— Осем и половина е. Мисля, че вече трябва да се прибираш.
— И аз така мисля. Ще почакам да ми се обади Сиско — той ми прави една проверка — и после мисля да отскоча до „Дан Тана“ за пържола със спагети.
Тя знаеше, че ходя в това заведение, когато имам да празнувам нещо. Обикновено добра присъда.
— Нали яде пържола за закуска.
— Две ще направят деня ми прекрасен.
— Добре ли мина вечерта?
— Адски добре.
— Сам ли ще ходиш?
Каза го със съчувствие, като че ли сега, когато беше със Сиско, започваше да ме съжалява, самичък в големия лош свят.
— Крейг или Кристиан ще ми правят компания.
Крейг и Кристиан бяха портиери в „Дан Тана“. Грижеха се за мен независимо дали отивах сам.
— До утре, Лорна.
— Добре, Мики. Приятно прекарване.
— Вече е приятно.
Затворих и зачаках, разхождах се назад-напред и отново премислях всичко. Плочките на доминото падаха една след друга. Всичко си съвпадаше и това ми доставяше удоволствие. Разбирах, че Винсънт не е поел делото Уимс от дълг към закона, бедните и онеправданите.
Беше го използвал за камуфлаж. Вместо да го насочи към очевидната сделка, той бе затворил Уимс в Камарио за три месеца. За да протака. Междувременно бе събирал сведения под знамето на защитата на Уимс, за да ги използва в делото Блиът, и така бе скрил ходовете и стратегията си от прокуратурата.
Формално погледнато, действията му сигурно бяха в границите на допустимото, ала определено бяха неетични. Ели Уимс беше прекарал деветдесет дни в щатския стационар, за да може Винсънт да подготви защитата на Елиът. Продуцентът получаваше сребърния куршум, а за Уимс оставаше зомбиращият коктейл.
Добре че не се налагаше да се измъчвам заради греховете на своя предшественик. Уимс беше излязъл от Камарио, пък и това не бяха мои грехове. Можех просто да се възползвам от откритията на Винсънт и да започна процеса.
Не мина много време и Сиско ми позвъни.
— Разговарях с моя човек в Линуд. Четири-алфа е водещата патрулка в Малибу. Четворката означава участъка, а алфата… си е алфа. Водещата кола. Горещите сигнали — приоритетните повиквания тоест — обикновено се поемат от алфата. Четири-алфа-едно е шофьорът и ако пътува с партньор, вторият е четири-алфа-две.
— Значи алфата покрива целия четвърти участък, така ли?
— Така ми обясни човекът. Четири-алфа имал право да обикаля участъка и да обира каймана.
— Какво искаш да кажеш?
— Най-добрите повиквания. Горещите сигнали.
— Ясно.
Теорията ми се потвърждаваше. Двойното убийство и изстрелите в близост до жилищен квартал определено трябваше да са били поети от алфата. Едно означение, но различни шерифи. Различни шерифи, но една кола. Плочките на доминото се олюляваха и падаха.
— Това върши ли ти работа, Мик?
— Да, Сиско. Но означава и още работа за теб.
— По делото Елиът ли?
— Не, не по Елиът. Искам да поработиш по делото Ели Уимс. Проучи всичко възможно за нощта, когато са го арестували. Намери ми подробностите.
— Нали това ми е работата.
31.
Последното откритие прехвърли делото от папките във въображението ми. Започнаха да ми се явяват образи от съдебната зала. Сцени на свидетелски показания и разпити на свидетели. Приготвях костюмите, които щях да нося в съда, и позите, които щях да заемам пред съдебните заседатели. Делото оживяваше в мен, а това винаги беше добър знак. Признак за набрана инерция. Точно разчиташ момента и отиваш на процес с твърдото убеждение, че няма да изгубиш. Не знаех какво се е случило с Джери Винсънт, как действията му може да са довели до неговата смърт и дали смъртта му изобщо е свързана с делото Елиът, обаче имах усещането, че съм овладял положението. Бях набрал скорост и се готвех за битка.
Имах намерение да седна в някое ъглово сепаре в „Дан Тана“ и да нахвърлям някои ключови разпити на свидетели, да изброя основните въпроси и техните вероятни отговори. Нямах търпение да се заема с това и Лорна не биваше да се безпокои за мен. Нямаше да съм сам. Делото щеше да ми прави компания. Не делото на Джери Винсънт. Моето дело.
Бързо прибрах папките, взех още моливи и бележници, угасих осветлението, излязох и заключих. Закрачих по коридора и завих по моста към гаража. Точно когато влизах вътре, видях, че по рампата от първия етаж се качва някакъв мъж. Беше на петдесетина метра от мен и след броени секунди и само след няколко крачки познах в него човека от снимката, която сутринта ми беше показал Бош.
Кръвта ми замръзна. Инстинктивно се настроих за борба или бягство. Останалата част от света изгуби значение. В този момент трябваше да взема решение. Мозъкът ми анализира ситуацията по-бързо от който и да е персонален компютър. И резултатът от изчислението беше, че приближаващият се мъж е убиецът и е въоръжен.
Рязко се обърнах и се затичах.
— Ей! — извика някакъв глас зад мен.
Продължих да тичам. Върнах се по моста до стъклената врата за сградата. Една-единствена кристално ясна мисъл пламтеше по всеки синапс в мозъка ми. Трябваше да се добера до кабинета и да взема пистолета на Сиско. Пъхнах ръка в джоба си, затърсих ключа, рязко го измъкнах и заедно с него навън изхвърчаха банкноти, монети и портфейлът ми.
Докато се опитвах да вкарам ключа в ключалката, чувах тичащи стъпки, които бързо се приближаваха зад мен. „Пистолетът! Вземи пистолета!“
Най-после дръпнах вратата и се втурнах по коридора към кантората. Озърнах се през рамо и видях, че мъжът хваща вратата само миг преди тя да се затвори и заключи. Все още беше по петите ми.
Стиснал ключа в ръка, стигнах до вратата на кантората и припряно го пъхнах в ключалката. Усещах, че убиецът се приближава. Накрая отворих вратата, влязох, затръшнах я и спуснах резето. Натиснах електрическия ключ, минах през приемната и се хвърлих в кабинета на Винсънт.
Пистолетът, който ми беше оставил Сиско, си беше в чекмеджето. Грабнах го, изтеглих го от кобура и отново изскочих в приемната. В отсрещния край на стаята видях силуета на убиеца през матовото стъкло. Опитваше се да отвори вратата. Вдигнах пистолета и се прицелих в сянката.
Поколебах се, после го насочих нагоре и стрелях два пъти в тавана. Гърмежът в затвореното пространство беше оглушителен.
— Аха! — изкрещях. — Хайде влез де!
Силуетът от отсрещната страна на стъклената врата изчезна. Чух отдалечаващи се стъпки в коридора, после вратата на моста се отвори и затвори. Стоях неподвижно и се ослушвах за друг шум. Нищо.
Без да откъсвам очи от вратата, пристъпих към бюрото и вдигнах слушалката. Набрах номера на спешния телефон и ми отговориха веднага — но се включи запис, който ме осведоми, че ме оставят на изчакване, докато се освободи оператор.
Усетих, че треперя, ала не от страх — от прилива на адреналин. Оставих оръжието на бюрото, проверих в джоба си и установих, че не съм си изгубил мобилния телефон. Тъй като едната ми ръка беше заета със слушалката на стационарния апарат, с другата отворих мобифона и се обадих на Хари Бош. Той вдигна още на първото иззвъняване.
— Бош! Онзи тип, който ми показа, току-що беше тук!
