— Искаш ли да остана с теб в дома на чичо ти, за да мога утре да те придружа до дома на брат ми? — Гласът му остана любезен, въпреки нейния недружелюбен тон.
Реджина прехапа устни. Как ли бе успял този мъж да се досети, че въпреки разяждащия гняв в душата й тя истински се боеше от перспективата да види Слейд?
— Не е нужно да го правиш.
Но съзнанието й настойчиво нашепваше, че ако съпругът й поне малко приличаше на брат си, сега тя нямаше да бъде героиня в тази нелепа драма.
Най-после влакът спря. Двамата с Едуард слязоха на перона. Един стюард услужливо донесе чантите с багажа им и с ъгълчето на окото си Реджина забеляза как Едуард пъхна в ръката му сребърен долар. Разбира се, нормално беше момчето да получи бакшиш, но тя съвсем не бе очаквала Едуард да прояви такава щедрост — защото той не разполагаше с пари в излишък, това поне със сигурност го знаеше. В случая щеше да свърши работа и монета от пет цента.
Улицата гъмжеше от пътници, слезли от току-що пристигналия влак. Около дузина луксозни карети търпеливо чакаха пред гарата клиенти, готови да платят високите такси, а отсреща няколко трамвая и тролеи, теглени от коне, предлагаха по-бавен транспорт за по-неплатежоспособните. Миг по-късно двамата с Едуард бяха в кабината на един файтон и Реджина даде адреса на чичо си на „Калифорния стрийт“.
— „Ноб Хил“? — попита Едуард.
— Да — отвърна Реджина и мигновено подразбра насоката на мислите му. „Ноб Хил“ беше богаташкият квартал с най-величествените имения. В миналото не беше така. Когато Реджина бе посетила чичо си още като малко момиченце, неговият грандиозен дом с четиридесет стаи внушително се извисяваше над останалите къщи на улицата. А когато след няколко години навести отново големия град, беше изумена да види квартала, обсипан с монументални резиденции, всяка от тях по-голяма и по-внушителна от тази на съседа.
— Чарлз Ман също живее в „Ноб Хил“ — отбеляза спокойно Едуард.
Реджина се скова. Понеже не беше счела за нужно да обсъжда с него личността на своя съпруг, тя нямаше никаква представа къде живее, къде работи и с какво конкретно се занимава Слейд. Реджина се поколеба, после реши да зададе въпроса, който я вълнува, но без да издава крещящото си любопитство:
— Ами Слейд?
— Той живее под наем в старомодна къта на „Гаф стрийт“, макар че рядко се отбива там. Обикновено остава до късно в офиса и често се връща да довърши работата си в абсолютно безбожни часове. Обикновено вечеря в дома на Ман. Струва ми се, че брат ми използва дома си само за сън.
Реджина преглътна. Сега беше близо шест часът. Представи си, че скоро ще минат покрай резиденцията на Чарлз Ман и че Слейд по всяка вероятност ще е там. Тази мисъл й донесе странна възбуда. Озадачена, тя осъзна, че се поти, въпреки хладния въздух и лепкавата вечерна мъгла.
— Къде се намира офисът му?
— В сградата на „Фелдкрест“, която е собственост на Ман.
Реджина впери поглед през прозорчето на каретата, без да забелязва ярките светлини на „Маркет стрийт“, която в момента прекосяваха. По това време улицата бе задръстена от огромния поток от хора, които се прибираха след работа у дома, така че им отне повече от десет минути да излязат от тълпата. Реджина не знаеше нищо за живота на съпруга си в Сан Франциско. И не искаше да знае. Но това не й попречи да попита:
— Какви са взаимоотношенията между Слейд и този господин Ман?
Едуард я погледна замислено.
— Ман го прибра под крилото си, когато брат ми беше самотен петнайсетгодишен хулиган.
Реджина се опитваше да си втълпи, че не бива да се чувства заинтригувана.
— В какъв смисъл „хулиган“?
— В големия град има разбойници, които кръстосват улиците през нощта — а понякога и по светло. Занаятът им е да обират чужденци и преди всичко китайци. От времето на Депресията в душите на хората от народа се бе натрупал много гняв. Обикновените човеци твърдо вярваха, че китайците са отговорни за Депресията и за липсата на работни места. Аз се съмнявам в тази теория.
