— Не ме докосвай!
Слейд отпусна безпомощно ръце покрай тялото си.
— Имаш пълното право да се чувстваш разстроена.
Реджина не си направи труда да му отговори. Думата „разстроена“ беше твърде бледа и безлична, за да определи онова, което чувстваше. Освен това изобщо не искаше да показва пред този мъж колко е разстроена в действителност и какви болезнени терзания разкъсват душата й.
— Не трябваше да идваш тук, Елизабет — каза настоятелно Слейд. — Защо ти беше да идваш? Искам да останеш в Мирамар.
Реджина стисна болезнено зъби.
— Докато ти си тук. — В другия си живот, добави мислено тя, с онази жена. — Какъв мерзавец!
Тежкото обвинение го жегна право в сърцето.
— Такъв съм. Знам го по-добре от всеки друг.
Реджина премигна. Не беше очаквала подобен отговор. И все пак тя знаеше, че има твърде изкривена представа за този човек. Някога беше в състояние пламенно да го защитава; някога, преди време го беше поставила на величествения пиедестал на добродетелите. Преди време щеше да му възрази. Но вече не. Въпреки че предателските пориви да се поддаде на добрата представа за него все още се бореха с неверието в душата й.
Слейд пъхна смутено ръце в джобовете си. Изглеждаше искрено притеснен, задето е предизвикал сълзите, напиращи в очите й.
— Аз те нараних. Не исках да става така.
Прииска и се да се разсмее. Гласът й излезе накъсан, като сподавено стенание.
— Колко си грижовен само!
— Добре — извика гневно той. — Но нека първо ти припомня, че не бях аз този, който дойде в леглото ти онази нощ. Ти дойде при мен. Никога не съм имал намерение да консумирам нашия брак. Но, по дяволите, ти сама ми се предложи!
Душата й ридаеше. Брутално откровените му думи бяха като шамар в лицето й. Но най-много я заболя от мисълта, че той никога не е имал намерение да консумира женитбата. Несдържаната ярост в очите му почти я отхвърли назад.
Той се отдалечи бавно от нея и впери поглед през прозореца.
Все още скована от острите му думи, Реджина го гледаше с широко отворени очи и се бореше да подреди обърканите мисли в главата си.
— Никога не си искал истински брак с мен?
Той не се обърна да я погледне.
— Не.
Реджина се бореше за глътка въздух. Най-после Слейд се обърна.
— Вярно е, че не бях достатъчно откровен с теб. Предполагах, че ти ще бъдеш доволна да се омъжиш и че ще бъде напълно достатъчно да ти предоставя своя дом и своето име.
— Предположението ти е напълно погрешно.
Слейд се намръщи.
— По дяволите, съжалявам. Съжалявам повече, отколкото би могла да си помислиш.
Реджина не пророни и дума, защото не можеше.
— Тази вечер ще те настаня в хотела. Утре можеш да хванеш първия влак и да се върнеш обратно в Темпълтън. Едуард те доведе тук, той ще се погрижи и да те отведе у дома.
Преди време Реджина се бе заблуждавала, че поне малко познава и разбира този човек. Сега обаче осъзнаваше, че никога не би могла да го разбере.
— Не.
Слейд трепна от изненада.
— Не можеш да останеш.
— Точно така. — Тя отвори припряно огромния кафяв плик и мислено се помоли Слейд да не забележи горчивите горещи сълзи, които настойчиво напираха в очите й. — Затова искам развод, Слейд, и то незабавно.
— Какво?
— Искам развод.
Той не се помръдна, нито пък й отговори.
— Защо си чак толкова изненадан?
Много бавно Слейд насочи погледа си към нея и отвърна:
— Може би не съм никак изненадан.
Не й харесваше мрачния израз на болка в очите му. Тя беше тази, която страдаше в момента. Не я интересуваше дали и той не страда — той трябваше да страда, не му дължеше дори и единствена капка съчувствие.
— Мислех, че искаш да бъдеш господарката на Мирамар.
— Не. — Искаше й се да изкрещи в лицето му, че това е било само заблуда, че всичко, което някога е искала, е да бъде негова съпруга, че е искала да бъде не господарка на Мирамар, а господарката на сърцето му. Но това беше недостижима мечта. — Не искам да имам нищо общо с Мирамар.
Той впери поглед в разхвърляното си бюро.
— Мисля, че е редно да те осведомя, че няма да позволя да получиш и едно-единствено пени от моето наследство.
— Това някакъв вид отмъщение ли е?
— Наричай го както искаш. — Брадичката й се вирна упорито. — Вероятно е отмъщение. Предполагам, разбираш, че няма смисъл да продължаваме този формален брак.
— Но ти вече не разполагаш със своите пари. След венчавката цялата собственост на жената преминава в ръцете на нейния съпруг. Трябваше вече да си се досетила.
Може би би било така, ако тя беше Елизабет Сейнт Клер. Но в нейния случай беше различно. Баща й щеше да й повери наследството едва след нейната женитба. И вероятно точно това щеше да направи. Но тя не биваше да го споменава пред Слейд. Не можеше да го направи, без да му разкрие истинската си самоличност, а тя предпочиташе да избегне това. Очевидно през цялото време нейният съпруг се бе интересувал единствено от парите й. Ако узнаеше, че тя има нещо общо със семейство Браг, едва ли някога щеше да се съгласи на развод.
Разтреперана, ръката й стискаше здраво документите за развода.
— Остави ме да си отида, Слейд. Вероятно ще успеем да постигнем някакво парично споразумение. — Нейният адвокат беше предложил тази възможност като последен изход от ситуацията. И все пак я бе посъветвал да не засяга подобна тема. Но това бе последната й възможност, защото наистина беше стигнала до задънена улица.
Лицето му помръкна.
— И колко струва за теб този развод?
Кой знае защо, сърцето я заболя по-силно отпреди.
— Н-не знам.
Усмивката му беше отблъскваща и грозна.
— Защо? — той пристъпи заплашително към нея.
Реджина отстъпи крачка назад. Не й харесваше изражението на лицето му, нито опасния блясък в очите му.
Той продължи да настъпва към нея, докато я притисна с гръб към стената.
— Защо не знаеш? Искам да кажа, че след като смяташ да ми платиш, трябва да имаш предвид някаква конкретна цена.
Пулсът й се ускори. Не искаше да усеща тялото му толкова близко до своето. Близостта му я смущаваше не по-малко от неприкрития му гняв.
— Правиш нещата да изглеждат толкова… мръсни.
— А не са ли мръсни?
Реджина затвори очи.
