— Холър? За какво говориш? Кой?
— Онзи на снимката, която ми показа днес. Онзи с пистолета!
— Добре, успокой се. Къде е той? Ти къде си?
Осъзнах, че гласът ми е напрегнат и рязък от стреса. Засрамих се, дълбоко си поех дъх и се опитах да се успокоя.
— В кантората съм. Кантората на Винсънт. Тръгвах си и го видях в гаража. Дотичах обратно тук и той ме подгони. Опита се да влезе в кантората. Мисля, че си отиде, обаче не съм сигурен. Стрелях два пъти и после…
— Имаш оръжие?!
— Естествено, че имам, по дяволите!
— Предлагам да го оставиш, преди някой да е пострадал.
— Ако онзи тип още е навън, той ще пострада. Кой е той, по дяволите?
Последва кратко мълчание. После Бош каза:
— Засега не знам. Виж, още съм в центъра и самият аз тъкмо си тръгвах за вкъщи. В колата съм. Почакай ме, ще дойда при теб след няколко минути. Остани в кантората и дръж вратата заключена.
— Не се безпокой, нямам намерение да излизам.
— И гледай да не ме застреляш, когато пристигна.
— Няма.
— Ей, Холър?
— Да?
— Какво иска?
— Кой?
— Онзи човек. За какво е дошъл?
— Съвсем основателен въпрос, по дяволите. Обаче не знам отговора.
— Виж, престани да се ебаваш и ми кажи!
— Казвам ти! Не знам. А сега стига си приказвал и ела тук!
Докато виках, неволно свих юмруци и без да искам, стрелях в пода. Подскочих, все едно са простреляли мен.
— Холър! — възкликна Бош. — Какво беше това, по дяволите?
Дълбоко си поех дъх и изчаках да се овладея.
— Холър? Какво става?
— Ела и ще разбереш.
— Улучи ли го? Уби ли го?
Безмълвно затворих телефона.
32.
Бош пристигна след шест минути, ала те ми се сториха като цял час. От отсрещната страна на стъклото се появи тъмен силует и силно почука.
— Холър, аз съм, Бош.
Отпуснал пистолета в ръка, отключих вратата и го пуснах да влезе. И той беше извадил оръжието си.
— Нещо ново, откакто се чухме по телефона? — попита веднага.
— Повече нито съм го виждал, нито съм го чувал. Предполагам, че здравата съм го уплашил.
Детективът прибра пистолета си в кобура и ме стрелна с поглед, сякаш искаше да каже, че кръвожадната ми поза е убедителна единствено за самия мен.
— Какъв беше онзи изстрел?
— Без да искам натиснах спусъка.
Посочих дупката в пода.
— Дай ми този пистолет, преди да си се застрелял.
Подчиних се и той го пъхна под колана на панталона си.
— Ти не притежаваш оръжие, поне не законно. Проверих.
— На моя детектив е. Вечер го оставя тук.
Бош плъзна поглед по тавана и забеляза двете дупки. После сведе очи към мен и поклати глава.
Отиде при прозореца, разтвори щорите и провери улицата. По това време вечер на Бродуей си е мъртвило. Две недалечни сгради бяха превърнати в жилищни блокове, но булевардът имаше да извърви още доста път, докато си върне нощния живот отпреди осемдесет години.
— Добре, да поседнем — предложи детективът.
Извърна се от прозореца и видя, че съм се изправил зад него.
— В твоя кабинет.
— Защо?
— Защото ще поговорим за случая.
Влязох в кабинета и се настаних зад бюрото. Бош седна насреща ми.
— Преди да започнем, това тук е твое. Намерих го на моста.
Извади портфейла ми и няколко банкноти от джоба на сакото си, остави ги на бюрото и бръкна и за монетите.
— Добре, а сега? — попитах, докато си прибирах нещата в джоба.
— Сега ще поговорим. Първо, искаш ли да подадеш жалба?
— Защо? Нали ти знаеш. Случаят си е твой. Защо, обаче не знаеш кой е този човек?
— Работим по въпроса.
— Това не е достатъчно, Бош! Той ме нападна! Защо не сте го идентифицирали?
Събеседникът ми поклати глава.
— Защото смятаме, че е наемен убиец, докаран от другаде. Може би от чужбина.
— Това си е жива фантастика! Защо се е върнал на местопрестъплението?
— Очевидно заради теб. Заради това, което знаеш.
— Аз ли? Нищо не знам.
— Занимаваш се с това от три дни. Трябва да си научил нещо, което те прави опасен за него.
— Казвам ти, няма нищо такова.
— Тогава трябва да си зададеш въпроса защо се е върнал. Какво е оставил или е забравил предишния път?
Просто го зяпнах. Наистина исках да помогна. Беше ми омръзнало да съм под прицел, при това не сама в едно отношение, и ако можех да дам на Бош поне един отговор, нямаше да се поколебая.
Поклатих глава.
— Не се сещам за нито…
— Я стига, Холър! — сопна ми се детективът. — Животът ти е в опасност! Не го ли разбираш? Какво знаеш?
— Казах ти!
— Кого е подкупил Винсънт?
— Не знам и даже да знаех, нямаше да ти кажа.
— Какво са искали от него феберейците?
— И това не знам!
Той продължи да ме сочи с показалец.
— Лицемер такъв! Криеш се зад закрилата на закона, докато убиецът чака някъде навън. Твоята етика и принципи няма да спрат куршум, Холър. Кажи ми какво знаеш!
— Казах ти! Не знам нищо и недей ме сочи с тъпия си показалец! Това не е моята работа. А твоята. И ако вземеш да си я свършиш, хората наоколо може да се почувстват…
— Извинете?
Гласът се разнесе иззад Бош. С едно-единствено плавно движение детективът се извъртя, скочи от стола си, извади пистолета си и го насочи към вратата.
