— Така ли се поздравява след толкова дълга раздяла? — попита той закачливо и пристъпи напред. Полите на дългата му роба се развяха около него. Приликата му с Бранд бе съвсем явна. Той беше висок, мускулест и златокос, невероятно хубав мъж, след когото жените винаги се обръщаха. Дори преди малко, когато влезе в замъка, където беше прекарал детските си години, място, където лицето му беше познато и го виждаха от време на време, той накара слугините да се изчервят и да го загледат с интерес.
— Не заслужавам ли някаква проява на обич?
Стивън дори не мигна.
— Нямам настроение за такива работи.
— Забелязах вече — Джефри се качи с лекота на подиума и се настани на мястото до брат си. В ръката му се появи кинжал. Той беше твърде дълъг и прекалено остър, за да служи само за хранене. Джефри нехайно си отряза парче студено месо.
— Ти си проницателен, както винаги — отбеляза Стивън. — Кога пристигна? Снощи ли?
— Призори. Защо си толкова мрачен? Надявах се да дремна малко след утринната литургия, но уви, от спалнята ти се вдигаше такъв шум, че не успях — Джефри почисти острието на кинжала и го затъкна в обикновения си колан. Щом се усмихна, на лицето му се появиха едва забележими трапчинки, които не подхождаха на присмехулния му тон и блесналите очи. — Любовницата ти е много гласовита. Мислех, че ще си в по-добро настроение тази сутрин.
Стивън го изгледа хладно и реши да не отговаря.
— На гости при семейството ли си дошъл, или има някаква друга причина?
Усмивката на Джефри изчезна.
— Знаеш, че нямам време за ходене по гости. Нося новини. Кралят е болен. — Той вдигна ръка. Тя беше загоряла и мазолеста. Принадлежеше на мъж, който води активен живот и често се намира извън дома си. — Лекарите казват, че болестта не е тежка, но за всеки случай е назначил за кентърбърийски архиепископ Анселм.
Стивън замълча. След това каза:
— Кралят сигурно смята, че е на смъртно легло.
— Така е.
— Как ще се отрази това на теб? И на нас?
Фините ноздри на Джефри се разшириха от напрежение.
— Той е добър човек. Дългото отсрочване доведе до това, че нашият скъп крал назначи човек, който ще върви по стъпките на Ланфран.
— И?
Джефри стисна зъби.
— Надявам се, че печеля съюзник в битката ми срещу опитите на короната да пусне кръв на Кентърбъри.
— Надяваш се?
В гласа на Джефри се долавяше нотка на самоирония.
— Анселм прилича много на Ланфран. Той е наистина свят човек. Стремим се към едно и също, но не съм сигурен, че той ме одобрява. — Усмивката му се изкриви. — Може би печеля нов враг.
Стивън погледна прекалено хубавия си брат. В някои отношения те си приличаха много, затова Стивън разбираше добре брат си. Джефри ще изпълни дълга си, но това ли бе участта, достойна за един мъж?
— По-добре му бъди приятел, отколкото враг. Гледай да те обича така, както те харесваше Ланфран.
Джефри погледна по-големия си брат. За миг в очите му блесна тъга.
— Както знаеш, Ланфран ми беше като баща. Дори към татко нямах такива чувства, както към него. Той ми прощаваше и ме разбираше, въпреки че обичах света и насладите му. Всъщност сега се разкъсвам от противоречиви чувства. Очаквам с нетърпение деня на избора на Анселм и същевременно не искам това да се случи. Отначало ще бъдем приятели поради необходимостта да защитим църквата от краля, но след това? — Джефри сви рамене.
— Анселм ще излезе един свят глупак, ако не проумее, че ти си му могъщ съюзник — изрече рязко Стивън.
— Някои хора няма да… не могат да направят компромис по моралните въпроси.
Стивън погледна лицето на брат си и се опита да надзърне в душата му. Но Джефри не отвърна на погледа му.
— Ти не си аморален.
— Той ме попита защо не съм ръкоположен в духовен сан.
Стивън присви очи. Не беше чудно, че Анселм иска да знае защо архидяконът му не е произнесъл последния обет, самият Стивън се беше питал за това. Той смяташе, но не беше сигурен, че самият Джефри е този, който отлага церемонията. И Стивън подозираше, че знае защо.
— И какво му отговори?
Джефри вдигна очи. Погледът му беше замъглен.
— Че не съм Ланфран.
Стивън се разочарова от този отговор, но трябваше да се досети, че брат му няма да промълви и дума за злокобните си тайни. Усмихна се, за да разсее напрежението.
— Слава богу.
Джефри се засмя. Маската му отново си беше на място. Стивън го последва. Мигът на напрежение и на плашеща интимност беше отминал.
— Неизбежно ли бе назначаването на нов архиепископ? — запита Стивън, докато наливаше ейл и на двамата. — Докога това място може да остане вакантно? Колкото и да източва хазната на Кентърбъри, дори кралят няма право да оставя тази длъжност свободна за дълго време. Сигурно си се подготвил отдавна за този ден.
Джефри скръсти ръце и погледна брат си. Очите му искряха.
— Вече три години и половина, откакто почина Ланфран, се подготвям за този ден. Положих всички усилия за доброто управление на епархията. Браних църковното съкровище в една загубена предварително битка срещу краля. — Чертите на лицето му станаха сурови. — Анселм ще види, че корабът му се управлява лесно, но курсът, към който той трябва да се придържа, е изпълнен с опасности. Освен това смятам, че Анселм ще се държи много по-неотстъпчиво с краля в сравнение с предшествениците си.
Стивън погледна брат си, архидякона на Кентърбъри. Той беше получил като награда тази длъжност от наставника си, архиепископа Ланфран, когато Ланфран се намираше на смъртно легло преди четири години. Старият човек му имаше най-много доверие в сравнение с всички други свои служители. След смъртта на своя приятел и наставник Джефри беше продължил да изпълнява задълженията си. Най-важното от тях бе да управлява епархията, докато някой приемник не поеме длъжността. Той се беше занимавал не само с това. Наложи му се и да се бори с краля в постоянната скрита битка за властта над църковните доходи.
— Нося и други вести — каза Джефри. — Повикаха ме в двора. Моите шпиони ми казаха, че ще бъда разпитан какво точно притежавам и най-вече колко рицари и въоръжени мъже ми служат. — Той почервеня. — Но по-скоро искат да получат списък на имуществата на епархията.
Това беше наистина изумителна вест. Може би това беше дело на новия архиепископ, а може би не. Стивън вдигна вежда и отговори:
— А мен ме изпратиха до Карлайл, за да разузная дали може да бъде превзет.
— И възможно ли е? — попита Джефри, докато потрепваше с дългите си пръсти по нащърбената маса.
— Да.
— Е, поне засега бъди сигурен, че Руфъс мисли не за нашествие, а за изкупление на греховете си — прошепна Джефри.
— Може би страхът от смъртта ще промени всичките му планове — изрече мрачно Стивън. — Удържахме този толкова крехък мир за кратко време. Не ми се иска той да свърши, особено пък по наша вина.
