съвпада.
Началникът даде команда, стражниците извадиха мечовете си и започнаха да секат храстите. Скоро отпреде им зачерня повърхността на тресавището. На мястото, където бе хлътнал кракът на Ма Жун, още се пукаха мехурчета. Миришеше на тиня. Съдията се наведе, за да надникне под надвисналите клони, но се дръпна рязко назад. Една уродлива глава с чифт жълти очи се подаваше точно отпред. С кратък възглас Ма Жун вдигна копието си, но съдията постави длан на рамото му. От водата тромаво се измъкна исполински саламандър. Слузестото му тяло беше не по-малко от пет стъпки дълго. Грозилището стъпи на брега и изчезна между растенията. Всички се спогледаха, потръпвайки.
— Предпочитам петима уйгури насреща, отколкото този хубавец! — подметна Ма Жун и поклати глава.
Съдията, напротив, изглеждаше доволен. Случката го бе развеселила:
— Попадал съм на описанието на този исполински саламандър в нашите стари книги, но за пръв път ми се случва да го видя на живо.
След това продължи да оглежда брега на блатото. Гледката не беше предразполагаща. Никъде не се виждаше друго, освен калните листа на разни водни растения. Съдията се взря отново в черната вода.
— Хм, виждаш ли онзи камък? — изведнъж каза той на Ма Жун. — След него трябва да има друг и така до отсрещния бряг. Това е пътят ни.
Ма Жун подпъхна полите на дрехата си в пояса, останалите последваха примера му. Той стъпи на първия плосък камък и затърси с копието наоколо.
— Ето го втория — гръмогласно извика той. — Тук отпред, малко вляво.
Той отстрани сведените клони и вдигна крака да прекрачи, но замръзна на място. Съдията Ди, който го следваше, налетя отгоре му и за малко не падна във водата. Ма Жун го задържа, като едновременно сочеше един счупен клон. После прошепна в ухото на господаря си:
— Този клон е счупен от човек, при това неотдавна. Нали виждате, листата едва са повехнали. Някой е минавал оттук вчера! Подхлъзнал се е на камъка и се е вкопчил в този клон, за да не падне.
Съдията Ди поклати глава:
— Може би е някъде наблизо. Трябва да си отваряме очите на четири!
Той се обърна и съобщи за откритието на сержант Хун, който го предаде зад себе си на Тао Ган и на началника на стражата.
— Каквото и да е, само да не ми се мярка онова лигаво изчадие! — избоботи Ма Жун и продължи напред, пазейки равновесие с копието.
Тресавището не беше голямо, но изгубиха доста време, докато търсеха пипнешком камъните. Повечето се намираха под повърхността на водата. Човек, познаващ брода, би преминал за няколко минути.
Най-сетне излязоха. Съдията и Ма Жун се наведоха и се опитаха да надникнат през храстите. Когато отстраниха няколко клона, пред тях се откри широка поляна, обградена със същата стена от дървета и каменни блокове. В средата й се издигаше висок кедър, а под него се гушеше кръгъл каменен павилион. Капаците на прозореца бяха плътно затворени, но вратата зееше наполовина.
Когато всички стражници преминаха тресавището, съдията изкомандва:
— Обкръжете този павилион! — и незабавно се хвърли напред.
Когато стигна до павилиона, ритна вратата. Отвътре излетяха два прилепа, като минаха досами главата му. Съдията се завъртя на пети. Стражниците се бяха пръснали и надничаха в трънаците.
— Няма никой — каза той. — Началникът и хората му да претърсят най-внимателно околността!
После влезе в павилиона, следван от тримата си помощници. Ма Жун блъсна с лакът капаците. Сред зеления полумрак съдията съзря в средата на помещението каменна маса, а до стената — тежка мраморна пейка. Дебел слой прах покриваше това скромно обзавеждане. На масата бе поставено ковчеже. Съдията забърса с ръкав праха. Ковчежето беше от нефрит, с изящно гравирани дракони и облаци. Магистратът предпазливо повдигна капака и извади отвътре свитък, увит в избелял брокат. Той го вдигна високо, за да го покаже на помощниците си, и извика тържествуващо:
— Ето го завещанието на губернатора!