— Това е много тъжно.
— Да, така е. Лично аз смятам, че тези хора са едно необходимо зло за града — те са жилави и усърдни работници. Но, разбира се, не бих изложил мнението си публично. Както и да е, нощните хулигани не бива да те притесняват, освен ако нямаш намерение да посещаваш китайския квартал в странни часове. — Едуард отново й отправи ослепителна усмивка. — Слейд пристигна в този град, след като напусна Мирамар, още като дете. Останал бездомен и без всякакви средства в големия град, брат ми се присъединил към една от местните банди. За щастие на бандитите им хрумнало да оберат Чарлз Ман. Този човек е много интересна птица — ти ще имаш възможност да го прецениш. Сега е около шейсетгодишен, но тогава е бил в разцвета на силите си, а и той самият е израснал с уличните тайфи, макар и в Източен Ню Йорк, а не в задния двор на Сан Франциско. Той подгонил момчетата от бандата и заловил Слейд. Така се сложило началото на странните им взаимоотношения.
Реджина наистина не искаше да изпитва никакъв интерес. Тя беше обидена, наранена и изключително разгневена от безскрупулния си, неморален съпруг. Но не можеше да не изпита искрица на симпатия към невръстното момче, което е било отблъснато от своето семейство и безмилостно принудено да превземе улиците на Сан Франциско като „нощен хулиган“. Въпреки вътрешната си неприязън, тя попита:
— И какво се случило?
— Предполагам, че Ман е съзрял добрата страна на Слейд или е видял у него нещо от собствената си пропиляна младост. Затова вместо да го отведе в полицията, го прибрал в дома си. Дал му легло, храна и работа. Слейд започнал като разносвач на писма. Днес ръководи огромна част от империята на Ман.
Реджина премигна объркано.
— И с какво точно се занимава господин Ман?
— Спечелил е много пари по време на прословутата треска за сребро в Комсток в края на петдесетте и началото на шейсетте. И е бил достатъчно умен да продаде всичко преди грандиозния срив в цените. Успял е да инвестира добре парите си. По време на сребърната треска е притежавал половината от Виржиния Сити. Днес е собственик на „Гранд хотел Ман“, чието реноме отстъпва единствено на „Ралстън палас“, и на ранчото „Никазио“, което е единствено по рода си в Марин. Притежава също около една десета от цялата налична собственост в този град. Чувал съм, че бил един от най-големите инвеститори в „Октопод“.
— „Октопод“? — промълви колебливо Реджина.
— Това е галеното — и не толкова галено — име на предприятието „Южен Пасифик“ — отвърна Едуард. — Собствениците му, притежават по-голямата част от транспортните връзки, хиляди мили железопътни релси, милиони акра земя и са доста влиятелни в щатските политически кръгове. — Той се усмихна накриво. — И това са само малка част от всичките му дейности, Реджина. Както и да е, Чарлз Ман е доста важна клечка и един от най-богатите хора в Сан Франциско.
Реджина не му отговори. Но гневът я обзе с нова сила. И този мерзавец се осмеляваше да й причинява това! Очевидно се опитваше да се представи за един от онези нощни хулигани — но той отдавна не беше такъв — о, не! Защо се държеше като отхвърлен бунтар, щом беше респектиращ бизнесмен?
Едуард сякаш прочете мислите й.
— Когато се прибира вкъщи, Слейд коренно променя поведението си, както змията сменя зимната си кожа. Сега може и да не го разпознаеш, Реджина.
— Това вече няма никакво значение — отвърна остро тя. — Честно да ти кажа, вече не бих променила мнението си за него дори ако беше самият Чарлз Ман.
Едуард потръпна.
— Пристигнахме — каза тя, когато най-после разпозна величествения дом на чичо си. Докато Едуард плащаше на кочияша, тя слезе пред къщата, сияеща от облекчение. След изживените перипетии домът на чичо й я примамваше като дълго лелеян подслон. Искаше й се да прелети по алеята, да изкачи стръмните
