— Не бива да действаш прибързано. — Ксандрия стисна окуражително ръката й. — И заповядай на вечеря днес. Моля те, ела. Опитай се да опознаеш съпруга си поне малко, преди да предприемеш решителната крачка.
Това звучеше разумно и логично. Но нямаше нищо разумно в първобитното вълнение, което неочаквано се зароди в гърдите й. Реджина кимна — безмълвен знак, че поканата на Ксандрия е приета безрезервно.
21
Часът беше седем и пет минути вечерта. Слейд се опита да изглежда безразличен, докато поглеждаше крадешком към величествения часовник „Тифани“, инкрустиран с осемнайсеткаратово злато, поставен на бялата мраморна масичка. Той си наля припряно бърбън, обърнат с гръб към просторния салон, където Ксандрия, Чарлз и Едуард водеха неангажиращ разговор в очакване на последния гост.
Едуард и Чарлз обсъждаха последните предложения за реформи на майор Фелан, насочени към мерки за снижаване на корупцията в местното правителство. Ксандрия изглеждаше непривично притихнала. Слейд колебливо пристъпи към един от високите двойни прозорци и лекичко повдигна тежката изумруденозелена завеса. Звуците от разговора почти не достигаха до слуха му. Заедно с прилива се бе спуснала вечерната мъгла, но през нея ясно се виждаше притихналата улица отдолу. Навън все още беше светло, но до осем слънцето щеше напълно да залезе, а градът да потъне в призрачните бледоморави сенки на вечерта.
Тя закъсняваше. Вече се питаше дали изобщо ще дойде.
В ранния следобед Ксандрия се бе отбила в офиса му да го покани на вечеря — и да го уведоми, че съпругата му също ще бъде техен гост.
Вчера бе взел окончателно решение да не се развежда с нея. Стана съвсем спонтанно. Оттогава бе прекарал дълго време в размишления над многобройните възможности, които предлагаше техният брак. Беше почти съкрушен. От едната страна стояха мечтите му — неизказани, невъзможни мечти, а от другата — жестоката груба реалност.
Отдавна се бе освободил от гнева от нейното предателство. Реджина не го бе предала. Беше го измамила, връхлетяна от болезнени съмнения, че в момента, в който му признае истината, той ще се втурне да търси истинската Елизабет Сейнт Клер. Бе премълчала истинската си самоличност и така в измама се бе омъжила за него, водена единствено от горещите си чувства. Колко лесно му се струваше сега да й прости!
Но чувствата й вече принадлежаха единствено на миналото. Сега бе обидена, наранена и твърдо решена да се разведе с него. Очевидно не му вярваше, че ако бе разбрал истината по-рано, никога не би я напуснал така коравосърдечно. Хрумна му, че би могъл да прекара поне десет години в опити да я убеди в своята невинност — и това би било твърде ниска цена за тяхното общо бъдеще. Една мисъл настойчиво бродеше в съзнанието му и не му даваше миг покой:
Но сега обстоятелствата бяха други и нито за миг Слейд не се осмеляваше да се самозаблуждава. Съпругата му вече не беше изпаднала в амнезия жена, която всички смятат за Елизабет Сейнт Клер. Призракът на Джеймс вече не стоеше помежду им, но бариерите по пътя им изглеждаха още по- непреодолими. Тя беше английска благородничка и наследница на семейство Браг. Дори при най- благоприятните обстоятелства двамата никак не си подхождаха. Дори и да успееше да постигне примирие между тях, какво ли щеше да последва след това?
Само няколко дни след венчавката тя вече му бе поискала развод. Ако отново спечелеше любовта й, колко ли трайна щеше да е тя? Година? Две години или даже пет? Дали една знатна благородничка като нея би могла да приеме живота, който той бе в състояние да й предложи? Можеше ли да бъде истински щастлива с мъж като него?
Слейд се боеше. Съзнанието му непрестанно премисляше възможности — коренно противоположни, едновременно вълнуващи и ужасяващи. Какво ли им носеше бъдещето? Безоблачно щастие или наново разбити сърца?
