. Никой не попита нищо и той продължи:
— А сега да минем към другия случай, завещанието на стария губернатор.
Помощниците се завъртяха на столчетата и вдигнаха очи към свитъка на стената.
— Скритото в подплатата завещание — започна съдията — е било само за заблуда на Ю Ки. И той е клъвнал на въдицата. Задоволил се е да унищожи документа, а свитъка е върнал на госпожа Ю. Старият губернатор е познавал добре сина си. Истинското указание е в картината, извънредно остроумно предадено.
Съдията стана и пристъпи към свитъка. Помощниците му се скупчиха около него.
— Подозирах, че може би съществува някаква връзка между тази картина и имението на губернатора. Затова и пожелах да разгледам извънградския дом.
— Но кое ви накара да мислите така? — нетърпеливо попита Тао Ган.
— Губернаторът е изразил изрично желание двете да не бъдат пипани след смъртта му. Направил е възможното свитъкът да не бъде унищожен и е зарекъл Ю Ки да не внася никакви промени в имението. Отначало си мислех, че пейзажът е закодиран план на къщата в имението с указание за мястото, където е скрито истинското завещание. Но там не открих ни най-малкото съответствие между пейзажа и постройката. И едва снощи изскочи липсващото парче от мозайката.
Съдията погледна четиримата си помощници с доброжелателна усмивка. Те не изпускаха от очи устните му.
— Ако се взрете внимателно в пейзажа, ще откриете някои странни особености. Както виждате, изобразени са къщички сред скалите, свързани помежду си с планински път, като само една остава отделена от останалите: най-голямата и най-изисканата, ето там горе. Построена е на брега на реката, но до нея не води път. Това ме накара да мисля, че тя има някакво по-особено значение. Погледнете тези три дървета. Не ви ли прави впечатление нещо?
Тао Ган и сержантът се облещиха отблизо в свитъка, докато Цяо Тай и Ма Жун вече бяха решили, че това не е за тях, и гледаха господаря си с разширени от възхита зеници. Накрая сержантът и Тао Ган поклатиха недоумяващо глава и съдията продължи:
— Всичките къщички са заобиколени със съвсем бегло нахвърляни дървета. И само боровете са нарисувани подробно, всеки ствол е ясно откроен. Сега обърнете внимание на броя на боровете. При върха на планината, където започва пътят, са два, малко по-надолу три, четири до мястото, където пътят пресича реката, и пет до голямата къща горе вдясно. Тази последователност ми подсказа, че може би те са един вид табели за посоката, която трябва да се следва. Двата бора на върха издават връзката между пейзажа и имението на губернатора: и там два бора обозначават входа на лабиринта.
— Значи този пейзаж е план на лабиринта и показва как се стига до евентуалния павилион в средата му! — възкликна Тао Ган.
Съдията поклати глава.
— Не съвсем — каза той. — Но тук е посочено съществуването на пряка пътека, която води до този предполагаем павилион. Губернаторът е прекарвал твърде много време в лабиринта и не можеше да не си е обзавел в него приятно местенце, за да чете и да работи на спокойствие. Няма съмнение, освен това, че изисканата сграда в горната част на пейзажа символизира въпросния павилион. Но си мисля, че едва ли може да се стигне до него, ако се следва алеята на лабиринта. Старият губернатор никога не би скрил толкова важен документ на място, което може да бъде достигнато само с малко упоритост и смелост, по ясно очертан път. Защо губернаторът така е разграничил двете части на алеята? Защо е представил втората като планинска река?
— За да може всеки да разбере от пръв поглед! — насмешливо подметна Тао Ган.
— Не! — рязко каза съдията. — Преди всичко губернаторът е искал да подчертае значението на тези
