— Не! Това беше грешка! — извика Реджина и се обърна с лице към него.
Той също се изправи и я погледна, измъчван от нечовешки угризения.
— С други думи — каза пресипнало Слейд, — ти си знаела коя си и все още си искала да станеш моя съпруга.
Раменете й се разтърсиха от ридания.
— Беше само от благодарност. И от привързаност в началото. Благодарността не е любов. Привързаността не е любов!
— Не — изрече замислено Слейд. — Благодарността не е любов. — Той предпочете да премълчи, че привързаността не е далече от определението за любов.
Реджина отново му обърна гръб, за да се пребори с напиращите в очите й сълзи.
— Нима това вече има някакво значение? Не искам да обсъждам своята наивност. Искам да обсъдим нашия развод.
Възторжената песен в сърцето му замря. Тя може и да се беше омъжила за него доброволно, но вече не искаше да бъде негова съпруга. Най-после се беше опомнила.
— Аз пък не искам да обсъждам никакъв развод. Защо просто не ми каза истината? И бездруго вече бяхме решили да се оженим.
— Защото предполагах, че в момента, в който се разкрия, всички ще се втурнат да търсят истинската Елизабет Сейнт Клер. Все пак Рик искаше съюз с нея, а не с мен.
Слейд изръмжа.
— Рик не може да бъде заблуден толкова лесно, Реджина. Сигурен съм, че от самото начало той е знаел, че си наследница на семейство Браг и с нетърпение е пресмятал сумата, която ще се влее в банковата му сметка.
Реджина се вцепени.
— И аз самата отдавна си задавам този въпрос. Но Рик трябва да е знаел, Виктория несъмнено му е казала истината.
— Виктория?
— Тя знаеше. Не съм сигурна откъде, но знаеше. Някой бе преровил вещите ми и откраднал медальона със снимка на майка ми — Джейн Шелтън — и моите инициали. Сигурна съм, че е била тя. Украшението ми бе откраднато в нощта, в която ти обяви нашия годеж, а тогава тя напусна вечерята с гръм и трясък. Във всеки случай едва ли е било толкова трудно да се стигне до истината. Точно в деня, в който ти ме заведе в Мирамар, чичо ми е бил в Темпълтън и е предлагал награда за всякаква информация, свързана с мен. Ако бях останала, несъмнено би ме открил.
Сега вече Слейд беше сигурен, че Рик е знаел, защото дори Виктория да не му бе казала истината, той несъмнено би могъл и сам да сглоби отделните части от пъзела.
— Проклет да е! — Слейд стисна здраво зъби. — Проклет да е!
Баща му беше отговорен и за неговите страдания, защото го бе накарал да повярва, че се жени за Елизабет Сейнт Клер.
— Не искам да ставам причина за нови раздори между теб и баща ти — заяви решително Реджина.
Думите й го изненадаха.
— Все още не си безразлична. — Думите се изтръгнаха от устата му, преди да успее да ги спре.
— Не. Грешиш. Нямаш представа колко грешиш. Повече от всичко на с-света искам д-да се разведа с теб.
— Тогава защо плачеш?
— Н-не плача.
Слейд можеше лесно да я обори. От очите й се стичаха горчиви сълзи. В този момент с всяка глътка въздух, която си поемаше, той съжаляваше, че е напуснал тази жена. Никога не беше искал да я нарани.
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако отново ти повторя, че съжалявам, задето съм ти причинил болка?
Реджина поклати ожесточено глава. Сълзите се стичаха неудържимо по гладката й кожа. Думите му, изглежда, само й причиняваха още повече мъка.
Слейд се поколеба.
— Ако знаех, никога нямаше да те напусна.
Реджина се изсмя истерично.
— Думите са безсмислени. Само действията значат нещо. А твоите действия говорят повече от всякакви думи. Всичките ти действия.
Слейд не проумяваше напълно смисъла на думите и; боеше се да вникне в значението им. Очевидно беше само едно: тази жена го ненавиждаше дотолкова, че непреклонно искаше развод. Тя вече го бе осъдила, беше приела, че личността му е лишена от всякакви добродетели. Душата го болеше. Не можеше сляпо да отмине нейната присъда, макар че през годините, в които бе отблъскван от толкова много хора, би трябвало да е привикнал с несдържаните порицания.
Изглеждаше също, че чувствата й към него са били твърде крехки и нетрайни. Логично. Това обясняваше рязката промяна в нейното поведение. И все пак съществуваше една възможност, една незначителна възможност, която не можеше да отмине, не биваше да пренебрегне.
— Реджина, преди време си изпитвала топли чувства към мен. Те могат да се възвърнат.
— Не! Чувствата ми бяха горчива заблуда!
Слейд се сепна и надяна непроницаемата маска на лицето си. Някога тази жена го бе обожествявала като герой, но сега считаше чувствата си за горчива заблуда. Някога огромната пропаст между техните два свята не значеше нищо, но сега тя го мразеше и нямаше път между сърцата им. Хрумна му, че вероятно е най-добре да отстъпи и да й даде развода, за който така настоятелно го молеше. Вместо това Слейд промълви:
— Ще довършим този разговор някой друг път.
— Не! — извика отчаяно тя. — Искам да сложим край още сега! Брет има копие от онези документи. Моля те, подпиши ги!
Слейд изправи рамене.
— Не, Реджина.
— Не?
Слейд вече бе взел своето решение — неразумно и глупаво, противно на всякаква логика.
— Няма да се разведа с теб.
— Не? Това ли е последната ти дума?
Той пристъпи решително до вратата и спря.
— Това е последната ми дума.
— Мили боже, защо? Защо ми причиняваш това?
— Защото между нас вече не стои призракът на Джеймс.
Реджина изкачваше бавно широкото мраморно стълбище, плъзгайки ръка по величествения парапет от ковано желязо. Пръстите й опипваха замислено гладкия метал. Защо ли й я бе потърсила Ксандрия Кингсли? Реджина бе подготвена за една наистина грозна сцена. Трябваше от самото начало да откаже да се срещне с нея, но нещо я възпря.
През изминалата нощ не бе успяла да поспи дори за миг. След посещението на Слейд бе останала стресната, изплашена, разгневена. Той бе имат наглостта да й намекне, че би могла да възвърне топлите си чувства към него — след като я бе напуснал, след като имаше друга жена в живота си. Новият ден обикновено носеше нов късмет, но и днес Реджина не можеше да изхвърли от ума си мислите за жестоката конфронтация помежду им от предната вечер. А сега й предстоеше нов сблъсък, вероятно не по-малко жесток и унищожителен от предния.
Икономът — дребничък японец с безстрастно изражение — я въведе в дневната. Стаята беше просторна и светла. Макар подът да бе покрит със същия жълтеникаво-кафяв мрамор, с който бе