Той обаче бе твърдо решен да разбере. И макар да беше далеч по-сигурно и безопасно да подпише онези проклети документи, никога нямаше да го направи. Не можеше да понесе мисълта, че връзката им ще бъде безвъзвратно разрушена. Не искаше да я отблъсне от себе си, не искаше да се отдалечи от нея. Вероятно разсъждаваше като кръгъл глупак. Но вече беше късно — жребият отдавна беше хвърлен.
Внезапно откъм „Калифорния Стрийт“ се зададе луксозна карета, теглена от прекрасни сиви жребци. Сърцето му подскочи. Обхвана го необяснима нервност.
Колкото е възможно по-небрежно Слейд се отдръпна от прозореца и оправи вратовръзката и маншетите си. В желанието да се покаже в най-добрата си светлина и да впечатли изисканата си съпруга бе облякъл най-хубавия си вечерен фрак. Когато срещна погледа на Ксандрия, се насили да се усмихне и да си придаде безразлично изражение. Проклетата вещица бе казала на Реджина, че съпругът й бил „отчайващо старомоден“. А по-късно през деня безмилостно му бе подхвърлила отделни фрагменти от техния разговор. Дори бе намекнала, че съпругата му ще бъде податлива на настоятелни опити за сдобряване. Последното не му се вярваше, но самата мисъл извикваше непознато вълнение в душата му. И понеже обичаше да дава напътствия, Ксандрия го предупреди да се държи естествено и очарователно. Ксандрия беше ангажирана бизнесдама и най-малко от нея можеше да се очаква подобно сватовничество, но Слейд не можеше да не й бъде благодарен за навременната й намеса в този случай.
Реджина бе въведена в салона от изискания английски иконом на Ман. Слейд се опита да не вторачва поглед в нея, докато Ксандрия се изправяше да я поздрави. Както винаги, Реджина изглеждаше шеметно красива. И очевидно се бе постарала да се облече подобаващо — златиста рокля с голи рамене, прилепнал корсаж, обсипан с топаз и надиплени поли, които шумоляха съблазнително. Косата й бе грижливо вдигната на кок и разкриваше елегантната извивка на врата й, голите й рамене блестяха, гладки и закръглени, в прелестните оттенъци на слоновата кост. Златистата й рокля беше дълга, но не прикриваше примамливите извивки на тялото й и настойчиво му напомняше пламенното изживяване да я държи в ръцете си. Реджина изглеждаше точно така, както се очакваше да изглежда дъщерята на един английски граф — елегантна, самоуверена, сдържана и болезнено красива. Под лустрото на благоприличното й поведение не прозираше и намек за страстната й натура и Слейд се чувстваше уверен, че е единственият мъж на света, който някога я е видял в миг на жарка страст, който някога е почувствал голата й кожа, доверчиво опряна в бедрата му. Сърцето му трепна от странно и непознато за него усещане — страстна гордост.
— Реджина, толкова се радвам, че дойде — усмихна се приветливо Ксандрия.
Реджина кимна, а погледът й се плъзна покрай гостоприемната домакиня и настойчиво се залепи за Слейд.
— Беше мило от твоя страна да ме поканиш.
— Заповядай, нека те запозная с баща си. Чарлз, това е съпругата на Слейд. — Ксандрия сияеше от удоволствие.
Чарлз пое двете й ръце между топлите си длани и приветливо я поздрави.
— Мога ли да целуна булката?
За Реджина не остана скрит напрегнатия му поглед. Досега не беше сигурна какво трябва да очаква, но сега бе приятно изненадана от видяното. Чарлз беше хубав мъж към шейсетте, с живи и умни очи и приветливо лице. Прегръдката му изразяваше едновременно удоволствие и безрезервно приемане. Този човек беше всичко, което бе очаквала, и много повече. Тя погледна предпазливо Слейд, който я наблюдаваше сковано откъм прозореца. Не беше помръднал и на сантиметър, откакто я въведоха в стаята. Но въпреки съмненията си и въпреки обстоятелствата, тя искрено се радваше, че такъв прекрасен човек е негов искрен и верен приятел.
Очите на Слейд срещнаха нейните. Сърцето й потръпна в отговор.
— Разбира се, Чарлз — промълви усмихнат той.
