— Но аз не се подигравам на него! Аз…
Ники не успя да се оправдае, защото някой тихичко се обади в тъмното. На неразбираем език. След като се ослушаха, Нуми запита на езика на тукашната цивилизация:
— Има ли някой?
— Аз съм, Короторо — изгука по-уверено гласът.
— Къде си?
— Точно срещу вас. Вие сте онези странни звездни, които казваха, че идели от звездите, нали? Защо затвориха и вас?
— Защото и на тях се сторихме странни — отвърна Нуми, все още обидена.
Двамата се взряха между гредите на решетката. Отсрещната стена на тесния коридор се състоеше от подобна решетка. Но не различиха нищо зад нея, сигурно защото дрехите на певеца бяха тъмни, не сребристи като на звездните.
— Да светна ли? — рече Нуми.
— Недей, ще привлечем стражата — спря я Ники, който вече бе построил плана си за бягство, а в него фенерчето щеше да играе важна роля. — Питай го иска ли да избяга с нас.
— Но ние ще бягаме ли? — учуди се странното момиче от Пира.
А Николай пък се учуди и на двата й мозъка.
— Да не би да ти харесва тука?
— Не, но много малко научихме за тази цивилизация.
— На мен и толкова ми стига. А ти като си още любопитна, остани. Само че — край на експеримента!
— Какъв експеримент?
— Ти. Нали си експеримент. Като ти отрежат главата с двата мозъка, експериментът на баща ти отива на кино.
— На какво кино?
— Ей — позагуби търпение Ники, — ти още земната цивилизация не знаеш, тая искаш да изучиш.
— На Земята също не ми повярваха — отмъстително му напомни момичето.
— Да, но нямаше да ти отрежат главата. Най-многото в някоя лудница да те затворят. А там е чисто, светло, грижат се за теб.
— Щом ще те затварят, не може да бъде хубаво.
Ники се трогна от наивността й.
— Вярно, но ако се върнем на земята, ще ни затворят заедно и пак ще бъде весело.
— Но защо ще ни затварят изобщо?
— Защото това, което ще разправяме на тамошните хора, също ще им звучи невероятно и ще им се струваме странни. Вие на Пира, какво правите с вашите странни?
— Ние нямаме странни.
— О, трябва да е голяма скука там — засмя се Ники. — Хайде, стига приказки! Разпитай шишкото много ли стражи пазят затвора, къде стоят и ще тръгне ли с нас.
Нуми загугука с невидимия Короторо през гредите, но Николай не можеше да стои на едно място и се зае с веригата. Допря острието на режещото апаратче до крайната й брънка, внимателно придвижи шифърчето. Наложи се да го побутне още по-напред, не както когато рязаха чимовете. Желязото мигом се нагря в ръката му и той изпусна брънката. Сети се, че имаше ръкавици. Отлепи ги от ръкавите на скафандъра и ги нахлузи. Сега вече не усещаше никаква топлина. А вълшебното острие сряза дебелото желязо меко и безшумно, сякаш режеше сирене. Веригата тъпо издрънча, свличайки се по гредите.
— Какво стана? — стресна се Нуми, но той й изшътка да мълчи и сам затаи дъх.
Нищо не последва. Изглежда стражата не бе чула шума.
— Сега ще ме слушаш! Каквото ти кажа, това ще правиш — заповяда й Ники, ядосан от собствената си непредпазливост. Трябваше да държат веригата. — И никакви въпроси! — добави той строго, защото се боеше тя пак да не почне да го разпитва, както обичаше да си пита, точно когато трябваше да се действува. — Помагай да бутнем решетката!
Гредите на решетката бяха дебели и тежки, а пантите й очевидно ръждясали. Дълго се напъваха, докато я поотместят. Пантите изскърцаха в тишината на подземието. Ехото превърна скърцането им в пронизителен писък.
— Шлемовете! — викна панически Николай, забравил, че това бе първото, което трябваше да направят.
Той напъха главата си в шлема и се наведе към момичето, защото то по-бързо щеше да го херметизира.
Нуми още се занимаваше със своя шлем, когато по коридора отекна шляпането на множество сандали. Ники ребром се измъкна през открехнатата решетка, приготвил в едната си ръка фенерчето, в другата — газовото пистолетче. Цялото му тяло тръпнеше от напрежение. Нали не знаеше как действува пистолетчето! Ами ако засечеше? Тогава — с гръб към стената за прикритие и с ритници в звездните им кореми! И със саблени удари после по врата! Дано поне скафандърът да издържи на дългите им ножове! Пък не смогнаха да освободят и Короторо, да помага…
— Нуми, дръж се сега! — извика й той през шлемофона.
— Къде да се държа? — звънна въпросът й в ушите му.
Буф! Не беше лесно да се разправяш с чужди цивилизации!
— Пак си помисли нещо лошо за мен! — отзова се тя в ушите му.
— Сега ли намери да ми четеш мислите, глупачко — кипна той. — Ще те набия после, така да знаеш! Прави каквото ти казвам! Застани до мен! Приготви си газовия пистолет…
Той не успя да довърши наставленията си, защото в коридора пред него се заблъскаха устремени четири-пет фигури. Виждаше ги добре през нощния визьор на шлема си. Блеснаха и четири-пет дълги ножа, кървави от отраженията на най-близкия фенер. Ники отлепи гръб от стената, протегна ръка и натисна задния край на фенерчето.
Светлината избухна като безшумна експлозия в тесния коридор. Стражите се вкамениха, ослепени, писнаха с бебешките си гласчета. Окуражен от ефекта, Ники пристъпи още две крачки към тях и заразмахва пред лицата им газовото пистолетче, натискайки докрай бутончето му.
Който е пръскал някого или себе си с дезодоранта на своята майка, или пък мухите в стаята с аерозолен препарат, ще знае как се прави това.
Препаратът на цивилизацията Пира подействува безупречно. Един след друг стражите почнаха да се олюляват като пияни и да падат на пръстения под. Кой най-напред на задника си, а после по гръб, кой на колене и после върху звездите на корема си. За секунди се натръшкаха всичките. Сега можеха вече да бъдат и преброени. Оказаха се петима.
Ники застана над тях, сам замаян от невероятно лесната си победа.
— Дано не им причини някаква вреда — обади се боязливо гласчето на Нуми в ушите му. — Тоя газ за зверове е предназначен, не за хора.
Странно момиче, наистина! Те извадили ножове да я колят, а тя се безпокои за здравето им!
Гласът й обаче го върна към онова, което имаше още да се прави.
— Запали твоето фенерче!
Този път тя го послуша, без да пита защо и той прибра своето, освободи ръката си за вълшебния резец. Сега беше достатъчно светло, а той имаше и опит. Веригата, връзваща решетката пред килията на Короторо, мигом падна на пода, но дрънченето й не го уплаши. Уплаши самия Короторо.
— Кажи му да помага! — викна й той, защото певецът, заслепен от яркия блясък на фенерчето, трепереше в другия край на килията със закрити очи.
— Няма да ме чуе, трябва да сваля шлема.
— Недей! — изкрещя той, видял я да посяга към шлема си. — Сигурно има още газ във въздуха. Остава сега и ти да ми заспиш тука. Хайде, двамата!
Сега това се оказа по-трудно, защото трябваше да дърпат решетката навън, не да я бутат, както от тяхната килия. А шишкото все така трепереше в кьошето си. Само след върховни усилия смогнаха да я разтворят, колкото Ники да се промъкне вътре. Той хвана грубо смазания от уплахата дебеланко за лакътя и