Извади навития на руло лист, разви го и зачете на глас:
Завещание на Ю Шушиен, член на Императорската академия, бивш губернатор на Трите източни провинции и т.н.
Дълбокопочитаеми магистрите и колега, покланям се доземи пред вас за това, че разчетохте посланието на моя пейзаж и проникнахте в сърцето на лабиринта ми.
Който е сял напролет, наесен жъне. Когато се спусне здрачът на последните години, човек трябва да погледне назад и да подложи на съд деянията си, както ще бъдат съдени в отвъдното.
Мислех, че съм постигнал несравним успех в начинанията си, и изведнъж целият мой живот ми се представи като провал. Вложих всичките си сили в преобразуването на империята, а не успях да възпитам собствения си син Ю Ки, плът от плътта ми и кръв от кръвта ми!
Ю Ки е порочно създание, роб на желанията си. Предвиждайки, че след смъртта ми рано или късно ще стигне до жалък край, аз се ожених повторно, за да изпълня дълга си към предците и да осигуря достойно продължение на името, което нося, в случай че Ю Ки загине в тъмница или от меча на палача.
Небесата благословиха този нов съюз с втори син — Ю Шан, в когото влагам големи надежди. Мой дълг е да бдя след смъртта ми той да следва спокойно пътя си.
Зная, че ако справедливо поделя имуществото си между Ю Ки и Ю Шан, животът на малкия ми син ще бъде застрашен. Затова реших на смъртното си легло устно да завещая всичко на Ю Ки. Този документ, носещ подписа и печата ми, изразява моята истинска воля. С него заявявам, че ако сърцето на Ю Ки се промени, всички мои блага трябва да бъдат поделени по равно между него и Ю Шан. Ако обаче Ю Ки извърши някакво престъпление, всичко да бъде дадено на Ю Шан.
Друго наследство със същите разпореждания ще бъде скрито в свитъка с нарисувания от мен пейзаж, така че Ю Ки лесно да го открие. Ако той изпълни последната ми воля, значи всичките ми желания са се сбъднали и небесната благодат е съхранила дома ми. Но ако Ю Ки унищожи второто завещание, в лукавщината си той ще помисли, че пейзажът е разкрил тайната си и ще го върне на вярната ми съпруга. И тогава вие, мъдри и дълбокопочитаеми колега, след разгадаването на посланието в него ще откриете настоящото завещание.
Дано поне милостивите небеса сторят тъй, че когато четете този документ, ръцете на Ю Ки да не са изцапани с кръв! Но ако се е провинил с някое ужасно престъпление, ви натоварвам да предадете на висшите власти приложената към този документ молба.
Небесата да ви благословят, мъдри и дълбокопочитаеми колега, и дано бъдат милосърдни към моя дом.
— Всичко съвпада дума по дума с онова, което открихме досега! — възкликна сержант Хун.
Съдията кимна разсеяно. Погледът му пробяга по другия лист в свитъка и той прочете и него на глас:
Аз, Ю Шушиен, който никога не е молил нищо за себе си или за свой близък, днес коленопреклонно моля след смъртта ми милост в рамките на закона за моя по-голям син Ю Ки, станал престъпник поради несъвършеното възпитание, дадено му от неговия стар баща, който винаги го е обичал въпреки прегрешенията му.
В полутъмния павилион се възцари тишина, нарушавана само от подвикванията на стражниците отвън. Съдията бавно нави свитъка. Със стегнато от вълнение гърло той каза тържествено:
— Негово високопревъзходителство Ю беше истински благороден човек!
Замислен над думите му, Тао Ган драскаше с нокът по масата.
— На тази маса има някакъв надпис! — изведнъж извика той.
