четири бора. От тях насетне пътят се превръща в река. Мостчето също предупреждава, че се излиза по някакъв начин от следвания до този момент път. Убеден съм, че точно на това място, близо до един от завоите, трябва да се напусне алеята и да се поеме по скрита просека към невидимия павилион.
Тао Ган поклати с възхищение глава:
— Какво хубаво убежище! По-сигурно от всички крепости на света! Ако не знаеш къде да свърнеш от алеята, можеш да обикаляш със седмици. А губернаторът е стигал до павилиона за няколко минути.
— Точно така — потвърди съдията, — ти току-що изтъкна един много важен довод. Губернаторът не е можел да си позволи всеки ден да губи по половин час, докато се добере до тайното си убежище. Точно това си помислих и реших, че не може да не съществува някакъв таен проход. Да проследим сега пътя, изобразен на картината.
Съдията залепи показалеца си за малката къщичка между двата бора при върха на планината.
— Ето го входа на лабиринта. Трябва да се слезе по тези стъпала, изсечени в скалата, и да се тръгне надолу по пътя. Първият завой е без значение, все едно наляво или надясно ще тръгнем. Но на второто разклонение тези три бора показват, че трябва да свием наляво. Стигаме до реката. На това място трябва да се излезе от алеята. Началото на скритата просека е обозначено на пейзажа с четири бора. Предполагам, че ще открием просеката между втория и третия бор, в средата, където тук е нарисувана реката. А по-нататък, следвайки просеката, ще видим, предполагам, нови пет бора, разделени на две групички. Зад тях се крие павилионът на губернатора.
Съдията посочи с пръст голямата къща в горния десен край на картината, след което отиде и седна зад бюрото си.
— Ако предположенията ми се окажат верни — заключи той, — в този павилион ще открием някакви поверителни документи на губернатора или само завещанието му.
— От всичко това на мен ми се замая главата — намеси се Ма Жун, — но си мисля, че трябва да опитаме. За жалост въпреки това страхотно откритие сме още много далеч от разрешаването на третия въпрос, изчезването на Бяла Орхидея.
Лицето на съдията посърна. Докато отпиваше от чая си, той каза унило:
— Много тежък случай, досега не сме напреднали и с педя в него! Още повече съжалявам, защото започнах да ценя нашия началник. Той е предан и доблестен мъж, от онези граждани, с които империята има всички основания да се гордее — съдията прокара уморено ръка по челото си и продължи: — След като хапнем тази вечер, отново ще премислим с какви възможности разполагаме, за да намерим девойката. Разрешим ли другия случай, ще можем да съсредоточим всичките си сили, за да приключим най-сетне и с този. А сега искам незабавно да тръгнем за имението на губернатора, за да проверим доколко е основателно моето предположение за съществуването на тайна просека. Намерим ли истинското му завещание, ще мога да го приложа към официалния доклад за предателството на Ю Ки и да го изпратя с останалите документи на висшите власти. Така министерството на финансите ще бъде принудено да възстанови полагащото се на Ю Шан, когато конфискува имуществото на Ю Ки. Ти, Цяо Тай, ще останеш тук, за да организираш отбраната на града през нощта, ако варварите все пак решат да нападнат. Вие тримата идвате с мен.
Глава 23
Съдията Ди води хората си към сърцето на лабиринта; таен павилион разкрива страшната си тайна.
След един час в имението на стария губернатор цареше необичайно оживление. Навред се виждаха стражници. Едни сечаха храстите, избуяли по алеята, други описваха мебелите в къщата, трети претърсваха градината зад нея.
В дворчето с плочника, изправен пред каменната врата към лабиринта, съдията даваше последните си наставления на сержант Хун, Ма Жун и Тао Ган. Двайсетина стражници се бяха струпали около тях.
