през прозореца.
— Ще видя какво мога да открия — отвърна той през зъби.
Погледнах Лорна.
— Бош каза, че по-късно пак щял да дойде, за да покаже снимката на Рен.
— Ще я предупредя.
— Погледни я и ти. Искам всички да са нащрек за този човек.
— Добре, Мики.
Кимнах. Бяхме приключили. Оставих кредитната си карта върху сметката и извадих мобилния си телефон, за да се обадя на Патрик. И това ме подсети за нещо.
— Сиско, искам днес да опиташ да направиш още нещо.
Той ме погледна. Задачата можеше да го отърве от мисълта, че имам по-добър източник в следствието от него.
— Иди при ликвидатора на Винсънт и виж дали някой от сърфовете на Патрик още е при него. Ако е там, искам да го върнем на Патрик.
Сиско кимна.
— Ще го направя, няма проблем.
24.
Заради бавно движещите се асансьори в съдебната палата стигнах в съдебната зала на съдия Холдър с четири минути закъснение, припряно влязох в ограденото пространство и се насочих към коридора, водещ към кабинета на председателката на Съдебния съвет. Не видях никого. Вратата беше затворена. Почуках и влязох.
Съдия Холдър седеше зад бюрото си. Носеше черната си тога. Това ми подсказа, че сигурно скоро има насрочено заседание и моето закъсняване не я радва особено.
— Срещата ни беше за десет часа, господин Холър. Струва ми се, че бяхте предупреден навреме за това.
— Да, ваша чест, знам. Извинявам се. Асансьорите в сградата са…
— Всички адвокати се качват с едни и същи асансьори и повечето като че ли успяват навреме за срещите си с мен.
— Да, ваша чест.
— Носите ли си чековата книжка?
— Да, струва ми се.
— Е, можем да го направим по два начина — каза тя.
— Мога да ви глобя за обида на съда и да ви оставя да се обяснявате пред калифорнийската адвокатска колегия, а можем да прескочим формалностите и да извадите чековата си книжка, и да направите дарение за фондацията „Намисли си желание“. Това е една от любимите ми благотворителни организации. Правят добрини на болни деца.
Направо невероятно. Глобяваха ме за четириминутно закъснение. Някои съдии наистина са удивително арогантни. Някак си успях да преглътна яда си.
— Харесва ми идеята да се помага на болните деца, ваша чест. За колко да бъде чекът?
— Колкото искате да дарите. И даже ще го пратя от ваше име.
После посочи купчина документи от лявата страна на бюрото. Видях още два чека, най-вероятно написани от други двама злощастници, навлекли си гнева на съдията през тази седмица. Наведох се, затършувах в предния джоб на чантата си, открих чековата си книжка, написах чек за двеста и петдесет долара на името на „Намисли си желание“, откъснах го и й го подадох. Наблюдавах очите й, докато четеше дарената сума. Холдър кимна одобрително и разбрах, че ми се е разминало.
— Благодаря ви, господин Холър. Ще ви пратят по пощата разписка за данъчната ви декларация. На адреса, написан на чека.
— Е, щом е за добро дело…
— Да, за добро е.
Остави чека върху другите два и отново насочи вниманието си към мен.
— Преди да преминем към делата, ще ви попитам нещо. Знаете ли дали полицията е постигнала някакъв напредък в разследването на убийството на господин Винсънт?
Поколебах се за миг, чудех се какво би трябвало да отговоря на председателката на Съдебния съвет.
— Не съм съвсем в течение на нещата, ваша чест. Но ми показаха снимка на мъж, когото, предполагам, смятат за заподозрян.
— Наистина ли? Каква снимка?
— Кадър от улична камера. Вижда се мъж и като че ли има пистолет. Мисля, че отговаря по време на убийството в гаража.
— Познавате ли го?
Поклатих глава.
— Не, образът беше прекалено зърнест. Пък и изглеждаше дегизиран.
— И кога това?
— В нощта на убийството.
— Не, искам да кажа, кога ви показаха снимката?
— Тази сутрин. Детектив Бош я донесе в кантората.
Холдър кимна. Известно време помълчахме, после съдията премина към повода за срещата.
— Добре, господин Холър, да поговорим за клиентите и делата.
— Разбира се, ваша чест.
Отново се наведох, дръпнах ципа на чантата си и извадих приготвената от Лорна разпечатка.
Съдия Холдър ме държа пред бюрото си през следващия час, докато подробно й описвах състоянието на всяко дело и разговорите, които съм провел с клиентите. Когато накрая ме освободи, бях закъснял за срещата със съдия Стантън в единайсет.
Излязох от съдебната й зала и изобщо не си направих труда да чакам асансьор, а тичешком изкачих двата етажа до залата на Стантън. Закъснявах с осем минути и се чудех дали това ще ми струва ново дарение за любимата благотворителна организация на другия съдия.
Залата пустееше, но секретарката на Стантън седеше на мястото си. Посочи с химикалка отворената врата на коридора, водещ към кабинета на съдията.
— Очакват ви.
Бързо минах покрай нея и продължих по коридора. Вратата на кабинета зееше и видях съдията зад бюрото му. Вляво зад него имаше стенографка, а срещу бюрото бяха поставени три стола. На десния седеше Уолтър Елиът, средният беше свободен, а на третия беше Джефри Голанц. Никога не бях срещал прокурора, но го познах, защото бях виждал лицето му по телевизията и във вестниците. През последните няколко години успешно се беше справил със серия важни дела и си създаваше репутация. Иначе казано, той беше непобеждаваната надежда на областната прокуратура.
Обожавах да се изправям срещу непобеждавани прокурори. Тяхната самоувереност често ги подвежда.
— Извинете за закъснението, ваша чест — казах, когато се настаних на свободния стол. — Съдия Холдър ме повика в кабинета си и срещата се проточи.
Надявах се, че споменаването на председателката на Съдебния съвет ще попречи на Стантън да нанесе нов удар на чековата ми книжка, и това изглежда, сработи.
— Да започваме — каза той.
Стенографката се наведе напред и постави пръсти върху клавишите на машината си.
— Днес се намираме в кабинета ми за разглеждане състоянието на делото „Щатът Калифорния срещу Уолтър Елиът“. Присъстват обвиняемият, господин Голанц от страна на прокуратурата и господин Холър, който е тук на мястото на покойния господин Винсънт.
Съдията трябваше да прекъсне, за да продиктува на стенографката точното изписване на имената.
