— Да. — Разводът наистина беше най-мръсното нещо, което й идваше наум.
— Колко? — озъби се Слейд — На каква сума ме оценяваш? Реджина беше изплашена. Гърбът й обаче бе опрян в стената и нямаше начин да му се изплъзне.
— Нашите адвокати…
— Без адвокати! — извика той и изтръгна документите от ръката й. — Никакви адвокати, никакви обезщетения, нищо подобно няма да се случи!
— Какво искаш да кажеш? — извиси глас Реджина.
Слейд навря лицето си съвсем близо до нейното.
— Казвам не. Н-Е. Не!
Реджина се вцепени. Слейд оголи равните си зъби.
— Само това мога да отговоря на твоята молба, Елизабет. — С двете си ръце, той вдигна документите във въздуха. Подразбрала неговите намерения, Реджина извика болезнено. Напълно обезумял от гняв, Слейд ги скъса на две. После й се усмихна.
Най-после истерията надделя над всякакви останали емоции.
— Ще съжаляваш за това! Ще ми платиш! Когато баща ми узнае за всичко това, ще те накара да съжаляваш до края на живота си! Той ще се погрижи…
— Баща ти?
Твърде късно Реджина осъзна колко наивно е развързала езика си. Тя пребледня като смъртник.
— Джордж Сейнт Клер е мъртъв.
Реджина притисна гърба си плътно към стената. Сърцето й препускаше като обезумяло. Как бе успяла да допусне такава фатална грешка?
Слейд я сграбчи грубо за раменете и я придърпа към себе си — гърди в гърди, бедра в бедра.
— Кой е баща ти? Коя си ти? Коя си, проклета да бъдеш?!
— Слейд, пусни ме! Нека ти обясня!
Ръцете му изследваха грубо лицето й. За миг Реджина се побоя за живота си.
— Коя си ти?
Тя навлажни нервно устните си. Стига да поискаше, Слейд несъмнено щеше да размаже лицето й в силните си длани. А ако престанеше да разсъждава трезво, наистина щеше да го направи.
— Казвам се Реджина Браг Шелтън — прошепна тя. — Спомних си всичко.
Невярващ, Слейд се взираше напрегнато в очите й.
— О, господи — прошепна изтощена тя. — Щях… щях да ти го кажа.
Слейд очевидно беше изпаднал в дълбок шок. В следващия момент стисна още по-силно лицето й.
— Кога? От колко време знаеш истината за себе си?
Реджина знаеше, че е в безизходица. Една лъжа щеше да я спаси, но само временно, защото Едуард знаеше истината, а това несъмнено означаваше, че и Слейд ще я научи.
— Точно преди сватбата.
Той се взираше в очите й — разярен, но неподвижен като скала.
— Проклета да си!
Реджина видимо трепереше.
— М-моля те, пусни ме! — Трябваше да се махне от този човек, щеше да се върне, но някой друг път. Сега толкова много се боеше от него!
Слейд обаче не я освободи. Времето сякаш спря. Гневът обсеби тялото му, проблесна в очите му. Погледът му беше убийствен, поглед на напълно обезумял човек.
— Ще с-се върна някой д-друг път.
Ръцете му притискаха болезнено лицето й.
— М-моля те! — Това беше вик на болка и безпомощност.
Внезапно ръцете му увиснаха във въздуха. Слейд отстъпи крачка назад.
— Махай се! Върви си още сега! В ада да гориш, проклетнице!
Реджина не можеше да се помръдне.
— Вън! — Той се извърна рязко и я погледна. — Върви си, преди да съм те наранил!
Реджина нямаше нужда от втора покана. Тя побягна като обезумяла от стаята. А зад гърба й долетяха смразяващи звуци — Слейд стовари тежък юмрук върху бюрото си.
19
— Изненада ме — прошепна Ксандрия.
Двамата с Едуард току-що бяха излезли на „Ван Нес авеню“. Той й се усмихна.
— Надявам се изненадата да ти се е сторила приятна.
Ксандрия спря и го погледна — леко развеселена и изключително съблазнителна.
— За тях ли ми говориш — или за себе си?
Едуард се ухили по хлапашки.
— И двамата прекрасно знаем, че говоря за себе си — и за нас.
— Нима може да се говори за „нас“?
Нито за миг Едуард не бе свалил очите си от изразителното й лице.
— А ти как мислиш?
— Мисля, че ни най-малко не си се променил от последния път, когато се опита — и не успя — да ме съблазниш.
Едуард се разсмя.
— Мила моя, тогава не те съблазнявах, а те утешавах, и понеже съм такъв, се въздържах да се възползвам от дълбоката ти скръб.
Ксандрия изглеждаше спокойна и развеселена.
— Едуард, тогава ти не беше никакъв джентълмен, а се съмнявам и сега да си истински джентълмен. И не ти си се въздържал, а аз те спрях.
— И, разбира се, оттогава съжаляваш за неуместната си постъпка — нощем лежиш будна в леглото и безнадеждно копнееш да ме зърнеш отново.
Ксандрия се разсмя. После внезапно придоби сериозно изражение и втренчи в него огромните си сини очи.
— Честно казано, веднъж или два пъти през годините ми се случи да мисля за теб.
Едуард изглеждаше също толкова сериозен и замислен.
— Хм. Това поне е някакво начало. Надявам се мислите ти да са били неприлични, порочни и скандални.
— Една истинска дама никога не издава мислите си докрай, Едуард.
И двамата се усмихнаха.
— Сякаш не са изминали цели четири години, Ксандрия — каза замислено Едуард. — Надявам се да не си си изгубила ума и да си извършила нещо наистина глупаво — като например да се омъжиш повторно.
— Не, не съм. В действителност през последните две години, откакто свалих траура, внимавам да държа на разстояние всички настоятелни ухажори.
Едуард погледна с възхищение сочното й, съвършено изваяно, тяло.
— А несъмнено те не са били един и двама.
Ксандрия въздъхна.
— Бяха много, но никой не беше честен като теб. Боя се, че наследството, което получих от Ричард, моя съпруг, и от татко, се оказа тлъста примамка за доста кандидат-богаташи.
— Не се продавай евтино — вметна навъсено Едуард. — Наистина ли имаш среща? И ако е така, дали не мога да те придружа дотам?
— Аз имам много срещи — отвърна Ксандрия с крива усмивка. — Не бива да забравяш, че съм