— Не зная колко време ще трябва да вървим. Надявам се, че няма да е дълго, но все пак не можем да сме сигурни. Навлезем ли в лабиринта, на всеки двайсет крачки един стражник трябва да остава на пост, така че да се чува с този пред себе си и със следващия. Никак не ми се иска да се изгубим вътре — после се обърна към Ма Жун: — Ти ще вървиш начело с копие в ръка. Приказките, че вътре имало разни капани, ми се струват измислица, но мястото е запуснато от години и нищо чудно някой див звяр да си е направил бърлога вътре. Препоръчвам на всички да бъдат много бдителни.
При тези думи те минаха през каменната врата и навлязоха в лабиринта. Посрещна ги влажен мирис на гниеща шума. Алеята беше достатъчно широка, за да вървят двама души един до друг. Гъсто засадените дървета и огромните каменни блокове между тях образуваха плътна стена от едната и от другата страна. Короните се сключваха над главите им, омотани в плетеница от лиани, които на места висяха толкова ниско, че съдията и Ма Жун бяха принудени да се навеждат, за да минат отдолу. Не се виждаше никакъв бор. Огромни гъби покриваха стволовете на дърветата. Минавайки, Ма Жун прониза една с копието си и във въздуха се надигна вонящ облак бял прах.
— Внимавай, Ма Жун! — предупреди го съдията. — Може да са отровни.
Когато алеята направи първия си завой наляво, съдията спря и с доволна усмивка посочи три чепати бора.
— Първата табела! — каза той.
— Внимавайте, господарю! — извика Ма Жун. Съдията отскочи пъргаво встрани. На земята тупна един паяк, голям колкото мъжка длан. Косматото му тяло беше осеяно с жълти точици, зелените му очички святкаха злобно. Ма Жун го смачка с дръжката на копието си.
— Никак не ми се иска някоя от тези гадини да ми падне във врата! — сухо каза съдията и придърпа шала си.
След двайсетина крачки алеята отново зави, този път надясно.
— Чакай! — викна съдията към Ма Жун. — Ето и втората табела.
До алеята се издигаха четири бора в редица.
— Тук трябва да излезем от алеята и да намерим тайния проход. Претърси храстите между втория и третия бор!
Ма Жун замушка с копието си в плътния гъстак. Изведнъж отскочи назад и грубо дръпна господаря си за ръкава на робата. Червена усойница, близо две стъпки дълга, пропълзя като светкавица по гнилите листа и изчезна в коренището на единия от боровете.
— Любезно посрещане, няма що! — изръмжа Ма Жун. — Тази подробност губернаторът е забравил да нарисува в пейзажа си.
— Затова те накарах да сложиш дебели гети! — сопна му се съдията. — Внимавай къде стъпваш!
Ма Жун приклекна и занаднича през листака. После се изправи и каза:
— Има пътека там, но е съвсем тясна, колкото за един човек. Аз тръгвам напред, за да разчистя храстите — и в същия миг изчезна.
Съдията Ди придърпа робата си и последва Ма Жун. Сержантът и Тао Ган го последваха. Стражниците гледаха нерешително своя началник. Той извади късия си меч и им заповяда енергично:
— По-бързо! Какъвто и звяр да срещнем, не може да ни уплаши.
Проходът беше дълъг само няколко метра. След кратко промушване между къпинаци и тръни излязоха на същата алея, която бяха следвали досега. И наляво, и надясно се виждаха завои. Съдията нареди да тръгнат наляво, но след като свиха, пред тях се откри дълъг прав участък. Той поклати глава:
— На другата страна е. Едва ли това е краткият път.
Върнаха се на мястото, където бяха излезли от скрития проход, и продължиха.
— Тук е! — каза той след няколко крачки, сочейки два бора вляво. После се обърна и показа три други от дясната страна на алеята. — Според картината на губернатора павилионът трябва да е съвсем наблизо. Пътят сигурно минава между тези две дървета. Другите три са само за да се допълни бройката до пет.
Без да чака други указания, Ма Жун решително се шмугна в гъстите храсти. Малко след това оттам се разнесоха цветисти ругатни и той се показа, окалян до колене.
— Нататък е тресавище!
Съдията Ди свъси вежди.
— Не може да няма пътека, която да го заобикаля — нетърпеливо настоя той. — Дотук всичко
