загрижените си роднини и дори не й се мислеше за реакцията на баща й. Той положително щеше да побеснее, задето се е омъжила без неговото разрешение. А реакцията му към предстоящия развод дори не подлежеше на обсъждане. Реджина обожаваше баща си, но в момента той беше последният човек, пред когото би искала да се изправи.
Когато леля й пое загрижено ръцете й в своите, за миг тя затвори очи. Не можеше да повярва, че животът й е стигнал до такава задънена улица. След този развод никога нямаше да успее да изтрие петното от името си. Повечето жени никога не биха могли да се омъжат повторно след подобно падение, но, разбира се, граф Драгмор щеше да се погрижи да я омъжи незабавно, и то изгодно. Реджина се отпусна сковано до малката червена масичка. Чувстваше се на ръба на истерията. Ако си позволеше да се отдаде на черните мисли за живота си, несъмнено щеше да изгуби и последните остатъци от своя самоконтрол.
— Трябва да го убедиш да ми помогне. Ако не го направи, ще се втурна сама из града да си намеря адвокат, който несъмнено ще види огромната облага от очевидната ми неопитност и наивност. Всеки адвокат с удоволствие ще ми предостави необходимите документи за развода, макар в момента да съм с празен джоб.
— Никога няма да бъдеш с празен джоб, мила. — Сторм се настани удобно до нея. — Знаеш, че винаги ще ти дадем нужните пари. Това обичайна свада между любовници ли е?
— Не.
— Консумирахте ли вече брака?
Реджина се поколеба.
— Да.
— Той прелъсти ли те, Реджина? Затова ли сключихте брак толкова прибързано?
— Не.
Сторм не откъсваше поглед от нея, очевидно объркана и озадачена.
— Мила моя, познавам те, откакто си родена. Постъпката ти е типична за сестра ти Никол, но не и за теб. Ти си знаела коя си, когато си се омъжила за него. Мога само да предполагам, че си се влюбила в този мъж.
— Не! — Реджина клатеше диво глава, в очите й напираха тежки сълзи. — Той е толкова привлекателен! Завъртя ми главата! — Тя вдигна поглед от ръцете си, очите й излъчваха странен блясък. Трудно й беше да обясни създалата се ситуация, след като твърдо беше решила да не изрича повече лъжи. Защото не можеше да вини амнезията за злополучната си женитба. Вероятно истината беше тази, която щеше да я спаси. — Повярвах, че не е безразличен към мен. А той ме взе за своя съпруга, за да спаси скъпоценния си дом! Ожени се за мен не от любов, направи го заради парите ми. А вчера ме напусна, лельо Сторм!
И в този момент лицето на добродушната жена загуби благото си изражение.
В два часа следобед на следващия ден Реджина получи така мечтаните документи.
Брет и Сторм все пак бяха решили да й помогнат. Сега мисълта, че Слейд се е оженил за нея заради парите й, за да спаси Мирамар от неизбежен фалит, ги вбесяваше също толкова, колкото и наранената им племенница. Реджина досетливо бе пропуснала да спомене простичкия факт, че през цялото време е била осведомена за намеренията му. Тя внимателно прикриваше степента на увлечението си към този мъж, както сега предпочиташе да нарича чувствата си към него. И все пак роднините й изпитваха известен скептицизъм по отношение на предстоящия развод. Те чувстваха не по-зле от самата нея, че такава спонтанна женитба е напълно нетипична за нейния уравновесен характер.
Роднините й не желаеха да я оставят сама да ангажира адвокат, защото всеки можеше да се досети, че една наивна млада жена може да стане лесна плячка и обект на изнудване. Ако трябваше да има развод, Брет възнамеряваше да потули целия излишен шум около събитието. Не биваше да допуска скандал около личността на своята племенница. Все пак не му допадаше идеята Реджина да се разведе със Слейд също толкова прибързано, колкото се беше омъжила. Опита се дори да я убеди да изчака пристигането на баща си, преди да предприеме такова жизнено важно действие. Но семейството й едва ли щеше да пристигне, преди да изминат поне десетина дни или дори цяла седмица. Реджина не искаше и да чуе за подобен вариант.
