се взираше изумено в крехката й фигурка.
Реджина също го гледаше втренчено и същевременно чувстваше бесните удари на сърцето си.
В следващия момент тя забеляза, че съпругът й не е сам в кабинета си. Ако Реджина беше очаквала да види някой при него, то това несъмнено трябваше да е Чарлз Ман. Но в помещението нямаше друг мъж. Точно зад облегалката на стола му с гръб към прозореца стоеше неподвижно висока и стройна жена, която можеше да се нарече красива по всички съществуващи стандарти на света.
— Здрасти, братле! — поздрави го усмихнат Едуард. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. — Но погледът му се плъзна покрай Слейд и настойчиво се установи на високата брюнетка зад гърба му.
Жената огледа внимателно Едуард, преди да насочи вниманието си изцяло върху Реджина.
Неподвижна и скована, Реджина стоеше права до вратата. Другата жена беше по-възрастна от нея, вероятно по-възрастна и от самия Слейд, но изглеждаше в най-цветущата възраст за една жена — началото на трийсетте. Умело нанесените пудра и червило подсилваха зашеметяващия ефект от нейната външност. Реджина бе пронизана от измамната стрела на болката. Гневът нахлу в душата й с нова сила. Вече разбираше защо съпругът й толкова е бързал да се върне в Сан Франциско.
Слейд не стана да я посрещне. Лицето му видимо помръкна, докато се привеждаше напрегнато напред на стола си.
— Какво правиш тук?
За пореден път Реджина трябваше да си напомни, че е изискана дама. Дамите никога не дават израз на настроенията си. Ослепителната жена в тъмночервен костюм очевидно не беше дама, защото в противен случай не би поддържала отношения със Слейд, без да е сключила брак с него. Тази мисъл още повече я извади от равновесие. Никога нямаше да падне до тяхното ниво. Когато най-после проговори, гласът й беше сдържан и спокоен, сякаш говори с напълно непознат човек:
— Извинявай, че те обезпокоявам на работното ти място.
— Здравей, Ксандрия — каза тихичко Едуард, сякаш двамата с тази жена бяха съвсем сами в помещението.
Ксандрия наблюдаваше Слейд и Реджина с широко отворени, напрегнати очи. Срещна погледа на Едуард само за миг, преди отново да съсредоточи вниманието си изцяло върху Реджина. Очите й бяха огромни и сини.
— Какво правиш тук? — попита отново Слейд. Имаше вид на човек, който се готви всеки миг да избухне. Гледаше я така, сякаш е склонен да извърши убийство.
— Дойдох по работа — отвърна спокойно Реджина.
— Каква работа?
— Лична. Надявам се да ми отделиш малко време.
Той се взираше сляпо в нея. Думите й бяха последвани от пълна тишина.
Другата жена, Ксандрия, наруши напрегнатата тишина.
— Виждам, че е по-добре да си вървя.
Повече от всичко Реджина искаше тази жена да си отиде. Присъствието й заплашваше да сломи грижливо изграденото й самообладание. Тя отчаяно се опитваше да не трепери и да запази маската на ледено безразличие.
— Извинете, но мисля, че никога преди не сме се срещали.
Ксандрия се закова на място и хвърли кос поглед към Слейд, сякаш очакваше неговото одобрение. Той се изправи и мрачно промълви:
— Ксандрия, това е моята съпруга. Елизабет, това е Ксандрия Кингсли.
Ксандрия изглеждаше искрено изумена.
За миг Реджина изпита известна симпатия към тази жена. Любовницата на Слейд очевидно нямаше представа, че той се е оженил съвсем наскоро. Това само потвърждаваше какъв мръсник е съпругът й.
Внезапно Ксандрия се усмихна.
— За мен е изключително удоволствие да се запозная с вас.
Реджина се сепна, но не се помръдна от мястото си. Вероятно тази жена я имаше за наивна глупачка, която лесно може да бъде подлъгана с подобен театър, че връзката й със Слейд е само платонична. Тя протегна сковано ръка:
— Приятно ми е. — Реджина обаче едва потисна непознатия досега подтик да се нахвърли върху тази жена и да издере очите й с нокти. Не по-малко й се искаше да издере очите на собствения си съпруг.
Ксандрия погледна Слейд и стисна плътните си устни.
— Имам уговорена среща — промърмори тя. Гласът й беше естествено дрезгав и приглушен. — Извинете ме.
Реджина кимна едва доловимо. Изражението й беше напълно непроницаемо за околните, но не можа да се сдържи да не погледне към Слейд. Лицето му беше напрегнато и гневно.
Едуард веднага пристъпи услужливо напред.
— Ще се видим отвън — обърна се той към Ксандрия.
Реджина го погледна крадешком и видя начина, по който гледаше ослепителната амазонка. Струваше й се нормално всички мъже да се лепят върху й като пчели върху мед.
Ксандрия го изгледа продължително.
— Благодаря.
После подаде ръка на Слейд и безшумно се плъзна през широко отворената врата. Едуард я последва, очевидно неимоверно облекчен.
Двамата със Слейд останаха сами.
Внезапно през отворените прозорци нахлуха всички възможни шумове от оживената улица — звън на звънци, вой на сирени, тракането на колелата по паветата, чаткане на конски копита, полицейски свирки и възбудени викове. А над всичко това се извисяваше протяжното гукане на гълъби.
Внезапно Слейд се изправи и заобиколи бюрото си.
— Какво правиш тук?
— Вероятно аз би трябвало да ти задам този въпрос — отвърна любезно Реджина.
— Очевидно съм зает с работа.
— Очевидно.
Той стисна зъби.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Може и да си забравил — отвърна Реджина по-разпалено, отколкото й се искаше, — но мястото на една жена е до нейния съпруг.
— Не и в нашия случай. Болката я връхлетя като прилив на вълна.
— Не. Не и в нашия случай. Ти беше напълно категоричен по този въпрос.
— Никога не съм давал обещания да остана — отвърна й Слейд, но гласът му секна, а очите му останаха приковани в нейните.
Реджина потръпна. Беше издала изгарящата я болка, но вече беше твърде късно.
— Никога не си ми обещават каквото и да било!
— Ти никога не си ме молила!
Двамата се взираха напрегнато един в друг. Реджина трепереше и чувстваше, че всеки момент ще й прилошее. Искаше й се да излее болката и гнева си. Искаше да върне времето назад. Искаше да избухне и да нарани съпруга си така, както той я бе наранил. А повече от всичко й се искаше да крещи, да изкрещи високо въпроса, чийто отговор така копнееше да узнае. Как можа да я напусне след такава нощ? Как можа да я изостави?
Но не биваше да се оставя на разрушителните си пориви. Тя остана неподвижна и само учестеното повдигане на гърдите й издаваше чувствата, които бушуваха в душата й.
Слейд изглеждаше тъжен и някак гузен.
— Прости ми.
Идваше й да заплаче.
— Н-не приемам твоето извинение.
Той се поколеба за миг, после посегна да я докосне. Реджина отблъсна гневно ръката му.
