се изсмя на глас. Добре, че след угасването на фенерчето бе станало сякаш още по-тъмно, та не се виждаше победоносното му хилене.

— Кажи му, че не може. Истинските звезди трябва да си стоят на небето. Така е наредено.

— Кой е наредил това? — попита недоверчиво стозвездният, след като изслуша превода.

— Кажи му: милионозвездният.

— Лъжете! — изкрещя той, щом чу отговора. — Звездите не са толкова много, че да има милионозвезден. Всички вече са изкупени и рядко се появява нова.

— Звездите са безкрайно много — каза му поучително и кротко момичето от Пира. — Никой не може да ги преброи. И не са на никого. Всяка си е…

Стозвездният обаче беше толкова разгневен, че не я слушаше вече.

— Значи отказвате да ми дадете поне една-единствена? Така ли? Хууу-хо!

Този вик изглежда бе предназначен за стражата, защото тя веднага се спусна към децата.

— Газ! — изкомандува Ники, но беше късно.

Нуми не бе го послушала да приготви пистолетчето си, а своето той бе прибрал обратно, заради фокуса с фенерчето. Още преди да посегнат към джобовете си, босоногите стражи, по четирима на човек, уловиха ръцете им, извиха ги и ги вързаха отзад.

Сега управителят ги гледаше победоносно. Каза, но вече като заповед:

— Кажи на този глупав човек, че няма веднага да ви отрежа главите. Ще ви оставя да си помислите до утре. Ако утре вечер пак ми откажете, ще ви обезглавя на площада пред всички звездни и беззвездни, заедно с Короторо.

— Но ние ви казваме самата истина — вече сериозно се уплаши Нуми. — Не е възможно да се вземат звездите от небето. Те са огромни, цели светове…

— Още по-добре, щом това е истина — каза сега пък стозвездният поучително. — При нас законът е такъв: който твърди една истина, а звездните не я приемат, веднага му се отрязва главата. Ако после се окаже, че истината наистина е истинска истина, тогава звездните веднага му вдигат паметник.

— Но това е жестоко — плахо се възмути момичето. — Не може ли да се изчака?

— Всяка истина е вредна, докато не е приета от всички за истина. Значи разпространителят й трябва да бъде наказан. Но щом тя се приеме, той трябва да бъде възнаграден. Ние сме много справедливи и винаги най-напред наказваме, после възнаграждаваме. Обратното не може.

— Но каква справедливост е това? — възкликна Нуми. — Да се режат главите на хората, защото казват истини!

Дори и изкуственият й мозък като че ли бе почнал да се ужасява, като съобрази, че на всички онези, които стояха издялани от камък край алеята, по-напред са били отрязани главите.

— Ей че си глупава — каза управителят, но още бе склонен да поучава тези двама странници, защото не бе загубил надежда да се сдобие с истинска звезда. — Не можеш ли да разсъждаваш? Справедливо ли е, когато някой каже една голяма истина, да му се вдигне паметник? Справедливо е! А може ли да се вдигне паметник на жив човек? Не може! А кое е по-добре за човека: да има паметник след смъртта си или да няма?

Нуми чувствуваше, че ще й падне главата от толкова логика. Вече бе се завъртяла и, аха, да падне.

— Тоя още ли се пазари? — попита я Ники, почти разплакан от безсилието си. И от болката, с която въжетата стягаха китките му.

— Май че ще си останем и без звезди, и без глави. А паметник кой знае кога ще ни вдигнат — отвърна момичето.

— Не бързай — сети се Ники, че тя има нужда от окуражаване и повиши глас, за да не изглежда уплашен. — Кажи на тоя идиот, че обещаваме да помислим до утре вечер върху неговото предложение. Аз ще помоля милионозвездния да отпусне една истинска звезда за него. Но само ако ни развържат ръцете. Иначе не ще мога да му я сваля от небето.

— Но това е лъжа! — възпротиви се дори и в такъв момент странното момиче от Пира.

— Може и да е лъжа, но както виждаш, тук за истините режат глави. Хайде, превеждай!

— А това „идиот“ хубаво обръщение ли е? Може ли да се каже на един представител на чужда цивилизация?

— Еее — ядоса й се Ники, — кажи му там „прелюбезни господине“ или „О, дълбоко уважаеми стозвездни дрисльо“, или нещо такова!

Простодушната Нуми не познаваше и тези обръщения, пък и не знаеше съответните думи на тукашния език, затова преведе условието му без всякакво обръщение. От това обаче то прозвуча по-твърдо и по- убедително. Очите на управителя светнаха в тъмнината и макар че той само кимна важно с глава, тя улови радостните излъчвания на мозъка му, които засега поне означаваха пощада.

10

КАК ДА ПОСТЪПВАМЕ СЪС СТРАННИТЕ ХОРА. БИТКА И ИЗБАВЛЕНИЕ

Вкараха ги в мрачно подземие, към което пак се отиваше по охлювно завит надолу коридор. Тук и там на завоите му пушеха познатите им смрадливи фенери. Стозвездният все пак бе приел условието на Ники, защото развързаха ръцете им. После затвориха пред тях една решетка от дебели греди и я заключиха с желязна верига за стената.

Нуми разтърка плачливо нежните си китки. Боляха я, въпреки ръкавите на скафандъра.

— Буф! Не мога да си представя, че тази цивилизация също е произлязла от Земята!

Николай вече опипваше делово веригата и съобразяваше кога ще е по-безопасно да избягат. Сега или през деня, когато звездните спели. Рече:

— Ха, и там се срещат всякакви! Простотия! Имат акъл да направят желязна верига, а да си направят поне газови лампи — нямат. Това смърди, та не се трае. Ще взема да си сложа шлема.

Последният фенер беше доста далеч от тях в коридора, но цялото помещение бе изпълнено от дима на изгоряла мазнина.

— Нямат нужда, затова. Нали чу, беззвездните денем им работят, а звездните нощем си гледат звездите. Светлината само ще им пречи. Странен народ! Пък онзи каза, че ние сме били странните и щом сме странни, трябвало да ни отрежат главите. Логика!

С развързани ръце Ники отново се чувствуваше уверен и силен, а и до следващата вечер имаше достатъчно време да се намери изход от положението. Имаше време и за някоя мъдра приказка.

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми — каза той с непознат за нея тъжно-писклив гласец, — аз съм се убедил, че никой не обича странните. Всеки иска всички на него да приличат. Ти отначало ми се струваше също странна и много ми се искаше да те набия.

— Да ме набиеш ли? — смая се момичето, което, изглежда, никой никога не бе бил.

— Да, само да те набия. Не да ти отрязвам главата, защото аз все пак съм добър човек.

— Но как така ще ме биеш? С какво право?

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми — повтори той с предишния особен глас, — аз съм разбрал, че винаги първо ти се приисква да набиеш някого, а после се питаш с какво право. И то не винаги.

— Какъв дълъг и не лек живот — възмути се момичето, усетило, че той се преструва. — Нали си на четиринайсет години?

Ники се разсмя и й разказа за своя прадядо, който беше още здрав и бодър. Той никога не го поучаваше направо, както другите възрастни хора, а винаги започваше така: „В своя дълъг и нелек живот, Ники, аз се убедих, че…“ След което следваше нещо от рода на това, че трябвало човек редовно да си мие зъбите или да се облича, когато навън е студено. Иначе беше мил старец и Ники се гордееше с него. Защото не беше само дядо, а прадядо.

— Много смешно звучи да го кажеш, когато си на четиринайсет години — рече Нуми.

— Тогава защо не се смееш?

— Защото му се подиграваш. А той сигурно ти е казвал все верни неща.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату