— Е, тогава ме имай предвид като писач за останалите.
Това означаваше, че може да пише касационни жалби за всякакви присъди на новите ми клиенти. Беше си създал солидна репутация на експерт по обжалването с отлични постижения.
— Непременно — обещах. — Все още се запознавам с делата.
— Успех.
Излязохме и видях, че линкълнът ме чака до тротоара. Дейли отиваше в обратната посока. Казах му, че ще държим връзка.
— Липсваш ни в бара, Мик — подхвърли той през рамо.
— Ще се отбия — извиках в отговор.
Ала знаех, че няма да го направя, че трябва да стоя надалеч от такива места.
Качих се на задната седалка на линкълна — инструктирам шофьорите си никога да не слизат, за да ми отварят вратата — и казах на Патрик да ме закара до „Китайските приятели“ на Бродуей, да ме остави там и да отиде да обядва сам. Имах да чета и не исках да се разсейвам с разговори.
Влязох в ресторанта между първата и втората вълна клиенти и чаках за маса не повече от пет минути. Тъй като исках незабавно да се захвана за работа, веднага си поръчах свински пържолки. Знаех, че са страхотни, тънки като лист хартия и адски апетитни. Можех да ги ям с пръсти, без да откъсвам очи от документите по делото Уимс.
Разтворих папката, която бях получил от Джоан Джорджети. Тя съдържаше само копия на онова, което прокурорката беше предала на Джери Винсънт според правилата за доказателствения материал — главно доклади от шерифството, свързани с инцидента, ареста и проведеното следствие. Всички бележки, стратегии и защитни документи на Винсънт бяха изгубени с оригиналното дело.
Естествената изходна точка беше докладът за ареста, който включваше предварителното и най- схематично обобщение на случилото се. Както обикновено, всичко започваше с повикване на окръжния спешен телефон. От квартала до един парк в Калабасас се получили многобройни обаждания, съобщаващи за стрелба. Това било под юрисдикцията на шерифското управление, защото Калабасас се намира в свободната зона на север от Малибу и близо до западната граница на окръга.
В доклада се посочваше, че пръв на повикването се отзовал шериф Тод Столуорт. Той бил нощна смяна в участъка в Малибу и в 22:21 го пратили в квартала край Лас Вирхенес Роуд. Оттам го насочили към недалечния щатски парк Малибу Крийк, откъдето се чувала стрелбата. Щом лично чул изстрели, Столуорт повикал подкрепление и влязъл в парка да провери какво става.
В планинския парк нямало осветление и на входа имало надпис „Затворено след залез-слънце“. Столуорт потеглил по главния път и фаровете на патрулката осветили кола, паркирана на поляната пред него. Той включил прожектора и видял пикап със свален капак на каросерията. Отгоре й имало пирамида от бирени кутии и нещо като калъф за пушки, от който стърчали няколко цеви.
Шерифът спрял колата си на осемдесет метра от пикапа и решил да изчака пристигането на подкреплението. Свързал се по радиостанцията с участъка в Малибу, описал пикапа и тъкмо казвал, че не е достатъчно близо, за да прочете регистрационния номер, когато изведнъж се разнесъл изстрел и прожекторът над страничното огледало се пръснеш, улучен от куршум. Столуорт угасил останалите светлини в патрулката и пълзешком се скрил в храстите. По портативната си радиостанция повикал подкрепления и специализирания отряд за борба с тероризма.
Последвало тричасово патово положение — стрелецът бил скрит в гористия терен до поляната и многократно стрелял с оръжието си, но очевидно се целел в небето. Не пострадал никой. Не били повредени други автомобили. Накрая един от антитерористите успял да се доближи достатъчно до пикапа, за да прочете регистрационния номер, използвал мощен бинокъл за нощно виждане. Номерът ги отвел до името Ели Уимс, което на свой ред ги отвело до номер на мобилен телефон. Стрелецът отговорил още на първото иззвъняване и човек от специализирания отряд повел преговори.
Стрелецът наистина се оказал Ели Уимс, четирийсет и четири годишен бояджия от Ингълуд. В доклада за ареста се характеризираше като пиян, разгневен и със самоубийствени наклонности. По-рано същия ден жена му го изгонила от къщи и му съобщила, че е влюбена в друг мъж. Уимс потеглил към океана и после на север към Малибу, а оттам през планината към Калабасас. Видял парка и решил, че е добро място да спре пикапа и да пренощува, ала първо се отбил на една бензиностанция до магистрала 101 и купил голям стек бира. После се върнал в парка.
Уимс казал на преговарящия, че започнал да стреля, защото чул шумове в тъмното и се уплашил. Мислел, че стреля по бесни койоти, които искали да го изядат. Виждал червените им очи да светят в мрака. Заявил, че е стрелял по прожектора на първата пристигнала патрулка, защото се страхувал, че лъчът ще издаде мястото му на животните. Когато го попитали за изстрела от осемдесет метра разстояние, отговорил, че през първата война в Ирак се усъвършенствал като снайперист.
В доклада се съобщаваше, че Уимс е стрелял най-малко двайсет и седем пъти, докато шерифите били на местопрестъплението, и десетки пъти преди това. Впоследствие следователите събрали общо деветдесет и четири гилзи.
Онази нощ Уимс се предал едва когато бирата му свършила. Скоро след като смачкал последната празна кутия в ръка, казал на преговарящия, че ще размени една пушка за опаковка с шест бири. Отказали му. После заявил, че съжалява и е готов да сложи край на инцидента и всичко останало, като се самоубие и буквално си отиде с гръм и трясък. Преговарящият се опитал да го разубеди и продължил да поддържа разговора, докато двама антитерористи се придвижвали през пресечения терен към позицията на Уимс в една гъста евкалиптова горичка. Ала скоро преговарящият чул хъркане по телефона. Уимс бил заспал.
Качулките отишли там и Уимс бил заловен без нито един изстрел от страна на шерифите. Редът бил възстановен. Тъй като поел сигнала и първо стреляли срещу него, шериф Столуорт арестувал нарушителя, качил го в колата си и го закарал в участъка в Малибу.
Други документи в папката продължаваха сагата на Ели Уимс. Когато на сутринта след ареста му предявили обвинение, той заявил, че няма пари, и му назначили служебен защитник. Делото се задвижило бавно. Държали го в Централния мъжки затвор. Но после се появил Винсънт и предложил услугите си безплатно. Първата му работа била да поиска съдебнопсихиатрична експертиза за установяване вменяемостта на клиента. Искането било удовлетворено и това още повече забавило делото, защото Уимс бил отведен за деветдесет дни в щатския стационар в Камарио.
На заседанието, насрочено за два часа при съдия Марк Фридман, трябваше да се определи дата за процеса и часовникът на делото отново щеше да затиктака. Всичко това беше формалност за мен. Трябваше ми само един прочит на документите, за да разбера, че няма да има процес. Всъщност на днешното заседание щеше да се посочи период, през който да договоря сделка за клиента ми.
Случаят беше съвсем банален. Уимс щеше да се признае за виновен и сигурно му предстояха една-две години затвор и психиатрично лечение. След като се запознах с материалите, имах само един въпрос: защо Винсънт изобщо е поел това дело? То не приличаше на делата, с които обикновено се беше занимавал, с платежоспособни или прочути клиенти. Като че ли не представляваше и кой знае какво предизвикателство. Беше си съвсем тривиално и престъплението на Уимс даже не можеше да се нарече необикновено. Чудех се дали не го е поел просто за да покрие квотата от задължителни безплатни услуги. Но в такъв случай той щеше да намери нещо по-интересно, което да му се изплати по друг начин, например с реклама. Делото Уимс отначало беше привлякло медийно внимание, заради публичното зрелище в парка. Но когато се стигнеше до процес или сделка, всичко това най-вероятно щеше да прелети ниско под медийния радар.
Следващата ми мисъл беше, че е възможно Винсънт да е открил някаква връзка с делото Елиът.
Ала при пръв прочит не бях успях да я забележа. Имаше две евентуални връзки — инцидентът с Уимс се беше случил по-малко от дванайсет часа преди убийството във вилата на плажа и двете престъпления попадаха под юрисдикцията на шерифския участък в Малибу. Само че тези връзки не издържаха по- задълбочен анализ. От географска гледна точка, изобщо не бяха свързани. Убийствата бяха станали в къщата на плажа, а пиянската стрелба на Уимс — далеч навътре в сушата, в окръжния парк от другата страна на планината. Доколкото си спомнях, нито едно от имената в делото Уимс не се споменаваше в материалите по делото Елиът, които бях прегледал. Инцидентът със стрелеца се беше случил по време на нощната смяна, а убийството на Мици Елиът и Йохан Рилц — на дневната.
Не се сещах за никаква конкретна връзка и ядосано затворих папката, без да съм намерил отговор на въпроса. Погледнах си часовника и видях, че трябва да се връщам в съдебната палата, ако искам да ми
