го привлече към решетката. Но се оказа немислимо да мине през тесния отвор. А трябваше вече да се бърза.
— Хвани го от другата страна — заповяда той на момичето, защото шишкото едва се държеше на краката си, а сам подпря с рамо гредите.
Те се отместиха още с няколко сантиметра и двамата — Нуми теглеше с всички сили, Ники буташе с всички сипи — успяха най-сетне да извадят дебелия Короторо от килията.
В коридора той навярно вдъхна малко от останалия във въздуха газ, защото още повече омекна. Двамата, по указание на Ники, пъхнаха по едно рамо под мишниците му и го поведоха, както се води болен или много пиян човек. А това се оказа двойно по-трудно. Защото, който е мъкнал така болен или пиян човек, знае, че отпуснатото тяло винаги сякаш тежи двойно повече.
Ники непрекъснато пухтеше и го наричаше наум с най-различни земни прозвища, докато Нуми не го стресна:
— Защо мислиш лоши неща за човека? Той не е виновен.
— Можеше да не бъде толкова дебел, нали?
— Сигурно и за това не е виновен.
Ники беше толкова ядосан, че непременно щеше да й удари поне един шамар, ако ръцете му не бяха заети. И ако не беше безсмислено да биеш шамари на човек, чиито бузи са скрити в непробиваем шлем.
— Какво е това „шамар“? — попита запъхтяно момичето от Пира.
— Такова! Ей сега ще видиш! Дръж го малко! — отвърна Ники, сетил се, че шамари се бият понякога и с лечебна цел.
Той остави за миг дебеланкото, подпрян на рамото на Нуми, и му зашлеви две силни плесници. Виж, тлъстите бузи на певеца сякаш бяха създадени само за шамари и те веднага подействуваха. Той се съживи, стъпи по-здраво на краката си.
След като си изкара яда на певеца, Ники отново възвърна хладнокръвието си.
— Ти го води и свети, а дай на мен твоето пистолетче. Може би аз нямам вече газ в моето!
Момичето му го подаде послушно и поведе, вече само под ръка, все още замаяния певец, който вървеше, сякаш не знаеше нито накъде, нито какво ще правят с него.
Не стана нужда обаче да си послужат отново с пистолетчето. Двамата късополи пазачи от двете страни на изхода така се вцепениха от светлината, че заприличаха на статуи. Можеше, разбира се, да им пръсне по мъничко газ в бебешките нослета, но благоразумието на момчето надделя. Газът трябваше да се пести, а тия двамата едва ли щяха да посмеят да тръгнат подире им.
И те наистина не тръгнаха. Не ги нападнаха и онези звездни, които се мярваха с далекогледите си из нощните улици. Те или замръзваха на местата си при появата им, или хукваха да бягат със закрити очи. Сигурно не само падналата сякаш от небето звезда в ръката на Нуми им действуваше така. Видът на двете необикновени същества с неимоверно уголемените от шлемовете глави сигурно ги плашеше не по- малко.
На едно място двама звездни, които се возеха в своята каруца, дори скочиха от нея, за да избягат по-бързо. Ники веднага съобрази да я използуват, защото шишкото сигурно нямаше да може и да тича като тях.
— Отвори си шлема и му кажи да се качи, че не можем да го вдигнем! — нареди той на Нуми.
Тя послушно откопча шлема си и го пусна да виси на гърба й. После с думи и ръце подкара беззвездния дебеланко към каруцата.
Ники също пусна своя шлем да виси на каишката и каза:
— Угаси фенерчето!
Светлината угасна, както изгасва внезапно падаща звезда, и това допълнително раздвижи Короторо. Той окончателно се съвзе, разбра, изглежда, че не го грози опасност, а го водят към избавлението и забързано, но със смешна тромавост се качи в каруцата. Двамата пъргаво скочиха зад него.
— Кажи му той да управлява. Сигурно знае как.
Нуми преведе нареждането и Короторо взе въжените поводи в късопръстите си ръце. Двете животни, които също бяха се вцепенили от необикновената и за тях светлина, сега послушно повлякоха каруцата.
— Накъде да кара? — попита Нуми.
— При пирамидката, разбира се. Кажи му да кара колкото се може по-бързо, ако му е мил животът. А ти викай Мало. Викай го със всичките си мозъци, щото, ако не дойде, загубени сме. Сигурно ще пуснат цяла армия подире ни.
Нуми погледна компасчето на ръката си и определи с ръка посоката на Короторо. Животните проточиха дългите си ламести шии и каруцата затрополи по каменистия път. Уж бързо, но колко ли може да бърза една такава оранжево-зелена кръстоска между балканско магаре и перуанска лама! Колкото само да пали нетърпението ти и да те ядосва.
Но Николай не им се разсърди. Дори му стана весело. От свежия нощен въздух му стана весело и от вкуса на свободата. Защото истинската свобода се усеща дори на устните. И от тия кротки звезди, които примигваха над главите им, сякаш се чувствуваха виновни, че заради тях тримата бяха изпаднали в такава беда.
11
ПЕСНИТЕ НА КОРОТОРО. НИКИ ЛУДОТО НАЙ-ПОСЛЕ СЕ ЗАСРАМВА ИСТИНСКИ
Пристигнаха след около два часа по правата посока на компаса. Ламомагаретата или магароламите сигурно бяха си въобразили, че са тичали много бързо, защото дишаха тежко и целите блестяха в оранжево-зелена пот. Въздухът излизаше от дългите им шии шумно, като от спукан паропровод. Но дебелият Короторо се надигна на пръсти и благодарно потупа потните им задници.
Пирамидката от тревни чимове си стърчеше самотна сред полето. Далеч от селището на хората, звездите тук сякаш мигаха по-радостно. Но никакъв Мало не се виждаше и сред тях.
— Имам чувството, че ще дойде — каза Нуми, след като постоя напрегнато заслушана.
— То, ако само с чувства се вършеше работата… — измърмори Николай, намеквайки за нейните неуместни угризения и съжаления по време на разправията със звездните.
Той се оглеждаше из полето за преследвачи, надявайки се, че звездните ще да са достатъчно наплашени от фенерчето и упойващия газ, та не ще смеят да дойдат дотук. Нуми се засегна заради чувствата си и заради Мало.
— Не съм сигурна дали съм чула гласа му, но в мен има една увереност, че ще дойде. Сигурно той ми е внушил тази увереност.
— И какво ти внуши да правиш?
— Да чакаме.
— Е, това щях да направя и без да ми го внушава някой — подигра я Ники. — Какво друго ни остава, освен да чакаме.
— Но защо си такъв — огорчи се момичето. — Защо не се радваш, че се спасихме? Виж Короторо колко се радва!
Дебеличкият певец наистина бе започнал да танцува около пирамидката, както се танцува около някое свещено място. Въпреки дебелината си, той стъпваше изненадващо леко, преместваше крак пред крак, виеше грациозно ръце над главата си и се въртеше като същинска балерина. Вярно, малко смешничка балерина, но лицето му и в тъмното излъчваше такова упоение, че танцът му приличаше на свещенодействие. Гърлото му издаваше топли ритмични звуци и Ники се запита защо гласът му бе толкова мелодичен, за разлика от грачещите гласове на звездните и дебелия груб глас на овчаря. Дали това не беше някаква особена трета раса тук, или пък певците просто си се раждаха с такива гласове.
— Кажи му да не бърза толкова с радостта, а да си помисли как да се отърве.
— Трябва да уважаваме чувствата на чуждите цивилизации — поучи го Нуми и заради собствените си