Тя успя да извоюва също пълната ненамеса от страна на чичо си. Познаваше твърде добре и двама им със Слейд. Брет беше изключително темпераментен човек, а в момента се ръководеше изцяло от неудържимия си гняв. При такива обстоятелства Слейд едва ли щеше да отстъпи. Ако го притиснеха до стената, най-вероятно щеше да прояви прословутото си твърдоглавие. Реджина се опасяваше, че двамата мъже могат да стигнат и до размяна на юмруци, защото нейният съпруг беше по-избухлив дори и от чичо й.
Нито за миг Реджина не успя да се отпусне. Както предварително й бе обещал, Едуард се качи заедно с нея в каретата, която бяха взели от конюшните на Брет. Девер й вече я бе осведомил, че сградата на „Фелдкрест“ била нова, десететажна постройка от варовик и гранит, разположена на ъгъла на „Ван Нес авеню“ и „Еди Стрийт“. Отдавна вече бяха поели по „Ван Нес“ — една от основните пътни артерии на града — и в момента пътуваха на юг. Пред тях вървеше един трамвай и видимо забавяше движението. Задмина ги тролей, теглен от коне, а после и две вагонетки, натоварени с бира и мляко. Накрая успяха да се промушат покрай оживения трафик и да задминат електрическата кола. Реджина видя автомобил, пълен с ухилени млади мъже, но не се усмихна. Макар и безбожно скъпи, с всеки изминал ден автомобилите ставаха все по-популярни. Тази кола приличаше на автомобила на братовчедка й Луси, прекрасната „Дурая“.
Повечето сгради по улицата бяха триетажни, с търговски помещения на първия етаж и жилищни апартаменти на останалите. Но вляво от пътя се открояваше висока офис-сграда. Реджина беше почти сигурна, че точно това е крайната им цел. Подозренията й се потвърдиха, когато кочияшът зави наляво в следващата пресечка.
Пулсът й се учести. Макар денят да беше приятен и мек, тялото й се потеше. Съзнанието й бе обладано от образа на Слейд, а изражението му неизбежно беше мрачно и непроницаемо или хладно и разярено. Облечените й в ръкавици длани стиснаха плетената дамска чанта и големия кафяв плик. В плика се намираха документите по развода, които Слейд задължително трябваше да подпише.
Двамата с Едуард слязоха от каретата, прекосиха мраморното фоайе и спряха пред внушителния асансьор. Реджина осъзна, че въздухът не й достига.
— Половината от десетия етаж е зает от служителите на Ман — обади се Едуард, когато двамата влязоха в асансьора.
Реджина не успя да му отговори. Гърлото й беше стегнато от напрежение.
Когато вратите на асансьора се отвориха пред тях, Едуард пое кавалерски ръката й. Той я въведе в широкия коридор, интуитивно доловил, че в момента повече от всякога снаха му се нуждае от неговата подкрепа. Изнервяше я мисълта, че всеки момент ще се изправи лице в лице със съпруга си, който безмилостно я бе напуснал. Едуард премина през няколко врати, всичките с огледални стъкла, и спря пред последния кабинет вляво на коридора. Той почука на вратата. Отговори му гласът на Слейд:
— Влез.
Едуард отвори широко вратата и отстъпи встрани, за да пропусне Реджина пред себе си. Разтреперана от вълнение, тя спря за миг, за да възвърне присъщата си самоувереност. Сега беше твърде късно за отстъпление. Защото Слейд вече я бе забелязал.
18
Слейд седеше зад огромно бюро с гръб към прозореца, който гледаше към оживения трафик на „Еди стрийт“. Изглеждаше погълнат от купища канцеларска работа, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Още от пръв поглед Реджина забеляза фината му риза от гладък памук и висококачествената вратовръзка, небрежно разхлабена на врата му. Зад гърба му висеше черно вълнено сако. Изглеждаше невероятно различен от човека, който само преди три дни беше станал неин съпруг. В момента погледът му
